само ножици. Освен това косата му бе съвсем неподобаващо намазана с брилянтин, тъй като той беше едно типично италианско конте. Още преди да залезе слънцето, той бе натоварен на един малък търговски кораб и отплува обратно за Равена. Теодора показа ясно на Юстиниан, че държи на старите си приятелки, докато те остават верни и предани на престола, със същата твърдост, с каквато държи на своята вяра в едната природа на Сина божи.
Тези събития направиха силно впечатление в Константинопол и името на господарката стана обект на многобройни неверни, но не чак дотам неблагоприятни приказки, разказвани на градското тържище. Историята на нейния живот стана всеизвестна, а обстоятелството, че Теодора я бе признала за своя приятелка чрез публичното порицаване на един епископ, засили много нейните позиции. Независимо от това, за да бъде защитена от насилие, към нея бяха прикрепени двама телохранители, когато излизаше пеша или с колесница, а когато замина за персийската граница като лична пратеница на Теодора при Велизарий (подробните обстоятелства около това събитие ще бъдат обяснени в следващата глава), придружаваше я цял отряд дворцови стражи.
Глава седма
Битката за Дара
Време е сега да разкажа накратко за събитията в Персия, след като Велизарий бе назначен за главнокомандуващ на войските в Дара. Непревзимаемият град Низивис, петнайсет мили по на изток, е бил навремето главен граничен пост на Римската империя. Той издържал успешно три дълги обсади на Шапур, единайсетия владетел от династията на Сасанидите, преди да му бъде отстъпен без бой по силата на позорния договор, с който император Йовиан26 дал на персите пет гранични района. За да замести по някакъв начин Низивис, Анастасий укрепи Дара, който бе останал в римска територия, но се нуждаеше от преден пост, да го предпазва от изненадващо нападение. Затова Юстиниан удовлетвори молбата на Велизарий да построи крепост в Мигдон на три мили от Дара и само на няколкостотин крачки от границата.
Велизарий бе вещ в строителството на укрепления. Той беше избрал много изгодно място за крепостта и бе започнал да я строи с голяма бързина, надявайки се да изпрати един гарнизон там, преди персите да се опитат да спрат работата. Многобройните строители работели бързо, с меч на пояса, също както евреите, възстановили някога под ръководството на Неемия стените на Ерусалим под неприязнените погледи на самаритянските си съседи. Преди да се започне работата, Велизарий събрал в Дара голямо количество дървен материал, дялан камък и вар и крепостните стени, заграждащи два югера земя, скоро достигнали два човешки боя височина, която бързо растяла.
Персийският военачалник в Низивис връчил незабавно протест на Велизарий, а препис от него бил изпратен на главнокомандуващия на източните ромейски войски заедно със съпроводително писмо в смисъл, че персите гледали много сериозно на това ново нарушение на клаузите на договора, отнасящи се до граничните укрепления. Ако строителните работи не бъдели незабавно прекъснати, той щял да се види принуден да прибегне до насилственото им прекратяване.
Този протест бе предаден веднага на Юстиниан, който нареди да не му се обръща внимание и Велизарий да получи незабавно подкрепления. Изпратените подкрепления се състояха от конница и пехота, предвождани от двама млади тракийски благородници, братята Кузес и Бузес, които командуваха съвместно нашите войски в Ливан. По злощастно стечение на обстоятелствата битката с персите пред крепостта Мигдон се състояла в ден, когато Велизарий бил на легло с изключително тежък пристъп на малария и не можел да помогне с нищо. В сражението взели участие не повече от осем хиляди души за всяка от двете страни. Бузес, начело на половината конница, допуснал да бъде подмамен в преследването на един малък вражески отряд и оставил неприкрит фланга на основната войска, състояща се от пехотинци. Персите съсредоточили удара си върху конницата на Кузес на другия фланг и я разгромили, като взели известен брой пленници, между които и самия Кузес. Пехотата, чието отстъпление се прикривало от личната конница на Велизарий под командуването на Йоан Арменеца, успяла да се прибере в крепостта. На мръкване Бузес, връщайки се невредим със своите войници и горд от заграбената плячка, научил каква участ е сполетяла брат му и страшно се разгневил. Наредил крепостта да бъде опразнена, понеже била злокобно място, и цялата ромейска войска, пехота и конница, се изтеглила в Дара, отвеждайки на носилка и болния Велизарий. След два дни Велизарий, излекуван от треската, но все още толкова слаб, че едва се държал на седлото, контраатакувал персите, които били завзели крепостта и вече я рушела. Начело на личната си конница, наброяваща хиляда души, той ги изтласкал вън от укреплението, но Бузес, който трябвало в този момент да върне обратно пехотата, снабдена с достатъчно запаси, за да издържи едва нова обсада, не могъл да убеди войниците да го последват и така крепостта Мигдон била изоставена повторно поради липса на гарнизон. Персите я сринали със земята и се върнали триумфално в Низивис.
