изкуството. Привеждам го тук с няколко маловажни съкращения.
„Гобад Сасанидски, Брат на Слънцето, Велик цар на персите, признат император на Мидия, Ирак, Трансйордания, Отсамна Арабия, Керман, Хорасан, Меркан, Оман, Синд, Согдиана и други земи, твърде многобройни, за да бъдат посочени в това кратко писмо, до Юстин, християнски император на ромеите, в Константинопол, изпраща поздрав.“
Царствени братовчеде, от ръката на твоя баща Анастасий ние понесохме големи несправедливости, както ти, поради всеизвестното благородство на твоята душа, ще бъдеш един от първите да признаеш. Независимо от това ние сметнахме за целесъобразно да изоставим всички тежки обвинения, които бихме могли да повдигнем срещу ромеите, уверени, че докато беше жив твоят царствен баща, ти си съжалявал не по-малко от нас за неговите неразумни постъпки, макар и от синовна преданост да си се въздържал да смекчиш техните последици. И ние сме сигурни, че истинската победа е на страната на оногова, който, дори да съзнава колко лошо са постъпили с него, е въпреки това готов да отстъпи пред своите неприятели, щом те го молят за неговата дружба. Такова е великодушното предложение на Гобад и той е готов да се обвърже с Юстин с възможно най-тесни приятелски връзки.
Нашият царствен братовчед не може да е в неведение относно една забележителна уговорка между неговия предтеча, император Аркадий, и моя, великия Яздегерд, самоназовал се (в голямото си смирение пред Бога-Слънце, когото ние почитаме) Грешника. Император Аркадий бил тежко болен, а единственият му син, на име Теодосий, бил още дете, затова императорът се страхувал да не би това дете да бъде отстранено като наследник от някой могъщ военачалник или амбициозен родственик. Страхувал се също така, че поданиците му биха могли да се възползуват от политическата несигурност, която толкова често придружава царуването на един невръстен император. Затова той смело се обърнал с писмо към нашия предтеча Яздегерд и го помолил да стане настойник на момчето до неговото пълнолетие и да пази престола от съперниците му. Нашият благороден предтеча, Грешник по име, но добродетелен на дело, приел това поръчение и се обърнал с писмо до Сената в Константинопол, в което заплашвал, че ще обяви война срещу всеки узурпатор на трона на Теодосий. Той неизменно следвал политика на пълен мир с Рим до своята смърт.
В памет на тази благородна постъпка, която прави чест на Аркадий не по-малко, отколкото на нашия предтеча, и с надеждата за още едно столетие на мир, като онова, на което се обрекоха по-късно император Теодосий и нашият предшественик Бахрам Гур Онагъра и което изтече съвсем неотдавна, ние ти правим следното предложение: ти, Юстин, да осиновиш нашия любим син Хосроу, избрания от нас престолонаследник. Стори това, и ние ще те обичаме, и нашите поданици ще обичат твоите, а Великият цар и Императорът на ромеите ще бъдат занапред не братовчеди, а братя. Бъди здрав.
Сигурно ще си помислите, че Юстин, а и Юстиниан като негов най-вероятен наследник са изпаднали във възторг от това писмо, което всъщност носеше благополучно решаване на всичките им трудности, в това число дори на стария спор за цената на коприната — и не ще сгрешите. Все пак те сметнаха за целесъобразно да свикат старшите сенатори и да поискат техния съвет, както бе сторил някога Анастасий по въпроса за Каспийските врата. Добре известно е какво става в подобни случаи. Най-простото и най- очевидно заключение се отхвърля като недостойно за такива изтъкнати мъдреци като тези остроумни беловласи старци, след това се водят разгорещени спорове по някоя заплетена алтернатива, която също се отхвърля, за да се стигне накрая до едно абсолютно невероятно и крайно погрешно заключение, прието с единодушие. Има един популярен анекдот, доста подходящ за случая. Веднъж двама хитри атински стражи преследвали някакъв крадец от Тива недалеч от границите на града, когато се натъкнали на една табела с надпис:
Единият от стражите казал:
„Сигурно е потърсил убежище тук.“ — „Не — извикал другият, — той знае много добре, че тъкмо тук може да го потърсим.“ — „Точно така — отвърнал първият, — значи е решил да ни надхитри, като влезе именно тук.“
И те претърсили основно заведението. В това време тиванският крадец, който не можел да чете, успял да избяга благополучно през границата. По същия начин сега всемъдрият Сенат разсъждаваше за предложението на Гобад. Какво показваше то — простодушие, хитрост или злонамереност? Или може би нещо друго?
