Комисията не само отхвърлила кандидатурата на Петър за по-високия пост, но и решила изобщо да го уволни. Когато Дамокъл научи това, той люто се възмути. Отиде при водачите на колесници от своята партия и им се оплака. Поиска от тях да изпратят петиция до ръководството на хиподрома, което представляваше по-висша инстанция от управлението на партията на зелените, за да се оплачат от двойната несправедливост, чиято жертва бяха вдовицата и трите деца на главния мечкар, както и помощник главният мечкар.
Но водачите нямаха голямо желание да предприемат нещо по този въпрос, макар че новият кападокийски главен мечкар открито се хвалеше, че постът бил купен за него, и освен това беше външен човек без никакъв опит в работите на хиподрома. Техните доводи бяха, че самите те не се интересували от борбите между мечки и кучета, тъй като работата им била да карат колесниците, че Йоан Кападокиеца имал голямо влияние в съда и в партията и че за тях било равносилно на предателство да отнасят един въпрос, засягащ честта на зелените пред ръководството на хиподрома, където имало и представители на сините.
Дамокъл не се примири. Разговаря с други изтъкнати членове на партията на зелените, като се опита да ги заинтересува от случая, но никой не се поддаде на неговите увещания.
Сините скоро научили за всичко това и изпратили двама от своите водачи на колесници да подпитат Дамокъл тайно. Попитали, го дали биха могли да му помогнат да възтържествува справедливостта. Дамокъл бе до такава степен загубил ума си, че горчиво отвърнал:
— Разбира се, че можете! Готов съм да приема помощ от когото и да е, дори от сините, дори от проклетите християнски монаси, стига само да провалим този наставник на танцувачките и неговия кападокиец.
Водачите на колесници отговорили:
— Кажи на вдовицата и нейните деца да сложат по една повязка на главата си, да вземат по китка цветя и придружени от Петър, да излязат като смирени просители при долния стълб непосредствено преди началото на борбата между мечките и кучетата. По-добронамерените привърженици на зелените ще се намесят в тяхна полза и ние обещаваме, че сините шумно ще ги подкрепят.
Дамокъл се съгласил с предложения план, с който сините естествено целели само да злепоставят ръководството на зелените — те нямали всъщност никакво желание да помогнат на вдовицата и нейните деца. И тогава започнаха да стават странни неща. Първо, по едно необикновено съвпадение главният мечкар на сините паднал и умрял същия този следобед, както пресичал площада на Август. Второ, Тома, ковчежникът на сините, сънувал през нощта как една голяма черна мечка със зелена лента, възседната от малко момиченце с повязка на главата, влязла бавно-бавно в заседателната зала на сините, разкъсала лентата, стъпкала я и започнала да раздава победни венци и палмови клончета и да пръска с лапи новоизсечени монети.
На следния ден, веднага щом просителите застанаха до стълбата, както бяха предложили сините водачи на колесници, Йоан Кападокиеца изпрати група зелени да ги махне оттам. Сините нададоха страшни викове, а повечето от присъствуващите привърженици на зелените изобщо не разбраха за какво става дума и без да проявят каквото и да е съчувствие, освиркаха клетите създания, докато хората на Йоан ги изтикваха навън през седалките на зелените. Дамокъл се ядоса страшно.
Последното надбягване за деня беше най-важното. Датата съвпадаше с годишнината от възшествието на императора на престола и той бе обещал да подари една великолепна творба на изкуството — препускаща колесница (конете направени от сребро, а колесницата и водачът — от злато), на управата на спечелилата партия. Състезанието щеше да бъде много оспорвано, ако се съдеше по обзалаганията. Дамокъл реши да предизвика всеобщи овации и да кара както никога досега. Той знаеше, че когато предводителите на зелените го поведат, увенчан с лавров венец и с кръст от цветя в ръка, към ложата на императора, където да се просне почтително по очи и да приеме наградата от ръцете на василевса (както щеше да стане, ако допринесе за спечелване на състезанието), ще може да поднесе своето прошение. Император Анастасий беше много отзивчив и не отказваше да се произнесе в подобни случаи.