Юстиниан, след като прочете изпратените му съобщения, стигна до заключение, че главнокомандуващият на източните войски е допуснал грешка, като е изпратил на Велизарий недостатъчни и зле предвождани подкрепления, и че Велизарий е единственият воин, който не бе накърнил с нищо своята репутация. Затова той освободи въпросния главнокомандуващ и назначи на негово място Велизарий, който тогава беше само на двайсет и осем години. Юстиниан изпрати на границата и магистъра на официите27, един от неговите главни министри, чиито задължения включваха надзора върху пощите, съобщенията и военното снабдяване в цялата Източна империя, както и върху изпратените в чужбина мисии. Този сановник получи нареждане да възобнови мирните преговори с персите, но да ги протака колкото може повече, за да даде време на Велизарий да укрепи защитата на Дара и изобщо на цялата граница. Велизарий се възползува от примирието и направи преглед на границата като засилваше укрепленията, набираше и обучаваше новобранци и съоръжаваше военни складове. Съществуваше надежда, че няма да се стигне до нови враждебни действия, тъй като Гобад беше на седемдесет и пет години и бе по-вероятно да предпочете спокойствието пред грижите, неизбежно свързани с една голяма война. Но не било писано да стане така.
Велизарий, който бе успял да събере войска от двайсет и пет хиляди души (от които обаче не можел да разчита истински, било в отбрана, било в нападение, на повече от три хиляди), скоро узнал, че една добре обучена армия от четирийсет хиляди души под командуването на персийския пълководец Фируз настъпва срещу него. Пристигнал и персийски пратеник със следното безочливо послание до Велизарий:
„Фируз, носител на Златната повязка, ще прекара идната нощ в град Дара. Да му се приготви баня.“
Велизарий му отговорил с добродушно остроумие, напълно в духа на неговата великодушна природа:
„Велизарий, носител на Стоманения шлем, уверява персийския пълководец, че му е приготвена не само гореща баня, но и студено обливане.“
Човекът, който се почувствувал най-засегнат от посланието на Фируз, бил, колкото и странно да е това, не Велизарий, а един обикновен баняджия. Става дума за същия този Андрей, който бил навремето роб и носел ученическата чанта на Велизарий. Няколко години преди това Андрей бе получил свободата си в Константинопол и преподаваше в едно училище по борба недалеч от висшата школа, преди да замине на Изток и да се присъедини към Велизарий в Дара.
Тактическият проблем на Велизарий се свеждал до познатия проблем на бедния селски ханджия, който внезапно се вижда принуден да нагости цял керван гладни странници, а именно как да посрещне многобройните пришълци с малко провизии. И той, подобно на ханджията, знаел добре, че онова малко, с което разполага, е на всичко отгоре и лошокачествено; и той, също както ханджията, решил проблема чрез грижливо подреждане на трапезата и храбра усмивка, като предложил първо най-добрата храна и най- хубавото вино, запазвайки по-лошите за резерва. По-лошите провизии, това била неговата пехота, половината от състава на която били новобранци. Велизарий решил, поради краткото време, с което разполагал, да не се опитва да обучава новобранците на повече от едно военно изкуство, затова избрал да ги направи стрелци. Раздал им дълги, жилави лъкове и определил възнаграждението им в зависимост от
