и от порока. Но те подкрепят тезата на Бенедикт, че мъжът и жената не само са чужди помежду си, но и по своята природа са непримирими врагове, а това според мен е безсмислица. Посетих веднъж ограденото им с висока стена убежище на Казинус Монс, над Латинския път между Рим и Неапол, и установих, че във всичко цари най-строга и неумолима дисциплина. Разказах какво съм видял на господарката, която според, вътрешния ред на манастира нямаше право да влиза в него, завършвайки с думите:
„В лицето на Бенедикт е загубен един добър войник.“
Велизарий, който също бе там, отвърна в християнски дух:
„Не, Евгений, намерен е един добър войник.“
Въпросният Бенедикт за малко не бил победен веднъж, защото жената, в която бил влюбен, се смилила най-сетне над него и една вечер тръгнала за манастира с група актриси от театъра — по една за всеки от монасите. Почукали на голямата порта, а когато вратарят — един исполински гот им отворил, той бил нападнат от ласкави ръце, почти удушен от благовонни целувки и взет в плен. Нападението било изключително напористо и всички монаси били сразени, с изключение на двама-трима, които се заключили в килиите си и хвърлили ключовете през прозореца, за да се спасят от изкушението, също както Одисей се спасил от сирените, като заповядал на моряците си да го завържат здраво за мачтата. Единствен Бенедикт не се огънал. Той хванал предводителката на неприятеля за ръка, заговорил й с любеща откровеност и я накарал да се засрами горчиво за своите деяния. Ако тази история е правдива, Бенедикт е бил твърд и непоколебим като Велизарий. Или пък жената може да е загубила междувременно от своята красота — тя била значително по-стара от него, а жените на римските патриции са лакоми и лениви и скоро затлъстяват като шарани в декоративно рибно езерце.
Така или иначе, Велизарий бе водил честен и редовен живот и през всички тези години бе претърпял неуспех само при една експедиция — експедицията срещу Порфирий, прочутия кит, който вече двайсет и пет години безпокоеше корабите в Черно море и Босфора и не можеше да бъде убит или заловен с никакви средства. Порфирий беше единственият кит, забелязан някога в Средиземно море. В Атлантическия океан се срещат често много по-големи китове, наречени кашалоти — един особено едър екземпляр бил изваден веднъж край Кадис. На още по-големи се натъкват в Индийския океан търговците от Червено море, които отиват всяка година до Цейлон с мусонните ветрове — тъкмо от тези китове се добива балена и те често достигат четиристотин стъпки дължина. Порфирий беше едва една осма от този размер, но за разлика от индийските китове, които са плашливи и избягват корабите, той водеше разрушителна война срещу империята. Китовете не се хранят, както би могло да се предположи, с големи риби, с делфини, тюлени и акули, а само с най-дребните морски обитатели: те плуват бързо с отворена уста и поглъщат милиони наведнъж. Порфирий се появяваше в Черно море, хранеше се на морското дъно в местата, където рибата се събира през размножителния период, а понякога изчезваше с месеци. Но неизменно се връщаше и се разполагаше в проливите — Босфора или Хелеспонт, — където течението отнасяше в устата му цели ята риби. При първото появяване на Порфирий един сърцат рибар, на когото омръзнало да изтегля мрежите си все скъсани, успял веднъж да забие от малката си лодка един тежък харпун за лов на риба в тялото на кита. Това било равносилно на формално обявяване на война и Порфирий, чиито намерения били дотогава твърде миролюбиви, нападнал лодката и я разбил с един замах на опашката. Станало ясно, че Порфирий не е някой млад кит от обичайния невойнствен тип, а истински хищник, като онези от Индийския океан, забелязвани от наши моряци да нападат грамадни китове и ща ги убиват с непрестанни удари на опашките си.
Порфирий обичаше да се спотайва в мирските дълбини и ща се появява внезапно, изхвърляйки фонтани вода от един отвор в главата си, за да нападне първата появила се лодка или гемия и да я разбие с мощната си опашка. Той потопи и два кораба с доста голяма водоизместимост — изплувал ненадейно под тях и пробил дъното им с главата си. Но тези два случая може да са били и непреднамерени.
