Така се стигнало до споразумение за сключване на примирие и размяна на заложници. Но преди то да влезе в сила, Велизарий научил за нашето пристигане в Остия по суша и море. Той не могъл да се сдържи и един ден на смрачаване тръгнал на кон с още сто души да посрещне своята Антонина. Успял да мине благополучно през линията на готите и същата вечер седна на трапезата заедно с нас в нашия окопан и укрепен лагер. Обеща, че когато на другия ден се зададем по пътя с натоварените си каруци, ще излезе, ако се наложи, и ще ни помогне да пробием обсадата. Към полунощ тръгна обратно и отново успял да избегне вражеските постове.
В радостта си, че имахме възможност да го видим и да чуем разказа му за битката при Порта Фламиния, пропуснахме да му кажем за затрудненията си с превоза. На сутринта присъствувах заедно с господарката на военен съвет, където се обсъждаха тъкмо тези трудности. Пътят от Остия представляваше един изоставен, кален коловоз, а воловете бяха толкова изтощени от дългия си принудителен преход от Калабрия, че продължаваха да лежат полумъртви там, където бяха спрели предишната вечер и нямаха дори сили да хапнат от окосената трева, донесена им от коларите. Нито камшикът, нито остенът можеха да ги заставят да теглят каруците през този ден.
Тогава господарката Антонина даде идеята да натоварим зърното на по-малките галери, да укрепим бордовете им с дъски срещу стрелите и копията на врага и да им поставим големи платна. Духаше постоянен западен вятър и с помощта на греблата при завоите на реката щяхме да успеем да се придвижим срещу течението до самия град. Конницата можеше да ни следва по брега и при нужда да ни тегли с въжета, когато платната и греблата се окажеха безполезни.
Замисълът беше успешен — след целодневно пътуване галерите стигнаха благополучно в Рим при падането на нощта. Готите не направиха опит да ни попречат, тъй като явно не искаха да осуетят подписването на примирие. Вятърът се задържа постоянен и корабите се завърнаха на другия ден в Остия за нов товар. За няколко дни всички припаси бяха прехвърлени в Рим, гладът бе победен, флотата се върна да презимува в Неапол и примирието, задължаващо двете страни да се въздържат от „всякаква употреба или заплаха за употреба на сила“, бе подписано и подпечатано. Витигес изпрати посланици в Константинопол, но Велизарий писа на Юстиниан, увещавайки го да не обръща никакво внимание на техните условия, освен ако те не се свеждат до пълна капитулация.
Хилдигер, зетят на господарката, пристигна от Картаген на Нова година с всичко, което бе останало от херулите и тракийските готи — шестстотин здрави мъже с посрамени лица. Велизарий ги приветствува без какъвто и да било подигравателен намек за тяхното участие в бунта. Същия ден готският гарнизон напусна главното пристанище, тъй като Витигес не бе в състояние да осигури по-нататъшното му снабдяване с храна. То бе веднага заето от исаврите, които бяхме оставили в Остия. Етрурският град Цертумцеле бе изоставен от своя гарнизон по същата причина и също така зает от нас. Витигес протестира, че това било „нарушение на примирието“, но Велизарий остави без последици неговите възражения, тъй като не бе нито употребил, нито заплашил, че ще употреби сила. След това Велизарий изпрати една голяма конна част под командуването на Йоан Кървавия да презимува недалеч от езерото Фуцинус, на около седемдесет мили източно от Рим. Йоан трябваше да остане там в спокойно очакване на по-нататъшни заповеди, упражнявайки хората си в стрелба с лък и бързо прегрупиране. Ако готите дръзнеха да нарушат примирието, той беше в състояние да им нанесе чувствителни загуби.
Витигес, чиято войска се намираше все още в първоначално изградените лагери, предприе три вероломни опита да превземе града с изненада. При първия той се опита да приложи похвата, използуван от Велизарий при превземането на Неапол. Един готски отряд се придвижи крадешком по сухия водопровод до преградния зид във вътрешността на града близо до Термите на Агрипа и започнал да го руши тухла по тухла. Този акведукт обаче се прехвърля през хълма Пинций на повърхността на земята и един войник на пост при двореца забелязал случайно отблясъци от факлите на готите през две дупки в зида. Траян, който правел обиколка на стражите, го попитал:
— Да се е случило нещо необичайно насам?
— Да, господарю — отвърнал войникът, — видях как очите на някакъв вълк хвърлят червени отблясъци в тъмното оттатък.
