Антонина бе вече починала — Антонина ме наследи от нея. Снабдяването на дома с провизии бе поверено на мен. Понеже бяха независими, дамите не трябваше вече да плащат голяма част от печалбите си на наставника на танцувачките; вместо това те станаха пълноправни членове на партията на сините и внасяха редовно определената им сума в касата. Индаро и Хрисомало бяха много изкусни — първата като акробатична танцьорка и жонгльорка, а втората като певица и музикантка. Господарката Антонина не отстъпваше на никоя от тях във всички тези изкуства. Теодора беше нещо като ръководител и смешник. Четирите прекараха известно време много щастливо, забавно и съвършено безсрамно, и ми е много приятно да отбележа, че останаха добри приятелки не само тогава, но и през целия си останал живот — аз, който ги надживях всички, от сърце ги оплаквам.
Един ден Теодора ни каза — защото с мен се отнасяха по-скоро като с приятел, отколкото като с роб и ми доверяваха всичко, че е била поканена да придружи един патриций, на име Хекебол, до Пентапол, където бил назначен за управител, и че никак не й се иска да изпусне тази възможност да види широкия свят, без да има грижа за нищо. Ние всички помолихме Теодора да не ни напуска, а Хрисомало я предупреди, че Хекебол не заслужава доверие — не е ли той тириец по произход, а следователно роден мошеник? Теодора отвъдна, че умее да се пази и че я тревожи единствено мисълта как ще се оправим без нея. И тя тръгна; след няколко забавни писъмца от места, посетени по пътя към Пентапол, много дълго време не чухме нищо от нея, нито за нея. Накрая един висш военачалник пристигна в отпуск от Пентапол и ни разказа, че една вечер Теодора не издържала тормоза на Хекебол, който се опитвал да я пази само за себе си като в клетка, и лиснала цяла кофа помия върху него, както бил облечен в брокатената си туника за вечеря. Той я изхвърлил веднага от дома си и дори не я оставил да си вземе малкото дрехи и скъпоценности. Военачалникът чул, че тя убедила капитана на един кораб да я вземе със себе си до Александрия в Египет, но не знаеше нищо повече за нея.
Онази Теодора, която се завърна, накуцвайки, в Константинопол много месеци по-късно, беше съвсем друг човек. Бедите, предречени й от сиро-финикиеца, се бяха струпали върху главата й в течение на една- единствена година и те явно трябва да са били ужасни. Нашата весела, самоуверена Теодора, която винаги споделяше с нас дори най-нелепите си и най-горчиви приключения, пазеше пълно мълчание за преживяванията си в Египет и за унизителното си обратно пътешествие през Кесария, Антиохия и вътрешността на Мала Азия. Благодарение на нашите грижи тя възстанови здравето си, но дори когато вече изглеждаше съвсем добре външно, не се чувствуваше годна да поднови работата си в дома. „По-скоро бих прела вълна цял ден, отколкото да се върна към този начин на живот!“ — викаше тя. За голяма наша изненада Теодора наистина нае един чекрък и веднага захвана да се учи да работи с този навяващ меланхолия, макар и нелишен от полезност уред в уединението на своята стая. Другите момичета не й се смееха, защото тя бе тяхна приятелка и очевидно е била принудена да понесе страдания, просто надхвърлящи границата на човешката издръжливост. Така монотонният шум на чекръка можеше да се чуе в нашето заведение по всеки час на деня и на нощта, а когато някой клиент запитваше: „Няма ли да спре най-сетне този проклет писклив шум?“, момичетата отвръщаха: „Това е само нашата клета Теодора, която изкарва хляба си с честен труд.“ Но гостите приемаха тези думи като шега. След завръщането й те не я бяха виждали нито веднъж.
