бялата копринена туника, аления ешарп и бисерната корона с четирите виснали отзад грамадни перли. Стражата го приветствувала с въодушевени викове. Кръщелното име на Юстин беше Изток и той нямаше презиме, но уредил да бъде осиновен от древната и благородна фамилия на Анициите. Старата му съпруга обаче заявила, че целият този блясък е смешен за жена като нея, и отказала да носи собствената си императорска премяна или да се премести в свещените императорски покои, докато Юстин не смени досегашното й име с ново. Така от Лупикина (което ще рече „любима“) тя се превърна в Евфимия (тоест „жена с добро име“) и събуждаше много веселие в столицата със своите провинциални обноски. Струваше си да се види как раздава неделната милостиня на бедните в катедралата „Света София“, следвана от блестящата си свита от придворни дами и евнуси. Лупикина имаше отличен усет за покупателната стойност на парите, но все не успяваше да свикне с мисълта, че стига да пожелае, може да има златни монети със стотици хиляди. И тя тържествено раздаваше по една сребърна монета на дългата редица узаконени просяци, а ако някоя старица, след като е получила своята пара, се наредеше отново на края на редицата, Лупикина непременно я познаваше и й зашлевяше хубава плесница (както продължаваше да зашлевя и Юстиниан, ако продумаше не на място или направеше нещо друго, с което да я раздразни).
Юстин беше православен и клонеше към сините. Видя се принуден да се отърве от един-двама опасни зелени, между които и Виталиан. По нареждане на Юстиниан Виталиан бе убит на едно пиршество, на което присъствуваха както той, така и царственият му чичо. Престъпването на клетвата си, дадена над причастието, Юстиниан оправда с някакъв богословски софизъм, в смисъл, че клетвата, дадена на един еретик, нямала обвързваща сила. Услугите на Юстиниан се оказаха неоценими за Юстин, който не можеше нито да чете, нито да пише и бе принуден да подписва всички документи с помощта на златен шаблон, образуващ буквите „LEGI“, което означава „прочетох и одобрих“. Юстин го осинови, удостои го с консулско звание и го назначи за военачалник на източните войски, но той не беше войник и предпочете да остане в Константинопол, близо до Теодора. Зелените се надигнаха да отмъстят за смъртта на Виталиан, но Юстиниан бе в течение на техните тайни благодарение на Йоан Кападокиеца и потуши безмилостно въстанието. Можете да не се съмнявате, че това не стана без насърчението на Теодора. Йоан Кападокиеца, макар и зелен, беше православен по убеждения и изтъкна това като извинение за своето предателство — той много добре виждаше накъде духа вятърът. Юстиниан го възнагради с богати парични подаръци и му даде висок пост в двора. Теодора можеше да си позволи да изчака със своето отмъщение.
Междувременно разногласията с папата бяха преодолени, тъй като Юстин беше по-правоверен от самия папа, както обичаше малко детински да се хвали, и всички епископи и свещеници монофизити бяха отстранени от своите постове. Любопитно е, че Теодора, макар и да беше вярна привърженичка на сините, или по-скоро заклет враг на зелените, в религиозно отношение симпатизираше на монофизитите, също както Йоан Кападокиеца, макар и „зелен“, беше по убеждение православен. Тя застъпваше възгледа (който ми се струва много логичен), че ако Синът божи имаше две природи, един толкова странен факт не би могъл да остане неспоменат поне от евангелистите или от останалите апостоли, ако не и от самия Христос, но никъде няма и намек за това. Възражението на Юстиниан беше, че двойствената природа е нещо доста обикновено, макар при обикновените хора тя да е отчасти човешка и отчасти демонична. (Това беше съвсем вярно в неговия случай.) На това Теодора отвръщаше:
„Демоните са много на брой и седем от тях, струва ми се, могат да влязат наведнъж в тялото на един човек. Но бог е вечно един — това е богословска аксиома, и затова, ако Иисус е бил наистина бог, той непременно е с една природа.“
Велизарий, който беше православен, макар и не фанатик, завърши военното училище с отличие и се прояви като великолепен стотник на дворцовата стража. Сега униформата му беше зелена туника с червена подплата, златна яка и червен герб със син кант, осеян с черни звезди. Той не се месеше в разприте между партиите, нито прахосваше времето си в лентяйство, затова Юстин го набеляза за бързо повишение и го насърчи да разработи нова система за обучение на конницата с хората под негова команда. Той разви подробно плана си, за който бе споменал на известното пиршество в Адрианопол, да въоръжи тежката конница не само с копия, но и с лъкове, за да бъде действена както в отделни схватки, така и като ударни части. Юстин беше стар и опитен войн и идеите на Велизарий му харесаха. Възхищаваше се и от единството между Велизарий и неговите побратими стотници — Руфин, Йоан Арменеца и Улиарис. Когато стана император, той им разреши да обучават една част от новобранци в този нов стил и да организират с тях набези отвъд Дунава.
