умра след няколко часа? Холерата вилнееше в по-бедните квартали на града, като вземаше по пет хиляди жертви всеки ден. Недалеч се издигаше великолепен храм в коринтски стил, посветен някога на богиня Диана (сирийците наричат същата богиня Астарта), но повече от едно столетие използуван като главна квартира на сините. Седнал в галерията, аз се опитвах да съсредоточа погледа си върху широкия перистил на това солидно здание и върху неговите колони от жълт нумидийски мрамор, извисяващи се в стройни редици. Но и те се люшкаха като пияни и при едно особено силно залитане имах чувството, че падат настрани, при което целият перистил се срути сред страшен тътен и грохот! Изведнъж разбрах, че не на мен ми е прилошало, а на майката-земя! Бях свидетел на земетресение с огромна и ужасяваща сила. Сграбчих сина на господарката Фотий и малката Марта, които играеха на пода до мен, и изтичах в градината, последван от препъващата се господарка. Спасихме се на косъм: едно още по-мощно потръпване на земята ни захвърли всички долу и нашият красив, великолепен, уютен дом се превърна в безформена маса от каменни и дървени отломки. Някакъв летящ предмет ме удари по главата и изведнъж открих, че ръцете ми автоматично са започнали да извършват плувни движения, сякаш бях изхвърлен в морето от борда на потъващ кораб и се борех с огромни вълни. Всъщност точно в този момент, макар и тогава да не знаех това, хиляди мои съграждани също плуваха, и то в отчаяна борба на живот и смърт. Защото голямата река Оронт, придошла от пролетните дъждове, бе излязла от коритото си под действието на земните гърчове и сега водната стена, висока двайсет стъпки, помиташе всичко в ниската част на града.
Когато главата ми се проясни малко, хванах господарката за ръка и двамата изтичахме обратно към мястото, където само допреди няколко минути се издигаше къщата, и с неистови крясъци викахме по име двете по-големи деца, техния учител и останалите слуги. Но всички бяха заровени под прашните развалини, с изключение на двама градинари, един слуга, който изтичал през задната врата още при първия трус, и една тежко ранена прислужница. Опитахме се да освободим някого, който стенеше близо до нас под развалините (мисля, че това беше зълвата на господарката), но изведнъж духна силен вятър и в рухналата грамада се разрази пожар, като направи всякакви спасителни работи невъзможни. По едно време ми се стори, че долавям приглушените писъци на големия син на господарката, но когато отидох на мястото, не можах да чуя нищо. След това силата на трусовете започна постепенно да намалява. Няколко часа по-късно можехме вече да направим равносметка на този ужасен ден.
Антиохия, вторият град на Източната империя (макар че Александрия, Коринт и Ерусалим смело му оспорват тази титла), лежеше в развалини. От оцелелите му жители (чийто брой преди земетресението възлизаше на три четвърти милион) само няколко хиляди не бяха останали бездомни, а опустошителни пожари погълнаха дървените къщи, пощадени от самото земетресение. Нито една църква или друга обществена сграда не остана неповредена. Дълги, невероятно дълбоки цепнатини бяха разкъсали земната твърд, поглъщайки цели улици с техните къщи. Най-жестоко пострадалите квартали бяха острацинекият и нимфейският, но най-много загинали имаше в градската баня, наречена на имената на Адриан и Траян, която била претъпкана в момента на първия трус.
Не липсваха и другите беди, които съпътствуват винаги едно земетресение от такъв мащаб: грабежи, бунтове, замърсяване на питейната вода, разпространение на заразни болести сред населението (особено се засили холерата) и ожесточени религиозни спорове във връзка с причината за постигналото ни бедствие. За щастие имахме способен градоначалник, който запази доверието на по-голямата част от оцелелите. Той организира групи за спасяване на затрупаните от развалините жертви, за борба с пожарите, за погребване на мъртвите, за построяване на временни заслони и за събиране и разпределяне на храна. Ако не беше той, положението ни щеше да бъде наистина отчаяно!
Съпругът на моята господарка загина под развалините в храма на Диана — тялото му не можа да бъде намерено. Успяхме обаче да спасим солидна сума в злато от избата на нашия дом, завещанието му бе на сигурно място в криптата на една църква в Селевкия, където се пазеше от свещениците, а складът, където се съхраняваха неговите бали с коприна, устоя както на трусовете, така и на огъня. Вилата в Ливан очевидно не бе засегната от бедствието. Затова решихме, че всичко можеше да бъде и много по-лошо. От четирите си деца господарката беше запазила все пак две. Като всяка майка, тя страдаше дълбоко от загубата на загиналите, като си казваше, че тъкмо те са били нейните любимци — по-красивите и по- надарените от четирите, но дали това наистина беше така, не зная. Вярно е, че Фотий не се оказа добър син, но аз лично го предпочитах пред загиналия му брат.
