Андрей, баняджията!
Защото Андрей, чиито задължения били леки и не му давали възможност да изразходва кипящата си енергия, от известно време вземал участие, без знанието на Велизарий, в ранните сутрешни учения под командата на Бузес, понастоящем предводител на конницата на Велизарий, и благодарение на големия си опит като борец станал великолепен воин. Велизарий изпратил при него един от своите стотници, за да го поздрави и да му поднесе в дар стоманен шлем с бял пискюл, дълго копие с бяло флагче и златна верига в знак, че главнокомандуващият го произвежда в чин десетник към своята лична конница. Но магистърът на официите, натоварен с тази задача, осъдил нарушението на дисциплината, макар че бил във възторг от успеха на Андрей. Той изпратил заповед до всички командири на ескадрони никой друг да не приема предизвикателство за единоборство, в противен случай щял да бъде наказан с безпощадно бичуване. Велизарий смъмрил магистъра на официите за отправената заплаха, защото тя всъщност била неизпълнима. Воинът, приел предизвикателството, ще бъде или победител — и в този случай наказанието му ще бъде посрещнато с всеобщ протест, или победен — и тогава персът ще отнесе трупа му извън обсега на ромейските камшици.
Второто предизвикателство не закъсняло. Този конник бил ядосан, че първият боец е нарушил етикета. В персийската армия съществува строго определено правило в това отношение: предизвикателят трябва винаги да изхожда от най-благородната фамилия, представена на бойното поле. Затова вторият конник излязъл по-скоро за да защити фамилната си чест, отколкото от горещо желание да се бие. Не бил младеж, а мъж в разцвета на силите си — владеел коня и оръжието с опитна и твърда ръка. А и не крещял възбудено като убития от Андрей младеж — само изплющявал от време на време с камшика с едно сурово „хо, хо!“, докато яздел бавно покрай ромейските редици. На едно място дръпнал юздите и извикал нещо на персийски, което, изглежда, било призив към самия Велизарий да излезе на бой с него. Но когато един от стотниците докладвал за това на Велизарий и го подканил да приеме предизвикателството заради насърчителния ефект, който ще окаже неговата победа върху войниците, той отвърнал е презрение:
— Ако този перс толкова желае да умре, защо не си окачи сам примката, вместо да се опитва да ме направи съучастник в смъртта си?
Дълго време никой не приемал предизвикателството на втория конник. Той бил тръгнал вече да се връща към персийските позиции, мислейки си, вероятно не без облекчение, че е защитил успешно фамилната чест без сериозни последици за самия себе си, когато ромейските редици отново зашумели: този път конникът носел шлем с бял пискюл и копие с развяващо се бяло флагче; той също препускал по моста. Персът се обърнал, стиснал здраво копието, пришпорил коня и посрещнал нападателя в пълен кариер. Двете копия отскочили от блестящите брони, срещу които били насочени, ала конете, вместо да се разминат, както обикновено става при такива двубои, се сблъскали челно така, че броните им иззвънтели и хълбоците им опрели в земята. Ездачите били изхвърлени напред, сблъскали се във въздуха и се търкулнали заедно на земята. В този момент всеки от зрителите затаил дъх. Ромеят се съвзел пръв. Докато персът се изправял на колене, той го ударил в лицето с юмрук, сграбчил го за крака, прехвърлил го през глава с добре известната хватка и му видял сметката с един удар на кинжала си. Ромейските войници зад окопите и по градските стени отново надали рев, дори още по-мощен отпреди, и тъкмо тогава станало ясно, че пак Андрей, облечен с униформата на десетник от личната конница на Велизарий, се е нагърбил да защити ромейската чест. Персите се оттеглили в лагера си, решавайки, че денят не предвещава, нищо добро за тях, а ромеите запели високо песента на победата и се прибрали зад стените на Дара.
