Когато Малкълм (Джон) го увери, че случаят е такъв, той изпадна в дълбок размисъл. Малкълм остави разговора да замре, а после помогна на Алвин да предложи да се срещнат с тези две момичета, та да може да разправя на хората у дома в Индиана как се чувства човек, когато ги види на живо. На живо. Тъй като момичетата били на някакво обществено място, най-добре щяло да бъде „Джон“ да отиде, да ги вземе и да ги доведе тук. После всички можело да се пренесат в стаята на Алвин и да си поприказват. По-добре да поприказват с тях там, отколкото тук. Да разберат защо са готови на всичко, ама всичко заради проклетата марихуана. Алвин даде на Малкълм ключовете точно когато стигнаха до новичката лъскава кола.
— Има много бензин, много бензин. Ама наистина ли не ти трябват пари? — Алвин порови из дрехите си и измъкна един охлузен портфейл. — Вземи си колкото ти трябват, мръсницата снощи отмъкна само пътническите чекове. — Малкълм взе портфейла. Докато Алвин поднасяше бутилката към устните си с несигурна ръка, новият му приятел извади всички документи с името му от портфейла, включително и картончето с регистрационния номер на автомобила. Той върна портфейла на Алвин.
— Дръж — каза той. — Не мисля, че ще искат пари. Не сега. — Той се усмихна бегло и потайно. Когато Алвин видя усмивката му, пулсът му се ускори. Беше в твърде напреднала фаза, за да има някакво изражение по лицето си.
Малкълм отключи колата. На предната седалка се търкаляше смачкан син каскет. На пода имаше опаковка от шест бири, които Алвин бе взел, за да не го мъчи жегата. Малкълм нахлупи каскета на главата на приятеля си и смени изпразнената бутилка с шестте бири. Той се вгледа в зачервеното лице и мътните очи. Два часа на слънцето и Алвин ще се търкулне в безсъзнание. Малкълм се усмихна и му посочи една тревиста алея.
— Когато се върна с момичетата, ще дойдем при теб тук, а после ще отидем в твоята стая. Лесно ще ни познаеш, защото и двете имат големи цици. Ще се върна с тях точно когато свършиш шестте бири. Не се тревожи за нищо. — И с едно леко побутване той изпрати олюляващия се Алвин към парка и го остави на благоволението на града. Когато излизаше от паркинга, погледна в страничното огледало точно в момента, когато Алвин залитна и седна върху тревата, на доста разстояние от останалите хора. Докато Малкълм завиваше зад ъгъла, Алвин отвори една бира и бавно и продължително отпи.
Резервоарът на колата бе почти пълен. Малкълм подкара по околовръстната магистрала. Той спря за малко пред един ресторант за автомобилисти в Чеви Чеиз, за да изяде един хамбургер и да се отбие в тоалетната. Освен че се облекчи, провери и пистолета си.
Номер 42 на „Елуд Лейн“ бе наистина цяло имение. Къщата едва се виждаше от пътя. Частна алея, преградена със здрава желязна врата отвеждаше право до нея. Най-близката къща бе поне на километър и половина. Гъсти гори обграждаха къщата от трите страни. Земята между нея и пътя бе отчасти разчистена от дървета. Краткият поглед, който й хвърли, подсказа на Малкълм, че къщата е голяма, но той не спря да я разглежда по-подробно. Би било глупост.
От неголямата бензиностанция малко по-нагоре по пътя се снабди с карта на местността. Горите зад къщата растяха върху необитаеми хълмове. Когато каза на човека от бензиностанцията, че е орнитолог на почивка и може би е видял много рядък вид дрозд, той му помогна, като му описа няколко черни пътища, които не фигурираха на картата, но можеха да го отведат до района на гнездене на птицата. Един от тези пътища минаваше зад „Елуд Лейн“ 42.
Благодарение на услужливостта на човека от бензиностанцията Малкълм намери пътя, който му трябваше. Изровен, неасфалтиран, само със следи от чакъл, пътят се виеше около хълмовете, през долове и стари кравешки пътеки. Горите бяха толкова гъсти, че Малкълм виждаше само до двадесет крачки от пътя. И все пак му провървя — когато се изкачи на върха на един хълм, той забеляза къщата над дърветата отляво, на около километър и половина разстояние. Малкълм излезе от пътя, като се друсаше и клатушкаше, и колата спря на една малка полянка.
В гората беше тихо, небето отиваше към розово. Малкълм бързо се запровира между дърветата. Знаеше, че трябва да се приближи до къщата, преди светлината да е угаснала, иначе нямаше да може да я намери.