Разгледани бяха всевъзможни становища и накрая Председателят на Сената, като познавач на правните въпроси, изрази дълбокото си убеждение, че Гобад крие изключителна хитрост под маската на изключително простодушие: той искал Юстин да осинови Хосроу, за да можел да предяви законно претенциите си към империята след смъртта на Юстин! Всеки обикновен човек — но обикновени хора там нямаше — би разбрал веднага пълната абсурдност на този аргумент. Преди всичко персите са правдив народ и великият цар не би унижил царското си достойнство с такава просташка уловка; и второ, нито един перс не би имал и най- малката надежда да бъде приет от нас като кандидат за ромейския престол дори ако би дръзнал да се покръсти, което естествено би довело до отлъчването му от неговите дотогавашни едноверци, огнепоклонниците. Всъщност Гобад бе направил едно искрено и добросъседско предложение (размяна на сигнали от морски фар до морски фар), също както бе сторил някога и Аркадий. Но съображенията на председателя на Сената уплашиха Юстиниан, който не желаеше да има съперници за престола, и дори Теодора, макар да смяташе писмото за искрено, не успя да го убеди, че първата му преценка не го е излъгала. Така Юстин изпрати в края на краищата един нелеп отговор на Гобад, в който предлагаше да осинови Хосроу по оръжейната церемония, а не с императорски декрет. Първият ритуал на осиновяване се използува главно при готите. Бъдещият баща дарява кон и броня на бъдещия си син и изрича простата формула:
„Ти си мой превъзходен син. Този ден аз те родих по обичая на народите и по мъжки. Нека моите врагове бъдат твои врагове, моите приятели — твои приятели, моят род — твой род.“
Разликата между тази формула и гражданското осиновяване с декрет е в това, че тя не се признава от ромейската юрисдикция като даваща наследствени права, а само като договор за законна защита от едната страна и за синовно послушание — от другата.
Преди да свика въпросния съвет, Юстиниан бе уверил в частен разговор персийския пратеник, че според него императорът ще приеме с готовност тази чест, и пратеникът бе изпратил съобщение на Хосроу да чака на границата, откъдето скоро ще го отведат до Константинопол за церемонията по осиновяването. Но сега нещата, разбира се, се измениха. Хосроу се почувствува горчиво обиден от недостойния отговор, донесен от един ромейски пратеник на неговия представител в Низивис, недалеч от границата. Едно просто „не“ би го подразнило много по-малко от едно „не“, представяно като „да“. Нима Юстин наистина е очаквал, че владетелят на най-древното и най-велико царство в цивилизования свят би позволил на своя любим син, избрания от него наследник, принц, в чиито вени тече кръвта на Артаксеркс и Кир, да бъде третиран като въоръжен германски варварин? Войната избухна не след дълго и в нея Велизарий получи първата си важна задача като военачалник.
Преди да опиша подвизите му, трябва да ви разкажа малко повече за нашия живот — на господарката и моя — в Антиохия. Един ден по пладне (беше двайсет и девети май), в годината, през която започна тази нова персийска война, седяхме в градинската галерия и чакахме да бъдем извикани за обед. Мястото беше прохладно, облицовано с великолепни сини плочки, с непресекващ игрив фонтан и бял мраморен басейн, гъмжащ от пъстроцветни риби и заобиколен със саксии цветя, някои от които бяха много редки, внесени от Далечния изток. Господарката клюмаше сънливо над някакво ръкоделие — денят бе тъй душен, че не можеше да работи. Аз също чувствувах мъчителна отпуснатост — физическа и умствена. Изведнъж ми прилоша. Сякаш цялата земя се люлееше под мен. Ужасих се: нима ме бе пипнала холерата? Нима щях да
