опит в мечкарниците на зелените и че ако го изберат, не само ще засрамят зелените, но и те самите ще имат голяма полза. Петър бе назначен за главен мечкар на сините — той се справяше чудесно с новите си задължения и цялото семейство (нещо твърде рядко за свързаните с хиподрома фамилии) смени зеления си цвят със син. За да покаже признателността си към вдовицата и дъщерята на Дамокъл, Петър предложи храна и подслон и на трима ни в собствения си дом и се закле заедно с жена си и дъщерите си в бог Посейдон (най-почитаната клетва на хиподрома), че ще направи всичко, което е по силите му, за да ни помогне. Това ни успокои и вдовицата на Дамокъл не беше вече принудена да ме продава. Но за да не бъде в тежест на Петър, тя уговори наставника на сините танцувачки да й даде работа в театъра — не като драматична актриса на сцената, защото нямаше достатъчно подготовка за такава, а като изпълнителка на развлекателни песнички долу при публиката. Тя можеше малко да танцува и малко да дрънка на лютня, а дайрето владееше доста добре, така че бе взета на работа. Обучи дъщеря си Антонина още от най-ранно детство да свири, да жонглира, да танцува и да изпълнява акробатични номера и Антонина израсна също такава убедена привърженичка на сините, какъвто баща й бе някога на зелените. Твърде скоро Антонина стана много търсена на пиршества като устроеното от Модест в Адрианопол и на приятелски угощения на младите побойници от партията на сините, на които всеки поканен носеше храна или вино.
Антонина запази близките си приятелски отношения с трите дъщери на Акакий. Те се наричаха Комито, Теодора и Анастасия. Но най-интересна за моя разказ е средната, Теодора, която беше с две години по- голяма от Антонина и стана нейна особено близка приятелка. Като поотраснаха, и трите момичета се качиха едно по едно на сцената. Комито бе грациозно, великолепно сложено създание и имаше огромен успех сред мъжете, макар че бе доста лоша актриса. Тя започна да се отнася с пренебрежение към Теодора и Анастасия, защото нито една от тях нямаше нейната красота, но умря твърде рано от болестта на своя занаят. Анастасия също се зарази и загуби почти всичките си зъби при една свада на някакво угощение. Но Теодора си оставаше неуязвима. Всички бяха единодушни, че в нея се бе вселил дявол — неумолим и ненаситен. Колко често в по-нататъшния си живот Антонина имаше случаи да благодари на боговете, че Теодора е неин съюзник, а не враг!
Първите ми спомени за Теодора са от времето, когато тя беше момиченце на шест години, облечено с малка туника без ръкави като децата роби, и носеше сгъваемо столче, на което майка й сядаше при музикантите преди представление. Теодора се мръщеше и зъбеше на всяко срещнато дете — майка й казваше, че на врата й трябвало да се окачи предупредителна табелка „зло животно“, като на някоя мечка. Тя се бе ожесточила поради постоянните подигравки на предишните си приятелчета от средите на зелените по повод на злощастната история със смъртта на баща й и повторната женитба на майка й.
Антонина също бе прицел на обиди като дъщеря на водач на колесница, продал се на сините. Но тя не налиташе на бой като Теодора, която се хвърляше с нокти и зъби на своите мъчители. Отмъщаваше си по други начини: на първо място — когато поотрасна малко, като плашеше враговете си, внушавайки им, че са жертва на нейните магьоснически способности. Така тя сама започна постепенно да вярва в магията. Във всеки случай един-два пъти постигна забележителни успехи с нейна помощ. Веднъж Астерий, наставникът на зелените танцувачки, чиито машинации бяха на дъното на всички неприятности, я ритнал силно отзад. Антонина изрисувала образа му върху лой — едноок, с голямо шкембе и огромен нос — и отправяйки молитви към Хеката, древната богиня-покровителка на тези неща, избола с карфица и единственото му оцеляло око. Преди луната да навлезе в последната си четвърт, този негодник бе напълно, ослепен — едно вретено, хвърлено от някаква разгневена жена по пияния й мъж, ударило вместо него Астерий, както минавал покрай тяхната врата. Теодора се възхити много от тази постъпка на Антонина и двете заедно се опитаха да погубят и Йоан Кападокиеца. Предполагам обаче, че многобройните му молитви в църквата са попречили на Хеката, защото той продължи да процъфтява. Тогава те се заклеха с най-страшната възможна клетва, че няма да се успокоят, докато едната от двете не докара Йоан до просешка тояга, тъй както и заслужаваше. Какво стана, ще разберете преди края на тази книга.