Един от редовните ни посетители се наричаше Юстиниан — странен, кръглолик, усмихнат, похотлив мъж, племенник на Юстин, стария неграмотен варварин, командуващ дворцовата стража. Юстин бе извикал при себе си Юстиниан още като юноша, довел го бе от едно планинско село в Илирия, където самият той е бил някога овчарче, и му бе дал образованието, чиято липса така остро чувствуваше. Юстиниан, чието кръщелно име беше Упрауда (Честния), все още говореше гръцки с подчертан чужд акцент и определено предпочиташе латински, официалния език на родната му провинция. Нито едно от момичетата не знаеше как да се държи с Юстиниан и въпреки че беше учтив и забавен и изглеждаше предопределен да стане един ден важна особа, той ги караше по някакъв странен начин да се чувствуват неудобно, сякаш природата му не беше чисто човешка. Никоя от тях не обичаше да се усамотява с него в стаята си. Господарката Антонина например успяваше да го избегне всеки път, и то без да предизвика враждебност от негова страна. Индаро ни разказа една много странна история: как една вечер заспала, докато била в леглото с Юстиниан, как изведнъж се събудила, видяла, че е сама, а един голям плъх уплашено се измъкнал изпод завивките и избягал през прозореца. Аз със собствените си очи видях нещо още по-необикновено. Една нощ, докато говореше с момичетата, Юстиниан каза:
„Чувам някакъв шум пред външната врата.“
Но тях ги мързеше да проверят, а аз бях зает на тезгяха. Изведнъж забелязах как от раменете на Юстиниан се отдели някакво излъчване — една призрачна глава, която се спусна навън и веднага се върна. Юстиниан каза:
„Няма нищо, можем да продължим разговора си.“
Момичетата не видяха онова, което бях забелязал аз, но отличителен белег на тези явления е, че те никога не могат да се наблюдават от няколко души едновременно, затова човек започва да се съмнява в сетивата си и няма начин да се докаже истинността на дадено видение.
Юстиниан беше християнин и душа даваше за богословски спорове — не по-малко, а може би и повече, отколкото за фракционни клюки, непристойни смешки и пикантни истории. Постеше много редовно. В края на постите винаги идваше при нас и се отдаваше на голямо ядене и пиене. Понякога казваше, че е постил три дни, но ако се съдеше по апетита му, спокойно би могъл да се похвали и с три седмици. Никога обаче не губеше характерната си руменина чак до деня на своята смърт в дълбока старост. Господарката Антонина го наричаше Фагон, като знаменития стар чревоугодник, който веднъж, за да покаже огромния си апетит пред император Аврелиан, погълнал на едно ядене едно прасе, една овца, един глиган и сто големи хляба.
Юстиниан също се оплакваше от плачливия звук на чекръка, но се отнесе с присмех към нашите обяснения. Ала една сутрин, когато беше случайно на посещение при нас, Теодора влезе в приемната да сгрее ръцете си на огъня, като не очакваше да срещне посетител по това време. Когато видя Юстиниан на една кушетка зад вратата, тръгна да си върви, но той я хвана за туниката и я помоли да остане. И така тя остана да стопли ръцете си. Юстиниан се впусна в религиозен спор с Хрисомало, която имаше вкус към тези неща, и започна както обикновено да взема връх над нея, когато Теодора изведнъж се намеси с една скромна забележка, която показа изключително добрата й осведоменост по въпроса за въплъщението Христово, обект на водения спор. Юстиниан възкликна възхитен:
— Това е много остроумно казано, но съвсем не отговаря на православната вяра! — И насочи аргументите си срещу нея.
Те продължиха да спорят безкрайно, като дори пропуснаха времето за обеда. Юстиниан стана и побърза да си отиде чак когато се разнесоха тъпите удари на дървеното клепало, с които богомолците в града се призоваваха на всеобща молитва. Твърдите православни убеждения на Юстиниан се дължаха отчасти на пътуванията му по други места: той бе прекарал няколко години в самия център на правата вяра, Рим, като заложник на краля на готите Теодорих. Теодора го правеше на пух и прах по начин, който ни изненадваше, но тя явно бе използувала престоя си в Александрия, за да научи тези богословски тънкости от тамошните книжници. Така между тях възникна близост и той бе очарован от нея като от някоя каеща се Магдалена — та нали и света Мария Магдалена е била блудница! Винаги когато ни посещаваше, Юстиниан отиваше вече направо в стаята на Теодора. Какво друго ставаше между тях, освен споровете им за природата на светата троица, за съдбата на душите на некръстените младенци и за други подобни въпроси, не ми е известно. Във всеки случай по време на тези свиждания чекръкът й оставаше безмълвен. Другите момичета бяха много доволни, че се отървават от Юстиниановото присъствие и от досадния шум на чекръка.
Глава четвърта
Обновената конница
Тези първи години от шестото столетие на християнската ера бяха лоши за империята. Нека бъде простено на майката на Велизарий за нейното суеверно убеждение, че по това време сатаната щял да бъде в апогея на своето могъщество. Властвуващият император беше старият Анастасий, известен като
