изплуват на повърхността. Мъжете позвъниха на вратата и се скриха в къщата.
Ако имаше бинокъл, Малкълм би могъл да види колата им. Те я бяха паркирали от вътрешната страна на портата и бяха изминали останалата част от пътя пеш. Въпреки че искаше да остави следи от посещението си в къщата на Атуд, Мароник не виждаше смисъл в това да даде възможност на Атуд да огледа добре колата им.
Малкълм преброи до петдесет и започна да се промъква към къщата. Триста метра. В тъмнината му беше трудно да се пази от корените на дърветата и пълзящите растения, които се протягаха към него и се опитваха да го спънат и съборят. Той се придвижваше бавно, без да обръща внимание на драскотините от трънливите храсталаци. На половината път до къщата Малкълм налетя на един пън, скъса си панталона и си навехна коляното, но някак си се удържа да не извика. Сто метра. Той притича, куцукайки през шубраците и високата трева, преди да приклекне зад каменната ограда. Докато се мъчеше да успокои дишането си, Малкълм премести тежкия магнум в ръката си. Коляното му пулсираше, но той се опита да не мисли за него. Зад каменната ограда се простираше дворът на къщата. Отдясно на двора се намираше порутената барака за инструменти. Няколко пръснати тук и там вечнозелени храсти растяха между него и къщата. От лявата му страна се разстилаше мрак.
Малкълм погледна към небето. Луната още не се бе показала. На небето имаше няколко облака и звездите светеха ярко. Изчака, затаил дъх, за да се увери, че до ушите му не достигат никакви необичайни звуци в тъмнината. Той се прехвърли през ниската ограда и притича до най-близкия храст. Петдесет метра.
Една сянка безшумно се отдели от бараката за инструменти и мигновено се сля с един от храстите. Малкълм трябваше да я забележи. Но не я забеляза.
След още едно кратко притичване Малкълм се озова на двадесет и пет метра от къщата. Светлината отвътре огряваше всичко наоколо освен тънката ивица, която го отделяше от следващия храст. Прозорците бяха ниски. Малкълм не искаше да рискува някой случаен поглед да го зърне, докато тича през тревата. Той се просна по корем и запълзя по тънката сенчеста ивица. Десет метра. През отворените прозорци се чуваха гласове. Той си каза, че останалите шумове са плод на въображението му, с което си играе майката природа.
Малкълм си пое дълбоко дъх и се втурна към храстите под прозореца. Докато правеше втората си крачка, чу някакъв внезапен свистящ звук. Огнена пулсираща болка обгърна тила му.
ВТОРНИК, КЪСНО ПРЕЗ НОЩТА, СРЯДА, РАНО СУТРИНТА
„Истината, цялата истина и само истината.“
Съзнанието на Малкълм се върна изведнъж. Някакво смътно усещане се появи около очите му, а после тялото му внезапно му предаде едно отчаяно съобщение от мозъка: трябваше да повърне. Той рязко се наведе напред и нагоре и някой натика главата му в предвидливо донесената кофа. Когато спря да повръща, той отвори измъчените си очи, за да огледа положението.
Малкълм примигна и изчисти лещите си. Намираше се на пода в една много луксозна дневна. На отсрещната стена имаше малка камина. Двама мъже седяха в креслата между него и стената. Мъжът, който застреля Уенди, и неговият спътник. Малкълм отново примигна. Забеляза очертанията на още една фигура отдясно. Мъжът беше много висок и слаб. Когато се обърна, за да го разгледа по-добре, човекът зад него дръпна главата му, така че Малкълм отново се озова с лице към двамата седнали мъже. Той се опита да размърда ръцете си, но те бяха вързани зад гърба му с копринена вратовръзка, за да не остават следи.
По-възрастният от двамата мъже се усмихна, очевидно много доволен от себе си.
— Е, Кондоре — обади се той, — добре дошъл в моето гнездо.
Лицето на другия мъж беше почти безстрастно, но на Малкълм му се стори, че долови странно веселие в студените чу очи.
