монофизитски забежки. „Новият папа обещава да бъде по-услужлив“, писа господарката Антонина на Теодора.
За Велизарий ставаше все по-трудно да поддържа духа на гражданското население, чиято храна се състоеше почти изключително от треви. Разразилият се мор отнесе дванайсет хиляди римляни в гроба, но войниците продължаваха да получават ежедневната си дажба от брашно, вино и парче солено месо, така че не дадоха много жертви. Откъслечни набези извън портите на града се извършваха на всеки два-три дни, когато стана ясно, че готите бяха загубили всякакво желание да влизат в бой с нашите конни стрелци. На никого не е приятно да служи като мишена, без да има възможност да нанесе ответен удар, но Витигес не помисли да създаде свой собствен отряд от конни стрелци.
За по-второстепенните събития по време на обсадата бих могъл да пиша безкрай. Но има няколко любопитни истории за наранявания, които не бива да останат неразказани. В деня, когато Теодосий влезе в Рим с конвоя, Велизарий се стараеше да отвлече вниманието на неприятеля с внезапни нападения при другите порти. В тях особено дейно участие взе личната му конница и при нейното завръщане същата вечер двама от войниците представляваха невиждана гледка. Единият от тях, Арзес, принадлежал някога към персийския легион на „безсмъртните“, пристигна със забита стрела в лицето близо до носа му, а другият, тракиец на име Кутма, си дойде със стърчащо от главата му метателно копие, което се вееше като перо. Никой от тях не бе обърнал ни най-малко внимание на тези рани и бе продължил да се бие неуморно за ужас и изумление на готите, които крещели: „Това не са хора, а дяволи!“
По-късно един хирург извади копието от главата на Кутма, но раната се възпали и след два дни той умря. Арзес бе прегледан от същия хирург, който го натисна леко по тила и попита:
— Така боли ли?
— Да! — отвърна Арзес.
Тогава хирургът сряза кожата на тила му, намери върха на стрелата, хвана го с щипците си и след като я сряза близо до носа, изтегли я цялата заедно със зъбците. Арзес припадна от болка, но кръвта му явно бе силна и раната заздравя без никакво гноясване. Той бе начело на следващия набег и дочака края на войната.
При друг един случай военачалникът Траян, за чиито подвизи вече споменах, бе прободен над дясното око до самия нос от дългия назъбен връх на една стрела. Стъблото й не било хубаво закрепено към върха и паднало в момента на удара. Траян продължил да се бие. Дни и месеци след това другарите му очакваха, че всеки момент ще се строполи мъртъв, но той си живееше, без да чувствува каквато и да е болка или неудобство, въпреки че назъбеното острие остана забито в плътта му. След пет години то започнало бавно да излиза. А след още дванайсет той го извадил като трън.
Не по-малко странна бе историята с раната на Хорсомантис, оръженосеца на Велизарий. Като рана тя не беше нищо особено — просто едно убождане с копие по пищяла, но го държа няколко дни на легло, тъй като трябваше да я налага с лапа от билки. Така той не можа да вземе участие в решителното сражение, в което се отличиха немалко негови другари. Когато се оправи, оръженосецът се закле да си отмъсти на готите за „оскърблението на неговия пищял“, според собствените му думи. Неотдавна се бе ожребила бялата му кобила, така че сега той разполагаше с достатъчно мляко за каваса и кавасата бе приготвена. Един ден, след като се бе наобядвал и изпил порядъчно количество от това питие, Хорсомантис облече бойните си доспехи, грабна оръжието, възседна кобилата и се отправи към страничната врата на Порта Пинция. Каза на стражата, че сияйният патриций Велизарий го е натоварил със специална мисия във вражеския лагер. Всички знаеха, че Хорсомантис се радва на пълното доверие на Велизарий, затова стражата не се усъмни в думите му и отвори вратата.
Постът проследи спокойната езда на Хорсомантис през полето, когато той бе забелязан от един преден отряд на готите, наброяващ двайсетина души. Те го помислиха за дезертьор и пришпориха конете си да го посрещнат, като всеки се надяваше да вземе кобилата му за себе си. Хорсомантис опъна лъка. Фю-фю- фю! — и трима готи се свлякоха долу, а останалите свърнаха бързо назад. Той повали още трима както бягаха, след което тръгна бавно към града, сдържайки поривистата си кобила. Нова група от шейсет готи се впусна по петите му, но той се обърна и ги обходи в полукръг. Уби още двама, рани други двама и завърши кръга, поваляйки нови четирима. Бях случайно на стената и можах да видя всичко; изтичах бързо да извикам господарката, която обсъждаше нещо с командирите от един близък пост, умолявайки я да не изпуска това изключително зрелище.
