забелязал, това е твоята кола. На задната седалка ще намериш едно-две полезни нещица. Аз бих паркирал точно пред портата, а после бих се промъкнал от задната страна на къщата. Качи се на някое дърво и се вмъкни през прозореца на втория етаж. Не знам как се е отворил. Постъпи както искаш с него. Ако те убие, все едно ще трябва да дава обяснения за писмата и няколко трупа.
Мароник погледна към фигурата в краката си.
— Сбогом, Кондоре. И един последен съвет. Гледай си научната работа. Късметът ти е почти на привършване. Когато ножът опре до кокала, не си чак толкова добър. — Той се скри в гората.
Няколко минути изминаха в тишина, а после Малкълм чу как някаква кола запали и потегли. Той се примъкна към ножа.
Отиде му половин час. На два пъти си поряза китките, но нараняванията бяха съвсем леки и кървенето спря веднага, щом престана да използва ръцете си.
Намери колата. На прозореца бе залепена бележка. Тялото на мъжа на име Кътлър лежеше проснато до вратата. Беше застрелян в гърба. Бележката бе написана, докато високият е носил Малкълм в гората. Тя беше кратка, съвсем по същество: „Оръжието ти е запушено от кал. Пушката отзад има десет патрона. Надявам се, че автоматичният пистолет ще ти свърши работа.“
Оръжието на задната седалка бе обикновена спортна пушка, калибър 22. Кътлър се бе упражнявал с нея в стрелба по мишена. Мароник я остави на Малкълм, тъй като прецени, че дори един аматьор би се справил с подобно леко оръжие. За всеки случай бе добавил и автоматичен пистолет със заглушител. Малкълм махна бележката и подкара.
Когато остави колата да спре по инерция пред портата на Атуд, Малкълм вече усещаше въздействието на наркотика. Пулсирането в тила и главата му, слабите болки в тялото му бяха изчезнали. На тяхно място изпитваше прилив на енергия и самоувереност. Знаеше, че ще трябва да се бори с прекалената самонадеяност, предизвикана от наркотика.
Катеренето по дъба се оказа съвсем леко, а прозорецът бе отворен. Малкълм свали пушката от гърба си и я зареди. Бавно и безшумно той мина на пръсти през тъмния коридор, покрит с мокет, и отиде до стълбите. От стаята, където го разпитваха, гръмко се носеше увертюрата на Чайковски „1812“. От време на време един познат глас тържествуващо й пригласяше. Малкълм бавно слезе по стълбите.
Атуд беше с гръб към вратата, когато Малкълм влезе в стаята. Той избираше друга плоча от полицата на стената. Ръката му се спря на Петата симфония на Бетовен.
Малкълм хладнокръвно вдигна пушката, свали предпазителя, прицели се и стреля. Часовете стрелба по катерички, зайци и консервни кутии насочиха куршума право в целта. Той раздроби дясното коляно на Атуд, който падна, виейки, на пода.
Ужас и болка изпълниха очите на възрастния мъж. Той се претърколи на другата страна и видя как Малкълм повтори действията си. Мъжът изпищя, когато вторият куршум раздроби второто му коляно. Устните му оформиха въпроса: „Защо?“
— Безсмислено е да питаш. Нека да кажем, че не исках да отиваш никъде за известно време.
Малкълм се раздвижи в пристъп на трескава възбуда. Той уви кърпи около коленете на стенещия мъж, за да намали кървенето, а после завърза ръцете му за една масичка. Изтича на горния етаж и извърши безсмислен погром в стаите, изгаряйки енергията, която струеше във вените му. С огромни усилия си възвърна контрола върху разума си. Мароник добре подбира наркотиците си, помисли си той. Атуд — мозъкът, директорът, мислителят — е на долния етаж; мислеше си той, обхванат от болки и обезвреден. Низшите членове на групата са мъртви. Остава само Мароник, Мароник — изпълнителят, Мароник — убиецът. Малкълм се сети за гласовете от другата страна на горещия телефон, истинските професионалисти като Мароник. Не, каза си той, нима досега не бях сам? Те срещу мен. Мароник направи отношенията ни още по-лични, като уби Уенди. За професионалистите това е просто работа. На тях им е все едно. Един неясен план взе да се оформя около идеите и потребностите му. Той изтича в спалнята на Атуд и смени изпокъсаните си дрехи с един от костюмите му. После отиде в кухнята и погълна лакомо някакво студено пиле и пай. Той се върна в стаята, в която лежеше Атуд, а после изтича към колата. Чакаше го дълъг път.
