и понеже войниците им отказваха да се докоснат до просен хляб, бяха принудени да се оттеглят в равнините. Щом персите в Иверия научиха за тяхното оттегляне, те на свой ред завзеха крепостите и сметнаха, че си струва да изхранват гарнизоните си с най-добрата храна, която можеха да им доставят. Юстиниан трябваше да остави укрепленията в ръцете на колхидците, като им заплати добре за техните услуги.
Друга грешка от наша страна беше нахлуването в неприятелска територия недалеч от Низивис, предприето от тракийския пълководец, командуващ войските в Дара. Целта на един набег, обичаше да казва Велизарий, е да се навлезе колкото може по-дълбоко в неприятелската територия, без да се излага на риск безопасното изтегляне, и да се нанесат максимални военни щети на противника, като се избягват всякакви ненужни жестокости. Успешният набег причинява силно безпокойство у владетелите на нападнатата страна и уронва престижа им пред нейните жители — именно това безпокойство и уронване на престижа са мерило за неговия успех. Например предната година конниците на Велизарий и Ситас бяха нахлули на сто мили навътре в долината на Арсания. Те прехвърлили реката по мост, който след това разрушили, и се оттеглили, бавно по другия бряг, плячкосвайки систематично всичко по пътя си, на безопасно разстояние пред настъпващата голяма персийска бойна част. Тези конници наброявали не повече от няколкостотин души, всички добре обучени воини. Но въпросният тракиец бе извършил своя набег с голяма, несполучливо комбинирана армия от конница и пехота, като карал конете да се движат със скоростта на пехотата. Той не могъл да стигне до някое място, което да представлява интерес, извършил няколко акта на безсмислена жестокост и давайки ухо на непотвърдени и неточни донесения, че персийски подкрепления напредвали по пътя за Низивис, се завърнал набързо с празни ръце в Дара.
Неговата страхливост и глупост унищожиха целия ефект от предишното нападение. Ето защо Велизарий и Ситас получиха заповед отново да извършат набег в Арсанийската долина. Този път обаче персите били нащрек и скоро изненадали един ескадрон от хората на Ситас, които били не само обременени с тежка плячка, но и опиянени от изпитото вино. Велизарий бил принуден да поведе тежка ариергардна битка, за да прикрие тяхното отстъпление, и имал щастието да излезе почти невредим от нея, след като нанесъл тежки загуби на персите. Наложило се обаче да остави голям брой пленени коне и няколко персийски благородници в ръцете на врага. Именно след този набег, в който особено се бяха отличили някогашните му съученици, Велизарий за първи път провъзгласи категоричната си забрана на пиянството по време на активни бойни действия под заплахата от позорна смърт. Смъртната присъда без право на обжалване щеше да се изпълнява от сънародниците на провинилия се. Една от първите мерки, предприети от Юстиниан след възкачването му на престола, бе уволнението на тракийския военачалник и назначаването на Велизарий за управител на Дара на негово място. До нас достигна един слух, който силно смути господарката — че Велизарий получил това повишение благодарение на годежа си с Анастасия, сестрата на Теодора, въпреки беззъбата й уста и лошото здраве, но той се оказа лъжлив. Щастливецът беше Ситас.
Един ден, докато войната все още не бе завършила, съдбата на моята господарка бе отново тласната по нов път — в нашия дом пристигнаха двама бледи и изтощени от пътя монаси, по-възрастният от които носеше малка кошница. Те открили сегашното й местонахождение след големи перипетии, като извървели пеша целия път от Антиохия, където очаквали да я намерят. Едва след многобройни безплодни търсения и разпитвания от единия край на града до другия, след безкрайни молби и увещания успели да открият нейния дом. При първия поглед, който хвърлихме в кошницата, ни се стори, че в нея няма нищо друго освен няколко неотдавна откъснати черничеви листа. Но в тези листа се криеше огромно състояние. Господарката веднага ги занесе в двореца, където помолила за аудиенция при нейно величество императрица Теодора. Тя бе облякла прости дрехи и се представила като неутешимата вдовица на еди-кой си, бивш ковчежник на сините в Антиохия, а не като Антонина от публичния дом. Отказала да обясни по-подробно какво има да каже, но подчертала, че въпросът е от голямо значение за държавата и че ако влезе в подробности, никой няма да й повярва. Тя познаваше достатъчно добре Теодора и съзнаваше, че императрицата няма да може да устои на изкушението да удовлетвори своето любопитство.
