— Дяволите да го вземат!
Розово парченце хартия на пода до рамото му. Сълзите замъгляват лещите му, но на хартията пише „27, ТУА, вътрешен, 6,00“.
Вратата се отваря, и се затваря. Приближават се някакви стъпки.
— Къде са Атуд и Чарлс?
— Проверяват наоколо да не би да е изпуснал нещо.
— Аха. Между другото ето ти резервацията. Джеймс Купър.
Шумолене на хартия.
— Хубаво, хайде да вървим.
Малкълм почувства как тялото му се отдели от пода. През стаите. Навън в освежаващия нощен въздух. Сладък мирис, цъфнали люляци. Кола, на задната седалка. Мозъкът му започна да възприема повече детайли, да преодолява празнините. Тялото му продължаваше да бъде безчувствено, легнало на пода, притиснато в гърба от чифт тежки обувки. Продължително друсане. Спиране. Моторът угасва и една врата се отваря.
— Чарлс, можеш ли да го занесеш в гората ей по този път, да речем, на около петдесет метра. Аз ще донеса лопатата след няколко минути. Чакай ме да дойда. Искам да бъде извършено по определен начин.
Нисък смях.
— Без проблем.
Вдигат го във въздуха, увисва през високото, костеливо рамо, подскача по неравната пътека, болката събужда живот в тялото му.
Когато високият мъж стовари Малкълм на земята, съзнанието му се бе възвърнало. Тялото му все още бе вцепенено, но мозъкът му работеше, погледът му се бе прояснил. Вече виждаше високия мъж, който се усмихваше на слабата нощна светлина. Очите му откриха източника на поредицата от щракания, които разсичаха влажния въздух. Мъжът отваряше и затваряше ножа си в нетърпеливо очакване.
Изпод нечии леки стъпки се разнесоха пукот на клонки и шумолене на сухи листа. Мъжът с впечатляващата външност се появи на края на полянката. В лявата си ръка държеше фенерче. Лъчът му освети Малкълм точно в момента, когато се опитваше да се надигне. Дясната ръка на мъжа висеше близо до тялото му. Неговият ясен глас накара Малкълм да замръзне на място.
— Как е нашият Кондор?
— Нищо му няма, Мароник, като че ли това има значение. Ама и той бързо се съвзе от наркотика. — Слабият мъж спря да облизва устните си. — Сега готов ли си?
Лъчът на фенерчето се пренесе върху лицето на изгарящия от нетърпение висок мъж. Гласът на Мароник прозвуча тихо в нощния въздух.
— Да, готов съм.
Той вдигна ръката си и с беззвучно „пльок“ от заглушителя застреля високия мъж в слънчевия възел.
Куршумът заседна в гръбначния стълб на Чарлс. Изстрелът го отхвърли назад, но той се отпусна на колене и падна по лице. Мароник отиде до дългото, отпуснато тяло. За по-сигурно той изстреля един куршум в главата му.
Главата на Малкълм се завъртя. Той разбираше какво вижда, но не можеше да го повярва. Мъжът на име Мароник дойде бавно при него. Той се наведе над Малкълм и провери как са вързани краката и ръцете му. Удовлетворен от резултата, седна на един удобно разположен пън, загаси фенерчето и каза:
— Искаш ли да си поговорим? Ти попадна на нещо и забърка цяла каша. Трябва да ти кажа, през последните пет дни започнах да изпитвам професионално възхищение към теб. Това обаче няма нищо общо с решението ми да ти дам възможност да се измъкнеш жив от тази история — всъщност дори като герой.
През 1968 като част от подкрепата им за едно обсадено антикомунистическо правителство ЦРУ подпомогна някои от племената мео в Лаос в основната стопанска дейност за района — производството на наркотици. Покрай останалите сблъсъци там се водеше война между конкурентни търговски групировки. Нашите хора помогнаха на едната групировка, като използваха транспортни самолети за превозването на непречистения опиат по търговския му маршрут. В цялата тази операция нямаше нищо необикновено от гледна точка на ЦРУ, въпреки че сигурно има доста хора, които гледат с неодобрение на участието на американското правителство в търговията с наркотици.
