достояние, когато му дойде времето.“
Но за да спаси честта на сините, Юстин така и не обнародвал доклада.
Дълги години след това Порфирий продължил да къса мрежи и да поврежда кораби. Зелените, макар и убедени, че сините са се проявили като страхливци, съвсем не искаха да стават за смях, като се заемат на свой ред да унищожат Порфирий.
Глава пета
Война с Персия
Императорът на ромеите и великият цар на персите са стари врагове, но те гледат на себе си, взети заедно, като на двете очи на света и двата фара на цивилизацията. За всекиго от тях самото съществуване на другия е една утеха в уединението на собственото му свещено призвание и в царствените писма, които си разменят, не само във време на мир, но и във време на война, винаги има една нотка на сърдечност и приятелство. Те се поздравяват като стари противници на табла, които играят всеки ден във винопродавницата, за да определят кой ще плати виното. Едното око, или единият фар, свети над голяма част от Европа, а също и над Мала Азия и част от Африка; другото — над необятните простори на азиатския континент. Вярно е, че и в двата случая суверенитетът, упражняван над голям брой територии, е само номинален. Персите не могат да упражняват контрол над такива отдалечени сатрапии като Бактрия, Согдиана и Арахосия, а ромеите по времето, за което разказвам, фактически бяха отстъпили Британия на пиктите и саксите, Галия — на франките и бургундите, Северна Африка — на вандалите и маврите, Испания — на едно готско племе и Италия, заедно със самия Рим — на друго. И все пак голяма част от света беше и все още е под действителната власт на единия или на другия от тези двама владетели, а друга голяма част — под тяхната номинална власт.
За щастие на световния мир пясъчни пустини и високи скалисти планини разделят двете царства почти по цялото протежение на общата им граница — тя започва от източния бряг на Черно море, минава през Армения и покрай Сирия и стига до северния край на Червено море. Много редки са случаите в световната история, когато западните армии са успявали да завладеят азиатски територии отвъд тази граница или пък източните войски — да навлязат в Европа или Африка. Но дори когато това е ставало, завоеванията не са се оказвали дълготрайни. Ксеркс Персийски не успя да покори Гърция въпреки огромните войски, които прехвърли в Европа по моста от лодки през Хелеспонт; Александър Велики победи Персия, но огромната му империя не можа да го надживее. Обикновено нападателите и от двете страни са били отблъсквани недалеч от границата или в случай на успех не са правили опити да задържат новозавзетите територии, а са се оттегляли, след като са взимали контрибуции под една или друга форма. Тези сблъсъци са ставали почти винаги в Месопотамия, между горните течения на Тигър и Ефрат. Указаната област е най-удобна като бойно поле, но дава по-големи предимства на персите, тъй като им осигурява бърз достъп до складовете за храна и гарнизонните градове.
В продължение на няколко столетия след времето на Александър, Персийската империя е била известна под името Партско царство, понеже Ашканидите, управляващата династия, имали партски произход, но около сто години преди Константин да се покръсти и да премести имперската столица от Рим в Константинопол, един потомък на древните персийски царе, на име Ардашир, се разбунтувал и свалил Ашканидите. Основаната от него нова династия, Сасанидите, възстановила името и традициите на Персийската империя — тази династия управлява и днес страната (по времето, за което пиша, царската корона украсяваше главата на Гобад — деветнайсетия потомък на династията). Сасанидите пречистили и укрепили древната религия на персите — огнепоклонничеството — съгласно откровението на пророка и мага Заратустра. Тази религия била силно опорочена от гръцката философия — също както и древната римска религия и юдаизмът; от това разлагащо влияние не е било пощадено и християнството. (Сравнете хубавия, простичък разказ на четирите Евангелия, възникнали явно сред неграмотни селяни и рибари, които никога не са изучавали нито граматика, нито реторика, със скучната християнска философия на нашето време!) Цар Ардашир обаче изгонил всички философи от своята империя. Те се върнали при нас възприели някои персийски идеи и заразили християнството с една нова ерес — манихейството. Манихейците са изнамерили една съвсем нова теория за природата на Христа. Те твърдят, че тя е двойствена, и то не само двойствена, но и противоречива: Иисус, историческата личност, бил несъвършен и грешен, а Христос, неговата духовна същност, бил божествен спасител. Манихейците са ненавиждани както от персите, така и от християните — аз самият не мога да кажа нито една дума в тяхна защита. Персите ги подкрепят само в Персийска Армения, за да отслабят връзките на религиозна близост между тази християнска област и Ромейска Армения, която също е християнска и при това строго православна.