Един стар сиро-финикийски магьосник, от когото господарката Антонина бе усвоила своите магии — господарят Дамокъл се бе сприятелил с него, направи един ден хороскопите на двете момичета и те се оказаха толкова блестящи, че той бе смаян и ужасен. Каза на Теодора, че й е писано да се омъжи за царя на демоните, да стане най-славната царица след Семирамида и никога да не й липсва злато. Колкото до Антонина, тя щяла да се омъжи за патриций — единствения добър човек в този покварен свят, и докато Теодора щяла да бъде преследвана от беди в началния период на своя живот, Антонина щяла да бъде пощадена от злощастия до дълбока старост, но тогава те неминуемо щели да се стоварят върху главата й.
Теодора го погледна със свити вежди и каза:
— Старче, ти май се опитваш да ни отрупваш с обичайните си ласкателства! Нима не ти е известно преди всичко, че древният закон забранява на мъжете от високо потекло да се женят за жени от нашия занаят? Признай си, че лъжеш!
Той се разтрепери, но не пожела да се откаже от нито една своя дума, като я подкани да покаже тези хороскопи, на който и да е сносен астролог. Тя направи това и вторият астролог, един александрийски грък, стигна до почти същите заключения като първия.
Тогава Теодора се засмя и каза на господарката Антонина:
— Най-скъпа ми приятелко, каквото твоят съпруг не успее да постигне със своята доброта, ще накарам моя да постигне с помощта на демоните.
Спомням си още как Теодора отиваше понякога в театъра само със задължителното парче плат около бедрата и една голяма шапка. По онова време тялото й беше вече почти напълно съзряло. Нейната игра се състоеше в това, че платът все се развързваше, тя го вземаше в ръка и отиваше при вечно заетия служител, който завеждаше зрителите до техните места, като му се оплакваше, че „някакви нечестивци“ го смъкнали най-грубо от тялото й. Молеше служителя да я придружи до някое уединено място и да й помогне да си го върже отново. При тези думи тя скромно прикриваше бедрата си с шапката. Нейната сериозност, престореното й отчаяние, настойчивостта й вбесяваха служителя — за най-голямо удоволствие на публиката.
Теодора беше дребна и доста бледа. Не беше особено добра танцьорка, нито музикантка или акробатка — постиженията й в тези изкуства бяха всъщност под средното равнище. Но тя притежаваше изключително остроумие и пълна липса на полов срам: проявявала е, изглежда, забележителна изобретателност в сексуално отношение, така че „това го знам от Теодора“ стана най-честата шега под статуята на Венера — главното място за срещи в квартала на блудниците. И през цялото време, докато изглеждаше отдадена единствено на печалбарство и удоволствия, Теодора изучаваше всъщност Мъжа — а нищо не дава повече възможности за изучаване на този обект от професията на мегарски сфинкс; пред тези жени както младите, така и старите мъже показват истинската си същност по-неприкрито, отколкото пред своите целомъдрени майки, сестри или съпруги. Господарката Антонина също изучаваше Мъжа и двете с Теодора скоро се изпълниха с презрение дори към най-сериозните си клиенти заради тяхното ненаситно самолюбие, заради лековерието, невежеството и себичността им и се научиха да използуват тези техни недостатъци в своя изгода. С най-различни заклинания и билки те успяваха да се предпазят от забременяване — наистина на Теодора й се наложи да предизвика две-три помятания, но без неприятни последици.
Имаха само две близки приятелки, Индаро и Хрисомало, момичета от същия занаят, заедно с които замисляха (около шест месеца след посещението на Антонина в Адрианопол) да напуснат сцената, ако получат разрешение за това, и да заработят самостоятелно. Разрешение се вземаше много трудно, но Хрисомало и Теодора успяха да спечелят благоразположението на демократа на сините, политическия ръководител на партията, докато Индаро и Антонина организираха успешно обсадата на демарха, който отговаряше за военните въпроси. Обичайното правило гласеше, че ако някоя актриса напусне сцената, за да се омъжи, съпругът й трябва да внесе голяма сума в партийната каса. Не се приемаха никакви извинения, освен покаянието, а разкаялата се грешница не можеше вече да се върне към стария си занаят, тъй като я грозеше затваряне в изправителен дом до края на живота й. И все пак четирите приятелки получиха разрешение да напуснат, след като обещаха да останат верни на сините. Със своите спестявания и с пари, заети от покровителите си, те наеха заедно луксозно обзаведено жилище в изискана къща недалеч от статуята на Венера и откриха увеселително заведение. Тъй като се ползуваше с официалната подкрепа на партията, то скоро стана най-модното заведение в Константинопол. По това време майката на господарката