Андрей обаче се отказал от чина десетник в личната конница. Този ден той бил извършил един изключителен подвиг пред очите на седемдесет хиляди души, а повтаряйки го, доказал, че това се дължи на неговото умение, а не на късмета му. Ако ще още сто години да живее, никога не би му се удало да надмине този двоен подвиг, който завинаги ще се разказва около лагерните огньове, във винопродавниците и в писмените истории на войните. Затова той се върнал при своите пешкири, сюнгери и пещи, за да стане отново най-обикновен, баняджия, и никога вече не го видели да облича броня — с едно-единствено, крайно наложително изключение, за което ще разкажа, когато му дойде времето.
Рано на другата сутрин пристигнал низивийският гарнизон, с което числеността на персийските войски достигнала общо петдесет хиляди души, тоест два пъти повече от онова, с което разполагал Велизарий. Когато научил новината, той казал:
„Малко са военачалниците, които могат да командуват четирийсет хиляди души по време на бой, но още по-малко са онези, които могат да командуват петдесет хиляди.“
Неговото предположение, че Фируз ще бъде до известна степен затруднен от голямата численост на своята войска, изглежда се потвърждавало. Защото сега тя била подредена в две еднакви бойни линии, втората от които подкрепяла първата. Велизарий отсъдил:
„Решение на десетник, който обучава новобранци. Би могъл да използува предната линия, за да ме откъсне от Дара, а с останалите сили да нанесе удар върху моите съобщителни връзки!“
Междувременно той и магистърът на официите изпратили заедно едно писмо до Фируз, с което му предлагали да оттегли персийската войска в Низивис, вместо да предизвиква отчаяна и ненужна битка. Текстът бил написан в по-голямата си част от Велизарий; едно характерно изречение от него още се помни:
„Никой човек, притежаващ поне малко здрав разум, не може да изпитва удоволствие от войната, дори когато тази война е необходима; пълководецът, който пръв започва враждебни действия, носи тежка отговорност не само пред своите войници, но и пред целия си народ за бедствията и ужасите, неизбежни при всяка война.“
Магистърът ма официите добавил един пасаж в смисъл, че Юстиниан се готви да възобнови мирните преговори и неговият личен пратеник е тръгнал вече от Антиохия, но че едно стълкновение при Дара би сложило незабавно край на всички надежди за мирно уреждане на въпроса.
Фируз отговорил, че Персия е била тъй често мамена от мирните изявления на ромейските пратеници, че нейното търпение е вече изчерпано: единствено войната можела сега да поправи извършените несправедливости. Никакъв мирен договор не можел вече да бъде възприет сериозно, особено ако е скрепен с ромейски клетви.
Велизарий и магистърът на официите отговорили, че те са казали всичко, което е възможно да се каже с чест, и че тази кореспонденция — достоверни копия от техните собствени писма и от персийския отговор — ще бъде закачена на следния ден към знамето на империята като свидетелство пред бога на християните, че ромеите са положили всички усилия, за да избягнат едно безполезно сражение.
Фируз отговорил:
„Персите също имат свой бог, по-древен и по-могъщ от вашия — утре той ще ни въведе невредими в Дара.“
Тогава Велизарий се обърнал към войската си, строена зад окопа в центъра. Той заговорил с висок глас, бавно и ясно, така че всеки воин го чувал тъй добре, сякаш присъствувал на разговор в покоите му; подбирал прости думи, първо на войнишки латински, а после на гръцки, за да може да бъде разбран от всички. Обяснил, че причината, поради която ромейските войски невинаги са печелили досегашните си битки с персите, макар и да ги превъзхождат по смелост, оръжие и физическа подготовка, е единствено в това, че не са били дисциплинирани. Тази грешка може обаче лесно да се поправи. Ако всеки боец се подчинява на своите началници както при настъпление, така и при отстъпление, поражението би било невъзможно. Редовият войник трябва да води сражението, сякаш е на учение, а при учение е явно по-лесно да се подчиняваш на заповедите, вместо да нарушаваш строя или да действуваш по личен подтик. Тактическото ръководство на боя трябва да остане в отговорните ръце на пълководеца, тоест на него, който е дал ясни указания на подчинените си военачалници как да действуват при едно или друго възможно развитие на