Известно време след като Малкълм си тръгна, Атуд остана неподвижен. Бавно и немощно той се опита да изпълзи с масата по пода. Беше твърде слаб. Единственото, което постигна, бе да събори някаква снимка от масата. Тя падна с лицето нагоре. Стъклото не се натроши на парченца, които да, използва, за да пререже въжето. Той се примири със съдбата си. Отпусна се по очи на пода и се приготви да посрещне съдбата, която го очакваше. Мъжът хвърли един кратък поглед към снимката и въздъхна. На нея беше сниман той. В униформата на капитан от флотата на Съединените щати.
СРЯДА СУТРИНТА
„Служителите трябва да си измиват ръцете, преди да излязат.“
Мичъл бе стигнал до фазата, която психиатрите на управлението наричат „Ниво на адаптиране към кризисния момент“ или етап „Зомби 4“. В продължение на шест дни се бе напрягал до краен предел, като обтегната пружина. Беше се приспособил към това състояние и вече приемаше превъзбудата и свръхнапрежението като нещо нормално. В това състояние действията му щяха да бъдат изключително компетентни и ефикасни дотогава, докато препятствията се вписваха в ситуацията, която го е причинила. Един от симптомите на състоянието е неведението на субекта. Мичъл просто се чувстваше малко неспокоен. Разумът му подсказваше, че, изглежда, е преодолял изтощението и напрежението благодарение на запасите на организма си. По тази причина той все още бе буден в 4,20 сутринта. Разрошен и миришещ след шест дни, без да се изкъпе, той седеше зад бюрото си и препрочиташе сведенията за стотен път. Тихо си тананикаше нещо. Не му и минаваше през ум, че двамата мъже до кафеника са допълнително повикани заради него. Единият щеше да го замести в случай на нужда, а другият беше психиатър — протеже на доктор Лофтс. Психиатърът се намираше там, за да наблюдава Мичъл и да следи обажданията на Малкълм.
Зъррр.
Звъненето на телефона извади всички в стаята от отпуснатото им състояние. Мичъл хладнокръвно вдигна ръка да не се притесняват, а с другата взе слушалката. Леките му движения притежаваха уверената бързина на роден атлет или пък добре смазана машина.
— 493–7282.
— Обажда се Кондора. Всичко почти приключи.
— Разбирам. Тогава защо не…
— Казах почти. Слушай сега и внимавай! Мароник, Уедърби и тяхната банда са действали под ръководството на човек на име Атуд. Опитвали са се да прикрият следите от контрабандна операция, която извършили през 1968. Тогава използвали управлението и Хайдегер откри това. Останалото просто дошло някак от само себе си.
Остана ми да свърша още нещо. Ако не успея, ще разберете. Така или иначе, изпратих няколко писма до банката си. Няма да е зле да ги приберете. Ще бъдат там тази сутрин.
Добре ще е да изпратите една кадърна група при Атуд още сега. Той живее на „Елуд Лейн“ 42, в Чеви Чеиз. — (Помощникът на Мичъл вдигна слушалката на червения телефон и започна да говори тихо. В друга част на сградата група мъже се спусна към чакащите коли. Друга група изтича към бойния хеликоптер „Кобра“, който стоеше в пълна готовност на покрива.) — Изпратете лекар с тях. Двама от хората на Мароник са в гората зад къщата, само че мъртви. Пожелайте ми късмет.
Телефонът прещрака, преди Мичъл да успее да каже нещо. Той погледна към човека от прослушването, но другият само му кимна отрицателно с глава.
В стаята се развихри бурна дейност. Вдигаха се телефони и навсякъде из Вашингтон резкият звън на специалните звънци събуди най-различни хора. Тракаха пишещи машини, пратеници тичешком излизаха от