За безчинствата на Порфирий се даваха най-различни обяснения. Православните християни твърдяха, че бил изпратен като наказание за греховния еретически монофизитизъм, но монофизитите възразяваха, че това не е възможно, тъй като при своите нападения Порфирий не правел разлика между православни и монофизити, (А и по времето, за което говоря, спорът с Рим бе вече изгладен.) Други разправяха, че търсел един нов Йона, и мнозина от не особено обичаните моряци — православни или монофизити, както дойде — бяха хвърлени на кита като жертвоприношение. Епископи и от двете верски течения му четоха проповеди от брега, пускаха по течението послания на късове хартия, с които го заклеваха в името на светата троица да се върне в океана, откъдето е дошъл. Но Порфирий бе неграмотен и непокръстен, така че не им обърна никакво внимание.
Велизарий също предложил услугите си да хване Порфирий. Той хвърлил котва на входа на Черно море горе-долу по времето, когато китът се връщаше в обичайните си ловни места. Корабът на Велизарий бил по-голям от онези, които Порфирий бе свикнал да напада, и бил въоръжен с обсадна балиста, мятаща не обикновените къси стрели с дървени пера, а тежко, дълго копие. Юстиниан дал за обслужване на балистата един отряд от столичното опълчение на сините (отговорността за защита на градската стена на Константинопол бе разделена между демарха на сините и демарха на зелените), които горели от желание да прославят своята партия, като премахнат Порфирий. Екипажът на кораба бил също от сините. Моряците боядисали копията на балистата в синьо, както и обшивката на кораба и широката част на веслата.
Най-после дошли съобщения, че Порфирий е бил забелязан недалеч от северния бряг, че напредва бавно към града и че е във войнствено настроение. Велизарий дал заповед за непрекъснато зорко наблюдение и проверил действието на балистата, като накарал хората от опълчението да се упражняват, докато постигнат съвършенство в боравенето с нея. Наредил им да се целят по едно хвърлено зад борда буре, докато се научат да определят съвсем точно метателната сила на въжетата, опъвани със специален лостов механизъм. По едно време наблюдателят забелязал струите вода, изхвърляни от Порфирий, на около половин миля разстояние. Китът се приближил по повърхността и се запътил направо към кораба, сякаш възнамерявал да го нападне. Той беше умно и съобразително животно и знаеше каква страшна слава бе придобил: само като го зърнеха, корабите опъваха всичките си платна и побягваха, накъдето ги носеше вятърът, като понякога се отбиваха на повече от петдесет мили от курса си. Този кораб обаче не побягнал.
Чудовището се приближавало все повече и повече и Велизарий дал заповед за стрелба. Копието профучало във въздуха и пронизало от единия до другия край… бурето, в което благоразумните доброволци, уплашени до смърт от яростта на Порфирий, и този път предпочели да се целят. Порфирий се задоволил да замахне веднъж с опашката, помитайки две дузини гребла, а после се гмурнал и изчезнал. Но преди това Велизарий изпратил в туловището му една тежка стрела от коравия си стоманен лък, като онези, които се използуват от защитниците на някой обсаден град, когато неприятелят се опитва да превземе градските порти под прикритието на много дебели щитове. Той се прицелил там, където според него би трябвало да се намира мозъкът, но китът има доста странно телесно устройство и стрелата изчезнала в слоя от защитна мас.
Преследвачите не видели никога вече Порфирий. След като кръстосвали пролива няколко дни, те се върнали обратно. Моряците се наговорили помежду си за една версия, която не накърнявала гордостта им. Според техния разказ Велизарий стрелял със своя лък, но не улучил и чак тогава те стреляли с балистата. Копието попаднало право в зиналата паст на Порфирий, но китът отхапал дръжката и се отдалечил с мощен рев, ала върхът на копието останал дълбоко забит в гърлото му.
„Скоро той ще умре от раните си — хвалели се те — и вие ще познаете нашето копие по цвета му.“
Зелените обаче не приели тези твърдения, още повече, че Велизарий отказал да ги подкрепи. Единствените му думи били:
„Доброволците боравеха много енергично със своята балиста и доказаха, че са много добри стрелци. Предадох официален доклад на негова светлост императора. Без съмнение той ще го направи публично