Велизарий въоръжи всичките си хора с дълго копие и с лък, който не беше много скорострелен, но чиито стрели можеха да пробият всяка броня. Раздаде им и по един малък, удобен щит, завързан с ремък към ръката, в който се поместваха половин дузина остри, къси метателни копия. Тези копия вършеха добра работа при близък бой. Хващаха се откъм оперения край, вдигаха се отвесно като факли и се мятаха напред и надолу. Върховете им бяха тежки, а перата ги насочваха право към целта. Когато и копието се окажеше безполезно, последното оръжие, до което прибягваха, беше един тежък, широк меч, окачен в ножница на лявото им бедро. Овладяването на всички тези оръжия, без да се губи управлението на коня, изискваше дълги месеци упражнения. Лъкът например изисква употребата на двете ръце, затова Велизарий обучи хората си да управляват коня без помощта на юзда, само с натиск на коляното и петата. Но въведе и едно ново приспособление — стоманените стремена, които бяха окачени с ремъци за седлото и помагаха при възсядането и ездата на тежките коне, към които той имаше определено предпочитание. Стремената се използуват днес навсякъде във войската, макар че отначало бяха презирани като немъжествени. Накрая той снабди хората си с широки, меки седла, пред които се връзваха вълнените им наметала за студено или дъждовно време. Те носеха дълги ризници без ръкави и високи ботуши от необработена кожа. Когато не се употребяваше, лъкът се носеше през рамо на гърба, стрелите стояха в колчан до меча, а копието — в кожен калъф от дясната страна.
Новобранецът се обучаваше да извършва всички действия методично, докато всяко от тях не му станеше навик — опъването на лъка например се упражняваше отначало при бавен ход на коня, след това — при тръс и накрая — при галоп. Дясната ръка се пресяга назад за лъка, издърпва го отпред, опира единия му край върху дясното стъпало и огъва лъка, като натиска надолу другия край. Лявата ръка, която междувременно е издърпала една стрела от колчана, разхлабва примката на тетивата и я нанизва на запънката, плъзва се до средата на лъка, прехвърляйки стрелата в дясната ръка — и след миг лъкът влиза в действие. Велизарий бе усвоил тази техника от хуните. От готите бе научил как се борави с копието и щита и обучаваше хората си да се сражават помежду си с леки копия без върхове. При последното упражнение напредналият вече катафракт24 се втурваше в галоп през едно поле, от другия край на което тръгваше чучело, обесено на висилка, която беше закрепена върху ниска количка. Количката се движеше насреща по слаб наклон. Ездачът трябваше да опъне лъка си в движение, да пусне три стрели в люшкащата се фигура и да има готовност да продължи с дългото или с метателните копия. Чинът, заплатата и дажбата се определяха в зависимост от степента на владеене на тези упражнения. От своите десетници и стотници Велизарий изискваше изключителни качества: съобразителност в използуването на местността при различните бойни маневри, навременно и точно докладване пред главното командуване, бърза оценка на евентуалните тактически недостатъци или преимущества, но преди всичко — способност да държат под контрол хората си, независимо дали са във формация или разпръснати. На някои това се удава по-лесно, но не може да го постигне онзи, който не успее да спечели уважението на своите подчинени с физическото си умение и мъжество. Затова Велизарий държеше всеки един от военачалниците да е поне толкова изкусен при боравенето е лъка, копията и меча и поне толкова добър ездач, колкото са и най-добрите му войници.
Юстин бе запитал Велизарий:
— Какви войници ти трябват? Имаш ли предпочитание към някой определен вид, племе или раса?
Велизарий отвърнал:
— Дай ми хора, които могат да пият замърсена вода и да ядат мърша. Нека бъдат смесица от планинци, моряци и жители на широките равнини. Не искам крепостни, освен ако ми се даде правото на избор, нито запалени привърженици на някоя от партиите, а още по-малко такива, които са служили като войници другаде.
Юстин харесал отговора. При някои походи болестите повалят повече хора, отколкото раните, и техни