Когато Юстин научил за бедствието, засегнало не само Антиохия, но и големия град Едеса по пътя за Персия, а също Аназарба и Помпейополис, както и на запад Дирахион и Коринт — все важни градове, — той бил покрусен от скръб. Свалил короната от главата си, надянал сива траурна власеница, направил жертвоприношения в едно светилище извън градските стени и престанал да се мие и бръсне в течение на цял месец. С негов декрет бяха затворени за същия срок от време театрите и хиподромът. Юстин предостави два милиона номизми за възстановяването на Антиохия и съответни суми за другите градове; освен това те бяха освободени от плащане на такси за няколко години. Загубите за имперската хазна бяха огромни.
Но да се върнем към моята господарка Антонина. Тя изчака две години в Антиохия, докато местните условия започнаха да се подобряват и цената на земите се повиши до задоволително равнище. Тогава продаде цялото имущество, останало й в наследство от нейния съпруг, и се върна в Константинопол, придружена от двете си деца и от мен. Купи една малка къща в предградието Влахерна с изглед към Златния рог, но не съобщи за присъствието си в столицата нито на Теодора, нито на някоя друга от предишните си приятелки, предпочитайки да живее, в уединение.
Малко след нашето пристигане Юстиниан наследи Юстин на императорския престол. Теодора беше вече негова съпруга, тъй като старата му леля бе починала и той бе успял да убеди Юстин да отмени закона, който забраняваше на патрициите да се женят за бивши актриси.
Така някогашната съдружничка на господарката от публичния дом днес носеше богато украсената със скъпоценни камъни корона на императрица, с нанизи от Маргарит до раменете, мантия от пурпурна коприна, червена пола с втъкани златни нишки, златни пантофи и зелени чорапи. Господарката реши, че е по-добре да остави Теодора да я потърси, ако иска, вместо тя самата да отиде да й поднесе почитанията си. Доколкото можехме да предположим, новата императрица сигурно желаеше да забрави миналото си или да заличи всички следи от него.
Моята господарка следеше с вълнение новините от войната с Персия и започна да изпитва тайна гордост от успехите на Велизарий. Той и още един млад пълководец на име Ситас бяха нахлули внезапно в Персийска Армения, откъдето бяха взели доста пленници. Това беше единственият успех, с който ромеите можеха да се похвалят във войната, която до този момент се развиваше твърде неблагоприятно за нас. Иверийските поданици на персите, християни по вероизповедание, се бяха надигнали срещу Гобад заради неговите опити да ги принуди да възприемат персийските погребални обреди. Християните копаят гробове, езичниците изгарят труповете, а персите поставят телата на своите мъртви на високи кули за храна на птиците лешояди — те са на мнение, че огънят и земята са свещени стихии, които не бива да бъдат замърсявани с мъртва плът. На иверите бе изпратена помощ от Константинопол — един изтъкнат военачалник, пари и неголяма група приятелски настроени хуни от пограничните области на Колхида, — но това се оказа недостатъчно, за да попречи на персите да възстановят господството си над иверите.
В планинската верига между Иверия и Колхида има два прохода, защищавани от две древни крепости. Колхидците, които държаха тези две крепости, използуваха войната като повод и чрез един свой пратеник в Константинопол поискаха да им се плати за тяхната тежка и неприятна служба, но изтъкнаха, че ако предпочита, императорът може да защищава крепостите със свои собствени войски — те нямали нищо против да му предоставят тази възможност. Това стана, докато Юстин беше още жив, но вече изпаднал в старческо слабоумие. Юстиниан, който сам вземаше всички важни решения, бе решен да не повтаря грешката на Анастасий във връзка с Каспийските врата. Без да свиква Сената, той уведоми пратеника, че Юстин е готов да приеме втората алтернатива. Така колхидците оттеглиха своите хора, чието място бе заето от изпратените имперски части, но за разлика от крепостта при Каспийските врата, която беше леснодостъпна и разположена в плодородна местност, тези крепости се намираха в пустинна и безплодна земя, а и необходимите провизии не можеха да бъдат пренесени дотам дори с мулета — само хора бяха в състояние да се изкатерят по скалите. На цели мили околовръст не вирееше никаква храна освен някакъв сорт просо, с който колхидците можеха да преживяват, но според нашите хора той ставал единствено за храна на птиците. Колхидските носачи искаха сега такива високи такси за снабдяването с хляб, олио и вино на имперските гарнизони, че двамата командири твърде скоро изразходваха отпуснатите им за тази цел суми