— Този човек е полудял! — извиках аз.
Тя позна кобилата:
— Не, не е полудял, добри ми Евгений. Това е нашият Хорсомантис, тръгнал да си отмъщава за оскърблението, нанесено на пищяла му.
В това време Хорсомантис се озова притиснат между два вражески отряда, но си проби път невредим през по-близкия, служейки си този път с копието и меча. Нададохме радостни възгласи, защото видяхме, че бе най-после в безопасност, стига да пожелаеше това. Господарката даде заповед да се започне усилена стрелба с балистите, която да улесни завръщането му, но окуражен от нашите възгласи, той реши да продължи да се бие. Отново обърна коня и изчезна от погледа ни, подгонил част от врага пред себе си, но преследван от останалите. Дълго време още до нас долитаха далечни викове и крясъци, докато битката продължаваше все по-близо до техния лагер.
Накрая един мощен радостен вик на готите недалеч от коловата им ограда ни възвести, че Хорсомантис не е вече между живите. Докато мнозина християни се кръстеха и отправяха молитви за спасението на душата му, господарката се провикна по езически:
— Заклевам се в тялото на Бакх и в тоягата на Херкулес, това се казва разярен мъж!
Глава шестнадесета
Отстъплението на Готите
Новините от Африка през пролетта на същата тази година бяха наистина печални. Соломон бе изпратил неотдавна от Нумидия една колона императорски войски срещу Стотцас, но Стотцас успял да ги убеди да се присъединят към метежниците, въпреки уронения си престиж след понесеното от Велизарий поражение. С изключение на градовете Картаген, Хипон Регий и Хадрумет целият диоцез бе отново загубен за Юстиниан. Едно нещо е обаче да си победоносен главатар на бунт и съвсем друго да управляваш диоцез — скоро Стотцас установил, че няма голям авторитет сред хората си, които се оплаквали, че не им давал редовно дажбите и заплатата, нито се грижел за техните удобства, и че сега не били много по-добре, отколкото преди. По-късно научихме, че Юстиниан е изпратил племенника си Герман да обяви от негово име амнистия на всички изменници и че бунтовниците намерили това предложение за много изгодно, тъй като то включвало обещание за изплащане на възнагражденията, полагащи се за всички месеци на метежа. Силите на Стотцас започнали постепенно да се топят. Най-после до нас стигна вестта, че Герман е нанесъл поражение на Стотцас и неговите мавърски съюзници на бойното поле, че Стотцас е избягал във вътрешността на Северозападна Африка заедно с известен брой вандали и че навсякъде отново цари спокойствие, макар и целият диоцез да е доведен до просешка тояга. Велизарий писа на Герман и предложи последният да му изпрати като подкрепления херулите и тракийските готи, присъединили се към метежниците — в Италия нямаше закон, забраняващ причестяването на арианите, и той можеше да има голяма полза от тези сърцати мъже.
В Рим сега цареше пълен глад. Отчаяните жители на града дойдоха отново да молят Велизарий за още едно голямо сражение, което да сложи с един удар край на обсадата, независимо в чия полза. Те дори му заявиха: „Нашите мъки станаха толкова нетърпими, че ни изпълват със смелост и ние сме готови, ако настояваш, да грабнем оръжието и да тръгнем заедно с теб срещу готите. По-добре смърт от милостивия удар на меча или от пробождане с копие, отколкото от бавните, жестоки мъки на глада.“
Велизарий изслуша с болка това позорно признание, изречено от хора, които продължаваха да носят гордото име римляни. Той ги отпрати с думите, че ако преди дванайсет месеца бяха пожелали доброволно да изучат бойното изкуство, сега биха могли да му бъдат много полезни, но при това положение не могат да му свършат никаква работа. Велизарий съзнаваше добре, че на готите също не им е никак лесно — смъртоносната зараза бе стигнала и до техните лагери, които бяха нехигиенични, и бе взела многохилядни жертви. Освен това снабдяването им с хранителни припаси от север бе прекъснато поради наводнения и лоша организация. Но неговото собствено положение бе още по-лошо и ако подкрепленията, за които се
