жертви стават предимно онези, които не са свикнали с лоша храна и вода. Планинците обикновено са смели, корави, свободолюбиви мъже с добре развито зрение и остър слух — те са незаменими като разузнавачи и като водачи в пресечена местност. Хората от широките равнини знаят да се грижат за конете и умеят да водят открит бой. Моряците имат сръчни ръце, бързо свикват на непознати места и лесно се разбират с чужденците. Всички тези групи можеха да се учат една от друга — колкото по-разнородни са съставките, толкова по-добра е дисциплината в даден ескадрон и толкова по-добри са отношенията между отделните ескадрони. Защото тесните народностни или верски връзки, обединяващи хората в едно поделение, стават често причина за бунтове, недоволство или разпри с другите поделения. Записването във войската трябва да означава приемане на гражданство в един напълно нов свят, а не преместване от центъра към покрайнините на собствения роден град. Юстин напълно споделяше тези възгледи на Велизарий.
Велизарий не искаше крепостници, предлагани от земевладелците на войската вместо данък, понеже земевладелците обикновено изпращат своите най-слаби и негодни селяни. Но той бе прибавил „освен ако ми се даде право на избор“, защото знаеше, че в тези набори понякога се включват хора, които са прекалена предприемчиви и независими, за да се харесат на господаря си; при правилно обучение от тях могат да излязат много добри войници. Накрая Велизарий се бе отказал от партийните привърженици, защото те всяват смутове навсякъде, където се появят, както и от служили вече войници, понеже те винаги си мислят, че знаят повече от десетниците и стотниците на своята нова част, и учат другите на стари номера за кръшкане, кражба или облагодетелствуване за сметка на останалите.
Юстин даде възможност на Велизарий да си избере от новия набор, постъпил тази година от Тракия, Илирия и Мала Азия, и той направи избора си по посочените от самия него критерии.
С един добре обучен ескадрон Велизарий извърши набези отвъд горното поречие на Дунава в средата на лето господне 520-о. Той влезе в бой с гепидите, едно размирно германско племе, установило се по тези места преди около сто години. Гепидите се сражаваха на коне с бойни брадви, говореха на висок глас и мажеха русите си коси с гранясало масло. Те бяха организирани, както повечето германски племена, в общини от по най-малко пет хиляди души, наречени „гау“, всяка под командата на благородник и предоставяща около хиляда въоръжени воини за националната войска. Те от своя страна бяха разделени на „стотни“ — бойни части от свободни конници, дали клетва за лична вярност на някой по-дребен благородник, които произхождаха от един род или от една група семейства, женещи се помежду си.
Велизарий бе получил задачата да влезе в бой с отделни малки части на гепидите, да вземе пленници, без самият той да понесе загуби, и да внуши на това племе повече уважение към империята. Всички тези дели били постигнати. Дори най-благородните гепиди не носеха солидна броня, като разчитаха на кожените си елечета, на шлемовете и на покритите с кожа плетени щитове. Само пехотата им, състояща се от крепостници и роби, използуваше лъка. Тактиката на Велизарий била да откъсне конницата на гепидите от тяхната пехота и да я държи на една стрела разстояние, като не й дава възможност да влезе в близък бой със своите брадви и метателни копия, докато не се деморализира от понесените загуби, а в също го време свалял колкото може повече ездачи, поразявайки със стрели конете им. Чак тогава нападал, но не се впускал в преследване, а пленявал само падналите конници и онези, които продължавали да оказват съпротива. По време на тази лятна кампания, за която не мога да посоча географски подробности (тъй като в този район няма постоянни градове или други характерни особености, даващи представа за нейния обсег), Велизарий извършил набези по протежение на повече от четиристотин мили. Неговите хора носели със себе си храна за десет дни, състояща се от ечемик и сушено козе месо. На котва в реката стоял един снабдителен кораб със запаси от стрели и работилница — това била неговата база. В края на бойните действия трима от войниците му били ранени, а един се удавил в някакво блато, докато той пленил не по-малко от четирийсет гепиди, всички, от които предпочели, вместо да бъдат продадени като роби за физическа работа, да бъдат приети като конници под неговата лична команда. Те бяха първите варвари, влезли в състава на личната конница на Велизарий — в знак на благодарност Юстин даде това име на частта, като позволи на войниците да положат клетва за лична вярност към своя предводител.
