той стана главен мечкар — отговорен и доходен пост. Налага се да се върна малко назад и да обясня всичко.
Лето господне 404-то, точно сто години преди събитията, за които искам да разкажа, било ознаменувано с две злощастни нововъведения. Първо, пророческите сибилински книги, до които Сенатът се допитвал при всички по-големи трудности или опасности за държавата и които от царуването на Август се пазели грижливо в Дворцовата библиотека в Рим, тези скъпоценни и незаменими съкровища били най-безотговорно изгорени по религиозни съображения от един неграмотен християнин, германски военачалник на служба при Хонорий, императора на Запада. Тази глупост била предсказана от самите книги — казват, че последната строфа от хекзаметри гласяла:
Аркадий, императорът на източните ромеи („младшата страна“), изпълнил другата част от предсказанието през същата година. Един ден на хиподрома в Константинопол някакъв полудял монах се хвърлил между двама въоръжени гладиатори точно в най-вълнуващия момент от тяхната борба. Той ги заклел в святото Христово име да се въздържат от убийство. Гладиаторите се побояли да убият монаха, понеже това щяло да им донесе нещастие — по природа гладиаторите са суеверни. Те се отдръпнали един от друг и запитали със знаци императора, който ръководел игрите, какво да правят по-нататък. Зрителите били възмутени от просташкия начин, по който монахът попречил на забавлението им, скупчили се около парапета и започнали да замерват духовника с парчета мазилка и тухли от седалките, докато го пребили до смърт. Аркадий на свой ред се възмутил и засегнал от начина, по който публиката си присвоила неговото право да ръководи игрите. Той проявил голяма строгост и забранил до второ нареждане всякакви гладиаторски битки. Този декрет предизвикал протестни бунтове и за да ги накаже, императорът разтурил изобщо сдружението на гладиаторите и дал съгласието си монахът, чието име било Телемах, да бъде провъзгласен за мъченик и вписан в диптихите. Последиците били печални.
Преди всичко, както били предсказали оракулите, населението, лишено от обичайното си удоволствие да наблюдава как мъжете се убиват един друг публично и професионално, потърсило удовлетворение на низките си инстинкти в неофициални битки с мечове по улиците и площадите между младите побойници на сините и на зелените. Второ, премахването на гладиаторските борби от хиподрома засилило неимоверно много интереса към боевете между мечки и кучета. Тези кучета не били обща собственост на дадена партия като мечките и конете, а се обучавали от отделни богати любители на игрите. Понякога се уреждали също борби между лъв и тигър (тигърът винаги печелел), между вълци и бик (вълците всякога печелели, ако били в добро здраве, като нападали гениталиите на бика), между бик и лъв (шансовете били равни при достатъчно силен бик) или между два глигана. Боят между мечки и кучета бил обикновено най-забавният и бил предпочитан дори пред зрелищата (все още допускани на някои хиподроми), при които въоръжени престъпници се опитвали, повече или по-малко неумело, да се защитят от нападенията на всевъзможни диви зверове.
По мое време по-ревностните християни напускаха местата си или затваряха очи при тези групови борби, а една енциклика забраняваше на дресьорите на мечки и лъвове, на водачите на колесници и на всички хора, свързани с игрите на хиподрома, да изповядват християнската вяра. Всъщност им се забраняваше да получават причастие, тъй като професиите им се смятаха за лоши, възбуждащи народа и отклоняващи го от спокойното съзерцание на царството небесно. По тази причина хората от хиподрома изпитваха естествена враждебност към християнството, понеже то се отнасяше с презрение към тяхното осветено от традицията призвание, от което те съвсем не се срамуваха. Забавляваха се, като пускаха анекдоти срещу християнството и по-специално срещу лицемерното поведение на ревностните християни. Не един високопоставен служител на църквата изпращаше тайно парични дарения на наставника на зелените или на сините танцувачки с молба да избере някоя изкусна танцьорка, която да оживи предстоящото пиршество, докато на улицата същият този служител прибираше, ужасен полите на одеждите си, щом срещнеше актриса, сякаш се страхуваше да не се омърси от допира с нея.