Глава шеста
Тайната на коприната
Най-напред господарката Антонина влязла в преддверието на двореца, наречено Бронзов палат. Покривът му е покрит с медни плочки, а над портата има голяма икона, на Христос. Тук се помещават четирите батальона на императорската гвардия; тук са също тронните зали, помещенията за официалните пиршества и държавната тъмница за обвинените в измяна. Другите по-важни части на двореца са палатът Дафна, където се решават повечето имперски дела, палатът Сигма със спалните на императора и императрицата и сградата за евнусите. Има и един малък четвъртит палат с пирамидален покрив, изграден от мрамор с багрени жилки (другите са от бял, жълт, червен или зелен мрамор), където съгласно едно древно правило всички императрици са длъжни да родят своите деца, за които после се казва, че са „багренородни“. Теодора роди тук едно дете на Юстиниан, момиченце, но то почина още невръстно. Дворецът, заедно с парка и пристройките, заема една десета от общата площ на престолния град и е разположен в един триъгълен участък между Босфора и водите на Мраморно море.
Господарката била заставена да чака часове в приемната на Бронзовия палат — едно малко, задушно помещение, — където била разпитвана от редица важни и не чак толкова важни лица, главно евнуси, всеки от които се опитвал да я накара да наруши упоритото си мълчание. Императрицата, един след друг я уверявали те, отказвала да приеме просители, ако те не изложат подробно същността на своето прошение. Господарката отговаряла, че ако императрицата научи как задържат една толкова важна просителка, непременно ще ги накаже за спънките, които й правят. Нима не разбират по нейната сериозност, че тя не би безпокоила императрицата напразно?
Най-сетне усилията й се увенчали с успех. Тя била допусната в драпираната с копринени завеси приемна зала на Теодора при втората аудиенция, започваща от два часа. Господарката влязла с кошницата и с двете си деца Фотий и Марта, сърдити и разплакани, защото били пропуснали обеда си — държали ги в Бронзовия палат от осем часа сутринта. Тя познала един-двама от придворните и преторианските стотници, които бе срещала някога в публичния дом, но взела мерки тя самата да не бъде позната от тях. Красивият златен кръст на гърдите и вдовишкият траур се оказали достатъчно добро прикритие, а и тя бе станала значително по-закръглена, отколкото по времето, когато беше акробатична танцувачка. Десет години не бе идвала в тази част на света.
Господарката проследила церемониите, предхождащи аудиенцията, която Теодора даваше в различен час от тази на Юстиниан, за да могат висшите имперски сановници да й оказват съдействие. Един свещеник сложил началото с кратка молитва, били изпети няколко респонзориума, а през това време Теодора, е презрително изражение на лицето, си правела маникюра с едно мъничко ножче. После оттеглили се от длъжност сановници и благородни дами се доближили един по един много почтително до трона й, за да целунат подгъва на нейната мантия или подметката на пантофа й. Тя ги поздравявала студено. Тогава започнало шествието на просителите. Някои от тях Теодора изслушвала с внимание, а други — нетърпеливо и със свити вежди. Решенията й били кратки и категорични:
„Тази жена да се дари със злато“, „Това прошение да се отпрати към негово величество императора“, „Изведете този нахалник навън и го наложете добре с камшик“.
Всички се отнасяли с явно страхопочитание към Теодора.
„И все пак тя никак не се е изменила“ — помислила си моята господарка. Най-после Нарзес, шамбеланът евнух, обявил нейното име, сякаш оправдавайки се:
— Антонина, вдовица на еди-кой си, търговец на коприна, бивш ковчежник на сините в Антиохия, с лично прошение. Упорито отказва да влезе в подробности, но настоява, че нейният въпрос е от голямо значение за империята и за твое величество.
Господарката се приближила и направила дълбок поклон.
Теодора слушала с любопитство, наклонила леко главата си по стар обичай. Господарката едва не загубила самообладание, едва не се хвърлила да разцелува старата си приятелка; очите й се напълнили със сълзи. Тя бе много привързана към Теодора и почувствувала голяма гордост за нея, като я гледала седнала с такава грация и самоувереност на златния трон.