След половинчасови усилия, когато залезът премина в полуздрач, той се изкачи на върха на ниско хълмче. Къщата беше точно под него, на триста метра разстояние. Малкълм залегна на земята, като се опитваше да си поеме дъх в хладния, свеж въздух. Искаше да запомни всичко, което виждаше на отиващата си светлина. През прозорците на къщата на моменти съзираше движещи се фигури. Дворът беше голям, заобиколен от каменна ограда. Зад къщата имаше малка барака.
Той реши да изчака настъпването на тъмнината.
Вътре в къщата Робърт Атуд се облегна в любимото си кресло. Докато тялото му си почиваше, мозъкът му работеше. Не му се искаше да се среща с Мароник и неговите хора тази вечер, особено тук. Знаеше, че са притиснати от обстоятелствата и ще притиснат и него да намери някакво друго решение. В момента Атуд не разполагаше с такова. Последните събития значително бяха променили картината. Толкова много зависеше от момичето. Ако дойдеше в съзнание и успееше да го разпознае… е, би било лош късмет. Прекалено рисковано е да изпрати Мароник да я ликвидира, мерките за сигурност бяха твърде строги. Атуд се усмихна. От друга страна, оцеляването на момичето може да предизвика интересен и благоприятен развой, особено в отношенията му с Мароник. Атуд се усмихна още по-широко. Безпогрешният Мароник не бе улучил. Наистина, съвсем малко, но не бе улучил. Навярно би могъл да използва момичето, живия свидетел, срещу Мароник. Точно как, Атуд не знаеше, но реши, че най-добре ще бъде Мароник да продължава да си мисли, че момичето е мъртво. Можеше да я вкара по-късно в играта. За момента Мароник трябва да съсредоточи усилията си върху издирването на Малкълм.
Атуд знаеше, че Мароник настоява да се срещне с него в дома му, за да го въвлече още повече в цялата работа. Мароник ще се постарае никой съсед да го види, та ако нещата се объркат, полицията да го разпита. По този начин Мароник искаше допълнително да си осигури лоялността на Атуд. Атуд се усмихна. Имаше различни начини да заобиколи този проблем. Навярно момичето би могло да се окаже полезно, ако се наложи да окаже натиск върху него. Ако…
— Аз вече тръгвам, скъпи. — Атуд се обърна към сивокосата жена в скъп костюм, която произнесе тези думи. Той стана и изпрати съпругата си до вратата. Когато се намираше близо до нея, погледът му винаги се насочваше към мъничките белези на врата и по края на косата й, където пластичният хирург бе опънал кожата й и я бе подмладил с години. Той се усмихна и се почуди дали операцията и часовете, които прекарваше в първокласния си гимнастически салон, правеха задачата на любовника й по-приемлива.
Елейн Атуд бе на петдесет години, пет години по-млада от съпруга си и двадесет и четири години по- възрастна от любовника си. Тя познаваше мъжа, който я бе подлудил и я бе върнал към младостта, под името Ейдриън Куинс, студент англичанин от Американския университет. Съпругът й знаеше всичко за любовника й, включително и това, че Ейдриън Куинс всъщност се казва Алексей Подгович — амбициозен агент на КГБ, който се надява да измъкне от съпругата на високопостовения служител от американското разузнаване информацията, необходима за издигането му в службата. „Приключението“ между Подгович и съпругата му го забавляваше и му вършеше добра работа. То ангажираше Елейн и отвличаше вниманието й, даваше му възможност да направи своя удар в разузнаването. Подобни неща никога не пречат на кариерата на човек, стига да знае как да се възползва от възможността.
— Може да преспя у Джейн след концерта, скъпи. Искаш ли да ти се обадя?
— Не, мила, ако не се върнеш до полунощ, просто ще реша, че си при нея. Не се притеснявай за мен. Предай поздравите ми на Джейн.
Двойката излезе от къщата. Атуд целуна механично напудрената буза на жена си. Преди да стигне до колата на алеята (американска кола от спортен тип, а не мерцедеса), главата й вече бе заета с мисли за любовника й и дългата нощ пред тях. Преди Атуд да затвори външната врата, мисълта му се пренесе върху Мароник.
Малкълм видя сцената на вратата, въпреки че от това разстояние нямаше как да съзре чертите на лицата им. Заминаването на съпругата предизвика нов прилив на увереност у него. Реши да изчака тридесет минути.
Петнадесет от тридесетте минути бяха изминали, когато Малкълм осъзна, че двама мъже вървят пр алеята към къщата. Фигурите им едва се различаваха от сенките. Ако не бяха движенията им, Малкълм нямаше да ги забележи. От отдалечения си наблюдателен пост успя само да види, че единият от мъжете е висок и слаб. Нещо у мъжа събуди някакви асоциации в подсъзнанието на Малкълм, но те не успяха да