Аз съчувствувах на хората от хиподрома в едно: моят опит, докато бях на служба при предишния си господар Барак, бе пробудил у мен силни подозрения към църквата — подозрения, които още нося в себе си. Те са дълбоко залегнали в душата ми и не се поддават на изкореняване, също както зеленият цвят бе залегнал дълбоко в душата на господаря Дамокъл. Срещал съм обаче и много почтени хора сред християните, затова не се чувствувам в правото си да пиша срещу самото християнство, а единствено срещу онези, които го използуват за лични облаги и са превърнали показната си светост в средство за собственото си издигане. Във всеки случай тази враждебност към църквата беше типична за хората от хиподрома (към тях включвам и тези от театъра, който бе тясно свързан с хиподрома) и техните помещения се превърнаха в убежище за малкото оцелели жреци на старите богове, а също и за египетските и сирийските вълшебници, гадателите и персийските магове, които бяха изкусни тълкуватели на сънища. Единствено наставниците на танцувачките, които действуваха като наши посредници с предводителите на двете партии, а следователно и със съда и с църквата, бяха по традиция християни — всички те бяха лукави, крайно неприятни хора.
Приятелят на Дамокъл, главният мечкар Акакий, бе убит при изпълнение на своите задължения. Мечоците се възбудили от присъствието на една женска мечка в съседната клетка и станали непокорни. Един от тях успял да скъса веригата си и разбил клетката в желанието си да стигне на всяка цена до мечката. Акакий му поднесъл медена пита на пръчка и се опитал да го накара да се върне мирно в клетката. Но мечокът, изглежда, се засегнал, че му предлагат една сладост, докато сърцето му копнеело за друга, в раздразнението си ударил Акакий и макар че нямал намерение да го ранява сериозно, му разкъсал ръката. Раната се замърсила и Акакий умря същата вечер, за голяма скръб на своите привърженици от партията на зелените и особено на господаря Дамокъл; и мечокът, казват, бил силно опечален и го оплаквал като човек.
Помощник-главният мечкар, Петър, беше нещо като братовчед на Дамокъл — повечето от хората на хиподрома бяха сродници — и бе решено той да се ожени за вдовицата на Акакий и да подаде молба да бъде назначен за главен мечкар на неговото място. Така и стана. Макар тази женитба да не бе проява на много добър вкус, тъй като бе отпразнувана твърде скоро след смъртта на главния мечкар, тя бе наложена от обстоятелствата. Нито един привърженик зелените не упрекна новите съпрузи за тази им постъпка.
Но по време на своята служба загиналият главен мечкар беше постигнал големи успехи — той бе подобрил значително способността на мечките да се отбраняват, като ги подлагаше на редовни упражнения и на внимателно подбрана диета, вместо да ги държи винаги затворени на тъмно, какъвто беше обичаят дотогава — и по решение на ръководството заплатата му бе удвоена малко преди неговата смърт. Сега възнаграждението възлизаше на петстотин номизми годишно, без да се броят почерпките. Тази щедрост се дължеше на голямото нарастване на обзалаганията при борбите между мечките и кучетата, тъй като три на сто от печалбите отиваха във фондовете на зелените. Петстотин номизми годишно е съблазнителна сума и наставникът на танцувачките, типичен представител на своето съсловие, не искаше да я даде даром. Когато Йоан Кападокиеца, който беше виден привърженик на зелените, предложи хиляда жълтици, за да бъде даден този пост на един негов човек, наставникът на танцувачките не остана глух. Въпросът бе уреден без особени трудности, тъй като Йоан Кападокиеца беше председател на комисията по назначенията. На заседанието наставникът заявил, че единственият друг кандидат е Петър, помощник-главният мечкар, който не само не бива да бъде повишаван, но не заслужава да остане и на сегашното си място. Той намекнал пред членовете на комисията, че Петър, изглежда, имал нещо общо с бягството на мечока, който бе убил Акакий, и представил привързаността, с която Петър се бе оженил за вдовицата на своя началник, в крайно неблагоприятна светлина.