По-възрастният мъж продължи:
— Много дълго те търсихме, скъпи Малкълм, но сега, когато си тук, всъщност започвам да се радвам, че нашият приятел Мароник не успя да те застреля. Има някои въпроси, които искам да ти задам. Вече знам отговорите на част от тях, но не на всичките. Сега е най-удобният момент да ги науча. Не си ли съгласен?
Устата на Малкълм бе пресъхнала. Слабият мъж поднесе чаша с вода към устните му. Когато Малкълм спря да пие, той погледна към двамата мъже и дрезгаво каза:
— И аз имам въпроси. Да се спазарим — отговор срещу отговор.
По-възрастният мъж се усмихна, докато говореше.
— Мое скъпо момче! Ти не разбираш. Твоите въпроси не ме интересуват. Дори няма да си губим времето с тях. Защо да ти казвам каквото и да било? Толкова е безсмислено. Не, ти ще ни отговориш. Готов ли е вече, Кътлър, или си замахнал твърде силно с пушката?
Мъжът, който държеше Малкълм, имаше дълбок глас.
— Главата му трябва вече да се е прояснила. — Със светкавично движение на мощните си китки мъжът събори Малкълм на пода. Слабият му затисна краката, а Мароник му свали панталоните. Той заби иглата на спринцовката в напрегнатото бедро на Малкълм и вкара бистрата течност в главната артерия. Така щеше да стане по-бързо, а шансът следователят да забележи малката дупчица от вътрешната страна на бедрото бе много слаб.
Малкълм разбираше какво става. Той се опита да се противопостави на неизбежното. Насили се да си представи тухлена стена, да усети тухлената стена, да почувства мириса на тухлена стена, да се превърне в тухлена стена. Изгуби всякаква представа за време, но тухлите все така изпъкваха в съзнанието му. Чу, че някакви гласове го разпитват, ала превърна и тях в тухли в стената си.
После бавно, капка по капка, серумът на истината започна да подкопава стената. Разпитващите го мъже внимателно замахваха с чуковете си. Кой си ти? На колко години си? Как се казва майка ти? Малки, съществени парченца мазилка се отчупваха. После по-големи късове. Къде работиш? С какво се занимаваш? Една по една тухлите се разхлабваха. Какво се случи миналия четвъртък? Какво знаеш? Какво направи след това? Защо го направи?
Малко по малко, парченце по парченце, Малкълм почувства как стената му се руши. Въпреки че изпитваше съжаление, не можеше да накара разрухата да спре. Най-накрая умореният му мозък започна да блуждае. Въпросите престанаха и той потъна в празно пространство. Усети някакво леко боцване по бедрото си и празното пространство се смени от вцепенение.
Мароник направи малка грешка в пресмятанията си. Това беше разбираемо, тъй като му се налагаше да работи с милиграми наркотик, за да получи резултати от неизвестна променлива, но все пак щеше да е по- добре, ако се бе презастраховал. Когато тайно пръсна настрани половината от спринцовката, която Атуд му даде, той мислеше, че въпреки всичко дозата е достатъчна, за да предизвика безсъзнание. Малко не му стигна. Наркотикът се комбинира със содиум пентотала, както се очакваше, но само причини състояние на ступор, а не на безсъзнание у Малкълм.
Малкълм беше в някакъв сън. Клепачите му се бяха спуснали ниско над лещите, но не се затваряха. Звуците стигаха до него като стереофонично ехо. Мозъкът му възприемаше всичко наоколо, но не бе в състояние да го осмисли.
— Сега ли да го убие? (Дълбокият глас.)
— Не, не тук.
— Кой?
— Ще оставя Чарлс да го направи, той обича да гледа кръв. Дай му ножа си.
— Ето, ти му го дай. Аз пак ще проверя това.
Отдалечаващи се стъпки. Звук от отваряне и затваряне на врата. Някакви ръце, които шарят по тялото му. Нещо леко докосна лицето му.
