Теодора се обърнала към господарката:
— Какво хубаво момиченце! Твое ли е?
— Да, пресветла господарке.
— Как му е името?
— Марта, пресветла господарке.
— Защо Марта?
— Това е християнско име, твое величество. Детето е кръстено.
— Но защо не Мария? Или Елизабета? Или Дорка? Или Анна? Или Зоя?
Моята господарка станала по-смела:
— Кръстих я Марта в чест на сестрата на онзи Лазар, който бил възкресен от мъртвите. Марта, доколкото ми е известно, предпочела простия домашен живот пред еретичните религиозни спорове.
Свещениците били възмутени, но Теодора се усмихнала благосклонно и казала на шамбелана:
— Опразни залата, и то по-бързо. Искам да говоря насаме с тази умна и благочестива вдовица.
Преди още последните просители и стражите да излязат от залата, императрицата станала от трона си, спуснала се към Антонина и я прегърнала нежно, плачейки от радост.
— Антонина, мила моя, мислех те за мъртва! Казаха ми, че си загинала при земетресението в Антиохия! Не те познах, докато не проговори. Защо не ме потърси по-рано? Никога не съм имала по-добра приятелка от теб, скъпа ми Антонина!
Господарката поискала прошка, като обяснила, че не била сигурна дали Теодора ще има желание да види старите си познати, след като заема днес такова високо положение.
— Колко несправедливо от твоя страна! — казала Теодора, като отново я прегърнала; тя докоснала с пръсти кръста на гърдите й. — И ти значи си станала християнка? Никога не бих очаквала това от теб, невернице, вещице такава!
Господарката възвърнала своята обичайна самоувереност.
— Вземам пример от Теодора — пошегувала се тя.
Теодора я плеснала закачливо и се престорила на сърдита. Господарката, освободена вече от всяко чувство на смущение или притеснение, отбелязала, че от сутринта децата й не са хапнали нищо. Теодора извикала отново шамбелана и му наредила да накаже виновника за това, че гостите й са били държани гладни. Казала му също, че този следобед аудиенцията няма да бъде подновена, затова останалите просители да дойдат пак на следващия ден. Тогава тя завела господарката и нейните деца в своята стая до залата за угощения, където на златен поднос, украсен с аметисти, им бил сервиран великолепен обед. Последвал непринуден, спокоен разговор за миналото. Господарката научила, че Индаро се е омъжила сполучливо и отишла да живее в Смирна, а Хрисомало била още тук — сега щяла да бъде повикана. А какво би казала господарката, ако бъде назначена за придворна дама на императрицата с ранг на патрицианка, като Хрисомало, и постоянно местожителство в двореца?
Господарката не посмяла да попита Теодора за отношенията й с Юстиниан, но Теодора сама й разказала много неща:
— Той е умен, малодушен, нерешителен, податлив на въздействие. Единствената трудност, която ми създава, се състои в това, че е религиозен, гузно религиозен, и най-голямата му грижа е да запази душата си чиста от всяка следа на еретизъм. Двамата сме се споразумели да запазим различните си възгледи по богословските въпроси, но да не теглим колата в различни посоки. Така мирът в държавата се запазва и при нас идват интриганти както от православните християни, така и от еретиците. Обменяме си получените сведения.
— Ами Йоан Кападокиеца? — попитала господарката.
— Нашата клетва е все още в сила.
— Да го доведем до просешка тояга, нали?
— Няма да му се размине! Антонина, мила моя приятелко, нали ще се омъжиш отново?
— Защо не!
— Имам наум един съпруг за теб.
— О, Теодора, дано е подходящ!
— Той е мъж, който е едновременно крайно благочестив и почтен — мъж, който намира всевъзможни извинения, за да не се ожени. Изглежда, се страхува да не съгреши, като направи неподходящ избор. Искам да направя услуга и на него, и на теб.
— Патриций ли е?
— Да, патриций. Млад, хубав, чудесен войник — нашият най-добър предводител на конницата.
Господарката се разсмяла:
— О, Теодора, ние двете с теб явно сме се спрели на един и същи човек. Ами ако Велизарий откаже?
— Няма да откаже. Това ще бъде моя заповед, дадена в името на императора.
В голямата си радост господарката се сетила и за своята кошница. Тя казала:
— Теодора, това е най-щастливият ден в моя живот. Но имам възможност да направя такъв подарък на василевса и на теб, който, вярвам, ще ви възнагради стократно за вашата доброта към мен.
Извадила едно черничево клонче и показала на Теодора три гъсеници, хранещи се от него.
— Тайната на коприната — заявила тя.
Императрицата сякаш не повярвала. Тогава господарката й показала копринените пашкули, в които бубите се завиват, когато им дойде времето да се превърнат в пеперуди, и разказала как е получила тази безценна стока.
— Покойният ми съпруг беше несторианец по религиозни убеждения, тъй като бе от Антиохия — родното място на тази ерес.
За нея не било необходимо да обяснява на Теодора какво представлява несторианството, но за читателите ще поясня, че то е само още едно от многобройните различни схващания за природата на Сина божи и се основава по-скоро на логиката, отколкото на мистицизма. Несторианите поддържат, че Синът имал две самостоятелни природи — човешка и божествена, всяка от които била цялостна, а следователно и индивидуална, тъй като индивидуалността била съществен белег на цялостната природа, и затова тези две природи не можели да се схващат като съединени (съгласно православното схващане), а само за свързани. Що се отнася до божествената природа на Сина, това било въплъщение на Отца в него, подобно на въплъщението на Отца в светците, макар че при светците то се изявявало в далеч по-малка степен. Това схващане бе анатемосано като принизяващо достойнството на Сина и поради опасно близкото му сходство с плотинианската ерес, която най-грубо отрича на Сина каквато и да е божественост.
— Един ден двама монаси несториани — продължила господарката — дойдоха тайно при моя съпруг и се оплакаха, че техният манастир в Ливан бил затворен по заповед на патриарха на Антиохия и сега те били изгонени и пръснати по света. Предложиха да заминат за някоя много далечна страна — Индия, Абисиния или Китай — и да проповядват словото божие там. Но нямаха никакви пари, сандалите им бяха вече износени, расата им — в дрипи, а събраната милостиня — нищожна. Мъжът ми ги утеши, нареди да ги вземат в един от неговите кервани, заминаващи за Персия, и им даде пари да продължат, ако искат, чак до Китай, където имаше широко поле за мисионерска дейност, още повече, че едно несторианско общество се бе установило вече там. Монасите отправиха възхвала към всевишния, благодариха от сърце на мъжа ми и го запитаха какво биха могли да направят на свой ред за него. Той отвърна полушеговито:
„Молете се за мен всяка сутрин и всяка вечер и когато се върнете, донесете тайната на коприната — това ще ви осигури верска свобода до края на живота ви.“
Тези простодушни мъже отишли в Китай, след като преживели много страдания по пътя, и останали там една година, проповядвайки Евангелието. Вярвали, че за да могат да ги разберат местните хора, дарбата да говорят чужди езици ще ги осени свише, както това станало навремето с първоапостолите. Но тя не ги осенила, а китайският език е изключително труден, ако се изучава по обикновения човешки начин, тъй като се състои от малко на брой думи, които постоянно менят значението си в зависимост от мястото на ударението при техния изговор. И така, нашите монаси можели само да въздишат, да се мръщят, да сочат към небето и да говорят със сериозен тон на своя сирийски диалект, докато обикаляли от село на село.