Тези гепиди страдат от недостиг на метал, както на злато, така и на желязо, а скъпоценностите им са без особена стойност. Много от военачалниците, които се отличиха по-късно под предводителството на Велизарий в четирите главни войни, водени от него, бяха взели участие в тази кампания или в наказателната експедиция, предприета следващото лято от Велизарий срещу българските хуни от долното поречие на Дунава, които напоследък пак бяха засилили набезите си на нашия бряг. Този път той бе взел със себе си не двеста, а шестстотин тежковъоръжени конници. При българите, които са ездачи-стрелци, проблемът е как да се стигне до близък бой с тях, а не как да се държат на разстояние. Велизарий си служел с жива примамка — малък отряд ездачи с бързи коне — и привличал алчните българи в такава местност, където пътищата им за отстъпление можели лесно да бъдат отрязани. И българите, подобно на гепидите, защищават жените и децата, ако бъдат нападнати по време на поход, с огради от каруци. Велизарий се появявал откъм наветрената страна на оградата и я запалвал с помощта на горящи стрели. Той нанасял тежки загуби на българите и вземал многобройни пленници, но плячката от завзетите лагери била бедна.
За своите подвизи Велизарий бе повишен в ранг от достопочтен патриций в сиятелен патриций. Юстиниан стана началник на дворцовата стража при своя пастрок император Юстин. Но той не беше войник и на практика по военните въпроси продължаваше да се разпорежда Юстин. От друга страна, Юстин не разбираше нищо от държавническо изкуство и гражданско управление и оставяше държавните чиновници да правят едва ли не каквото си искат под надзора на Юстиниан.
Велизарий изпълняваше сега длъжността главен надзирател по военното обучение и следващите четири години пътуваше непрекъснато от един гарнизонен град в друг из цялата източна половина на империята, като съставяше подробни доклади за състоянието на проверените от него части и за качествата на техните командири и правеше предложения за подобряване на обучението и снаряжението им. Той спечели много приятели сред верните стари военачалници, чиято работа хвалеше, и инициативните млади предводители, които предлагаше за повишение, но още повече си спечели врагове. Никога не си затваряше очите пред прояви на некадърност или пред слабостите на снаряжението и се прочу със своята неподкупност.
Велизарий продължаваше да се радва на височайше благоволение в двора, но когато му подхвърляли да се ожени за тази или онази жена от благороден произход, винаги се извинявал с прекалено честите си пътувания. Отвръщал, че ще се ожени, щом се установи някъде за постоянно. Нямаше любовни приключения с жени, нито омъжени, нито неомъжени, и се въздържаше от посещения в големия публичен дом, построен от Константин, където си даваха среща всички представители на образованото светско общество в Константинопол. Неприятелите му намекваха, че не бил голям любител на жените, защото предпочитал своя собствен пол, но това беше глупава лъжа. Той не се женеше, по моето очевидно предубедено мнение, защото споменът за господарката Антонина не го бе напуснал, а в публичния дом се е въздържал да ходи, тъй като иначе би нарушил християнския закон, който се бе заклел да съблюдава. А и многобройните му задължения поглъщаха предостатъчно неговото внимание. Когато имаше нужда от развлечение, Велизарий ходеше на лов със своите стотници. Ако не достигаха сърни, зайци или друг някакъв достоен дивеч, това не го тревожеше много: стреляше със същата готовност, а и с не по-малка точност по сокол в небето или по змия в храстите. Насърчаваше стотниците си да ловуват, защото според него ловът също беше един вид военно упражнение. За особено подходящо намираше преследването на глигани с копия.
По време на служебните си пътувания той посети два пъти Антиохия, но първия път се случи така, че господарката и нейният съпруг бяха в ливанската си вила; втория път тя също не можа да го види, макар че копнееше за това. Мъжът й го покани на вечеря в дома си, но той отклони поканата, като се позова на служебна заетост. Все пак в знак на особено внимание към съпруга на господарката Велизарий му изпрати собственоръчно написано писмо. Моето — очевидно предубедено — мнение е, че той би почувствувал неудобство, ако срещнеше отново господарката като съпруга на друг мъж.
Всичко това изглежда може би е странно, но по-късно се натъкнах на нещо подобно в Италия: един млад патриций се влюбил в някаква омъжена жена, когато бил едва на тринайсет години. Той не само се въздържал от любовни връзки с други жени, но станал отшелник и отишъл да живее в една пещера, а по- късно основал общество от монаси пустинници, които днес се наричат бенедиктинци, по името на този отчаян Бенедикт. Това е едно скромно братство, отдадено само на три занимания — възхвала на бога, четене и физическа работа, като членовете му се въздържат от месото на закланите животни, от политиката