Както знаеш, подобни начинания са твърде доходни. Една група хора, повечето от които вече видя, реши, че възможността за лично обогатяване не бива да бъде пропускана. Ние отклонихме значително количество от блокчетата непреработен, висококачествен морфин от официалния пазар и ги пренасочихме към друг клиент. Бяхме добре възнаградени за усилията си.
От самото начало не бях съгласен с начина, по който Атуд подхвана работата. Вместо да закара стоката в Тайланд, в местните лаборатории за преработка, и да приберем значителна печалба, той настоя да изнесем блокчетата морфин направо в Щатите и да ги продадем на една американска групировка, която искаше да избегне по възможност участието на посредници. За да го направим, ни се наложи да използваме управлението в по-голяма степен, отколкото бе разумно.
Използвахме вашия отдел по две причини. Компрометирахме един касиер — не вашия стар счетоводител, който на няколко пъти подправи книжата, за да ни осигури парите за началото. После превозихме морфина до Щатите в сандъците със секретна литература. Той се побираше съвсем удобно в тези сандъци и понеже беше прекаран като секретен материал, нямаше защо да се тревожим, че ще го проверяват на митницата. Нашият агент в Сиатъл посрещна пратката и я предаде на купувачите. Но тази история почти няма нищо общо с причините, поради които се намираш тук.
Всичко тръгна от твоя приятел Хайдегер. Не можа да не си пъхне носа, където не трябва. За да елиминираме възможността някой да открие нещо нередно, се наложи да елиминираме Хайдегер. А за да прикрием смъртта му, а и да се застраховаме в случай, че е казал на някой друг, се наложи да унищожим целия отдел. Ти ни провали операцията само благодарение на слепия шанс.
Малкълм прочисти гърлото си.
— Защо ме оставяш да живея?
Мароник се усмихна.
— Защото познавам Атуд. Той ще се почувства в безопасност едва когато види мен и съучастниците ми мъртви. Ние сме единствената нишка, която го свързва с цялата тази каша. Освен теб. Следователно трябва да умрем. Навярно в момента мисли как да се отърве от нас. Утре трябва да ходим да вземем едни пликове в банката. Почти съм сигурен, че ще бъдем застреляни при опит за обир, ще загинем при катастрофа или просто ще „изчезнем“. Атуд се прави на глупав, но не е.
Малкълм погледна към тъмната фигура на земята.
— И все пак не разбирам. Защо уби този Чарлс?
— Аз също предпочитам да не оставям следи. Той беше опасен баласт. На мен ми е все едно кой ще прочете писмата. Силните на деня вече знаят за участието ми. Ще изчезна незабелязано в Средния изток — човек с моите способности винаги може да намери подходяща работа там.
Но не искам един ден да завия зад ъгъла и да налетя на американски агент, който ме причаква, ето защо оставям на страната малък подарък с надеждата, че ще се отнесат към мен като с овца, отлъчила се от стадото, която няма смисъл да преследват. Моят прощален подарък — Робърт Атуд. Оставям и теб жив горе-долу по същата причина. А ти ще имаш възможността да им предадеш господин Атуд. Той ти причини много злини. В края на краищата всичките тези убийства станаха заради него. Аз съм прост изпълнител като теб. Съжалявам за момичето, но нямах избор. „C’est la guerre“4.
Малкълм остана седнал дълго време. Най-накрая той каза:
— Какъв е планът за момента?
Мароник се изправи. Той хвърли ножа в краката на Малкълм. А после му направи още една инжекция. Гласът му бе безстрастен.
— Това е изключително силен стимулант. Може да задържи и мъртвец на крака в продължение на половин ден. Би следвало да ти даде достатъчно сила, за да се справиш с Атуд. Той е възрастен, но все още е много опасен. Когато се освободиш, върни се на полянката, където паркирахме колата. В случай че не си