Като забранил излишните препирни — а за един практичен човек като мен философията не е нищо друго, постановил връщане към непосредствената прямота на делата, думите и мисълта25, Ардашир възвърнал на персите изконната им мощ както в гражданското, така и във военното управление на империята. Между неговите потомци и редица римски императори били водени големи войни, в повечето от които победата клоняла към персите. Но четиринайсетият владетел от династията бил Бахрам Гур, или Онагъра — наречен така, защото страстно обичал лова на дивото пустинно магаре. Той започнал война с нас, тъй като преследвал християните почти толкова фанатично, колкото ние самите преследваме своите събратя християни, бил победен на бойното поле и заставен да се закълне в царствената си чест, че ще живее в мир с нас през следващите сто години. Неговите синове и внуци, от страх да не предизвикат гнева на духа му, продължили да поддържат мира и стоте мирни години изтекоха едва в наши дни. Тогава, както вече споменах, войната избухна отново и войската на Анастасий, предвождана по един позорен начин, претърпя и позорно поражение. Тъкмо на тази кампания е станал свидетел гражданинът Симеон.
Конфликтът имаше много причини, но главната от тях беше цената на едро на коприната. Коприната, е плат, който далеч превъзхожда всички останали по своите качества — държи хладно, лек е и е много красив. Той бил създаден от някаква варварска китайска царица и от векове се внася от Китай по море и по суша за нуждите на богатите и благовъзпитаните граждани, както и на танцувачки, блудници и други подобни, и от рядък лукс се е превърнал във всеобща суета. Коприната се боядисва лесно, особено с пурпурната боя, добивана от черупките на морски животни. Памукът е също полезен продукт, внасян от Изтока — главно от Индия. Той се добива от влакнестия цвят на някакво блатно растение и от него се тъче лек, здрав плат, който държи по-хладно от вълната и лесно се пере. Но памукът не притежава лъскавината и финеса на коприната. Памукът никога не е бил загадка, ала естеството и произходът на коприната не бяха известни на никого освен на китайците, а те не искаха да открият тайната, понеже държаха да си запазят този безценен монопол. Суровата коприна пристигаше тук на жълтеникави макари, навити върху тръстикови стъбла, като всяка макара съдържаше нишка с определено тегло. Естествоизпитателите предполагаха, че това е нишката на някакъв китайски паяк гигант, но други бяха на мнение, че тя се извлича от кората на особен вид палма, а трети — че се добива чрез изстъргване от долната мъхеста повърхност на черничевите листа. Никой обаче не можеше да докаже правотата на своята теория, защото нашите отношения с Китай винаги са се осъществявали с помощта на посредници — с изключение на един непродължителен период от време преди около четиристотин години, когато корабите ни са плавали направо до пристанищата в Южен Китай. Търгувахме или посредством персийската колония в Цейлон, по морския път, или посредством самата Персия, по суша. Копринените кервани от Китай пътуват сто и петдесет дни до персийската граница през Бухара и Самарканд и още осемдесет до нашата граница през Низивис по горното течение на Ефрат; оттам остават двайсет дни до Константинопол. Морският път крие може би по-малко рискове, но коприната тогава минава през ръцете на абисинските търговци от Червено море, а това означава заплащане на двойна такса.
С увеличаване на търсенето китайските продавачи повишиха цената на суровата коприна, а персите, които не искаха цялата печалба да отиде в ръцете на китайците, увеличиха прекупната цена повече, отколкото се полагаше. При това положение нашите търговци, в невъзможността си да извлекат каквато и да е печалба ако купуват на тази цена, решиха да търгуват направо с китайците, като се опитат да използуват един стар търговски път, минаващ северно от персийската територия, отвъд Каспийско море; този дълъг, но удобен път стига до нашите земи през един тесен проход в Кавказките планини, източно от Черно море и близо до границата с Колхида — една богата, приятелска нам страна. Именно в Колхида е