Би било неуместно да разказвам подробно за цялото състезание, но ще си позволя да опиша последната, седма обиколка. Първо поведе единият отбор, след това — другият, после пак първият. Към края на петата обиколка, когато състезателите бяха изминали вече цяла миля, първата колесница на зелените препускаше по вътрешната пътека съвсем плътно до централната преграда, а втората колесница на сините, която се движеше с великолепна скорост, я следваше в съседната пътека. След нея идваше колесницата на Дамокъл, втората на зелените, във външната пътека, плътно преследвана от първата синя колесница от вътрешната страна. По всичко изглеждаше, че зелените са си осигурили победата, и сред привържениците на сините цареше униние, когато започна последната обиколка. В този момент Дамокъл изведнъж разбра, че конете му са напълно изтощени — нито изкусното боравене с камшика, нито подканящите подвиквания можеха да ги накарат да ускорят бягането си. Разстоянието между двете вътрешни колесници, първата зелена и втората синя, както и между двете външни, първата синя и втората зелена, бе много намаляло, въпреки че относителното им разположение си оставаше същото. Първата колесница ускори силно хода си и имаше възможност да грабне победата не само от Дамокъл, водача на втората зелена, но и от двамата първи водачи. Затова на последния завой Дамокъл взе бързо решение — той навлезе леко в пътеката на първата синя и изведнъж дръпна рязко юздите. Целта му очевидно беше да закачи външното колело на неприятелската колесница и по този начин да я извади от играта, с което да осигури победата на своя партньор по вътрешната пътека. Този похват е позволен, но рядко се прилага поради опасността за живота на този, който реши да прибегне до него: много вероятно е колесницата да се обърне и водачът да си счупи крака, да бъде стъпкан от конете или удушен от поводите, които са навити здраво около кръста му, преди да успее да се освободи от тях с ножа си. Дамокъл реши все пак да поеме риска, той бе така съсредоточен в изпълнението на тази маневра и имаше толкова много прах и викове, че не забеляза какво става на двете вътрешни пътеки. Съотборникът му, водачът на първата зелена колесница, бе изблъскан от втората синя, удари се в стълба и отпадна от състезанието, а един от конете на втората синя разтегли сухожилие и принуди водача да опъне юздите. В резултат първата синя успя да избегне сблъсъка с колесницата на Дамокъл, което не би й се удало, ако втората синя продължаваше да препуска непосредствено пред нея: водачът изви ловко навътре и префуча покрай Дамокъл, който остана с пръст в устата.
Това очевидно беше злощастно стечение на обстоятелствата, както би потвърдил всеки по-вещ съдник, но зелените бяха тъй горчиво разочаровани, че чувствуваха необходимост да намерят изкупителна жертва. И тази жертва бе не водачът на първата зелена колесница, който лежеше зашеметен сред отломките на своята кола, а моят господар Дамокъл. Защото Дамокъл, след като съотборникът му падна, остана на първо място, само на двеста лакти от победата, но вместо това съвсем необяснимо дръпна поводите и пусна покрай себе си съперника. Както можеше да се очаква, Йоан Кападокиеца изтълкува по най-неблагоприятен начин това негово поведение и го обвини, че се е продал на сините. В подкрепа на своето обвинение той посочи, че Дамокъл е бил видян предната сутрин да разговаря с двама от сините водачи в една кръчма и че имал зъб на ръководството на зелените заради случая с поста на главния мечкар. Така на заседанието на ръководството, свикано непосредствено след състезанието, на Дамокъл бе забранено да участвува в надбягванията за една година. Същата нощ той се самоуби, след като нападна наставника на танцувачките от партията на зелените и му извади едното око с един удар на камшика, нанесен от другия край на съблекалнята на състезателите.
Нашето положение съвсем не изглеждаше розово, тъй като господарят Дамокъл бе много разточителен с припечеленото от него и нямаше всъщност никакви спестявания, а сега жена му и дъщеря му Антонина бяха изгонени от партията, като близки на човек, който бе опозорил своя цвят. Що се отнася до мен, грозеше ме опасността да бъда продаден отново на друг господар. Но всичко свърши добре, защото, на едно събрание на ръководството на сините два дена по-късно Тома, ковчежникът, разказал съня си за мечката. Уверил присъствуващите, че малкото момиче, яхнало мечката в неговия сън, е всъщност една от дъщерите на загиналия главен мечкар на зелените, които били застанали увенчани като просители при стълба на пътеката за надбягвания. Настоял да предложат свободната длъжност главен мечкар на сините на Петър, който сега бил пастрок на тези невръстни момичета — нямало никакво съмнение, че щастието щяло да се усмихне на сините, ако те постъпели така.
Предложението било посрещнато с известни възражения, но Тома подчертал, че Петър е събрал голям