Траян не могъл да си обясни как в Рим би могъл да се промъкне вълк през тъй строго охраняваните порти. Дал си сметка, освен това, че вълчите очи святкат в тъмното само ако върху тях попадне светлина, а постът бил в пълен мрак. Стражът обаче твърдял, че нещо е проблясвало около акведукта — какво друго можело да бъде освен очи на вълк? Траян спомена случайно за тази дреболия, когато закусваше с нас на следващата сутрин. Господарката Антонина, която също беше на масата, каза на Велизарий:
— Ако е било вълк, вълкодавите в кучкарника щяха да се разлаят. Те подушват вълк от една миля! Траяне, погрижи се да изясниш тази загадъчна история!
Траян накара поста да покаже къде точно е видял вълка. Там той откри двете дупки — следи от забита навремето в зида дълга скоба. Незабавно бе пробит отвор във водопровода и вътре бяха намерени следи от факлите на готите и от разбиване на зидарията. Отворът бе отново запушен, но когато при падането на нощта готите дойдоха да подновят рушителната си работа, натъкнаха се на голям надпис със следния текст: „Пътят затворен. Заповед на Велизарий“. Те побързаха да се върнат, страхувайки се от засада.
Следващият опит на Витигес бе една изненадваща конна атака срещу Порта Пинция по пладне. Хората му носеха със себе си стълби и голям брой съдове, съдържащи запалителна смес за изгаряне на портата, която беше от дърво. Но нашият наблюдателен пост на кулата даде сигнал, че е забелязал необичайно раздвижване във вражеския лагер. Хилдигер видял сигнала, докато се връщал да обядва с нас в двореца. Той незабавно вдигна под тревога един ескадрон от личната конница на Велизарий, поведе го навън срещу готите и задуши нападението в самия му зародиш.
Третият и последен опит на Витигес бе насочен към онази част от стената, която се мие от Тибър и няма защитни кули — същото място, където Константин бе отблъснал едно нападение по време на битката при мавзолея. Атаката трябваше да се извърши през нощта, и то с многобройни сили. Витигес подкупил двама римски свещеници икономи от катедралата „Свети Петър“, които се наели да го улеснят. Задачата им била да завържат приятелство със стражите на това самотно ъгълче от стената и след това в предварително уговорената вечер да отидат при тях с един мех вино и да ги напият, като поставят в чашите им полученото от Витигес приспивателно. Щом свещениците дадат знак със запалена факла, че пътят е чист, готите ще пресекат реката с лодки, ще вдигнат стълбите си на брега под стената и ще завладеят града. Планът можеше като нищо да успее, ако единият от заговорниците не бе предал другия — последният направи пълни признания, когато в дома му бе намерено шишенцето с приспивателното. Велизарий наказа предателя съгласно традицията, като отряза носа и ушите му и го качи на едно магаре с лице към опашката. Само че вместо да бъде изложен на подигравките на уличната тълпа както обикновено, той бе натирен по пътя към стана на Витигес.
След тези крещящи нарушения на примирието Велизарий писа на Йоан Кървавия: „Нахлуй в готските земи в Пиценум. Отнеси всичко ценно, което намериш. Плени жените и децата им, но не ги подлагай на насилия. Тази плячка ще бъде поделена от цялата войска, запази я непокътната. Осигури си на всяка цена благоразположението на местното население. Завладей всяка крепост, която успееш, и или настани в нея гарнизон, или я разруши, само не оставяй зад себе си нито една в ръцете на неприятеля.“
Йоан Кървавия се справи лесно с тази задача, тъй като почти всички готи, способни да носят оръжие, участвуваха в обсадата на Рим и в укрепените градове бяха оставени незначителни гарнизони. Заловената плячка беше огромна. Без да се задоволява с разграбването на Пиценум, той измина още двеста мили нагоре по източния бряг и с това наруши заповедите на Велизарий, тъй като бе оставил в тила си укрепените градове Урбинум и Ауксимум. Ала един военачалник има право да не се подчини на дадените му заповеди, ако ги разбира докрай и ако може да прецени при какви обстоятелства те стават излишни. Точно такъв беше случаят. Защото, когато готският гарнизон в Ариминий научи за приближаването на Йоан, войниците избягаха в Равена, отдалечена само на един ден път, и градските първенци на Ариминий поканиха Йоан да влезе в града им. Йоан Кървавия бе преценил, че щом Витигес чуе за завладяването на Ариминий от ромеите, ще вдигне обсадата на Рим и ще се оттегли от страх да не загуби и Равена, и тази негова преценка се оказа правилна. Освен това съпругата на Витигес — Матасунта, която се намираше в Равена и не се бе примирила с натрапения й брак, започна тайна кореспонденция с Йоан Кървавия, уверявайки го в своята готовност да му окаже всячески съдействие за по-бързото поражение и смърт на съпруга си. Затова решението на Йоан да продължи към Ариминий се оказа правилно. Ако Витигес признаеше поражението си,
