оттегляйки войските си от Рим, краят на неговото царуване нямате да бъде далеч.
Константин обаче се почувствува обиден, че Йоан Кървавия е бил предпочетен пред него като предводител на този грабителски поход. Константин се бе сражавал храбро и енергично по време на обсадата, но дълбоко в себе си питаеше все по-голяма ревност към Велизарий, чиито победи отдаваше единствено на щастливия случай. Преди три години, сигурно си спомняте, той бе един от авторите на тайното писмо, с което Велизарий бе обвинен пред Юстиниан в абсурдното провинение, че се стремял да си присвои суверенитета над Северна Африка. Велизарий не бе споменал нищо пред Константин за залавянето на това писмо, но господарката Антонина намекна неотдавна, че доколкото й е известно, едно копие е стигнала до императора. Константин бе убеден, че като отмъщение за писмото Велизарий, още от самото си стъпване на Сицилийския бряг, му е възлагал винаги най-трудните, най-безславни и най-неизгодни задачи. Затова той писа повторно на Юстиниан, обвинявайки Велизарий, че е подправил документа, довел до свалянето на папата, и че — още по-невероятно! — бил взел подкуп от крал Витигес, за да подпише примирие при условия, на които готите нямали никакво право да се надяват.
Константин поиска разрешение да отиде на лов до пристанището и да се върне на поста си при Порта Елия чак на следващата сутрин. На пристанището той предал писмото на капитана на един пощенски кораб, който щеше да отплува за Константинопол същия ден, като му казал, че става въпрос за лично писмо на Велизарий до императора. Но веднага след завръщането си на другия ден той получи призовка да се яви на военен съд под председателството на Велизарий в двореца на хълма Пинций. Константин стигнал до естественото заключение, че е бил проследен от някой съгледвач и че писмото е попаднало в ръцете на Велизарий, но въпреки това се запъти гордо и дръзко към двореца, готов да оправдае действията си, ако се наложи. Защото той бе получил тайно поръчение, подписано от самия Юстиниан, да докладва незабавно за всяка постъпка на Велизарий, която намирисва на нелоялност. Това поръчение му бе изпратено в Картаген преди две години в отговор на първия му доклад. То беше още в сила.
Всъщност обаче делото по което бе призован да отговаря, се отнасяше до някакви два кинжала с аметисти на дръжката и двойна ножница от злато, принадлежащи на един италиец от Равена на име Президий. Президий избягал в Рим, когато започнали военните действия. Той ценял високо тези кинжали като семейна реликва, но те му били отнети от един ординарец на Константин и самият Константин ги носеше сега открито. По време на обсадата Президий бе помолил на няколко пъти да му бъдат върнати, но в отговор получил само оскърбления. Той не предяви граждански иск срещу Константин, понеже не очакваше, че в такива времена цивилен бежанец би могъл да спечели дело срещу изтъкнат конен командир. Но когато бе подписано примирието, Президий събра най-после смелост да поиска от двора разрешение да обвини под клетва Константин в кражба. Теодосий, който в качеството си на юридически съветник на Велизарий бе получил указание да решава колкото може по-голяма част от делата извън съда, го разубеди. Все пак Теодосий изпрати на Константин кратка записка от името на Велизарий, в която го призоваваше да върне кинжалите, ако те наистина са били откраднати. Константин пренебрегна тази подкана, уверен, че обвинението няма да бъде повдигнато по-настоятелно. В отговор на втора записка, подписана от моята господарка и издържана в по-безапелационен тон, той заяви категорично, че не знае нищо за кинжалите. Президий, комуто Теодосий показа това писмо, изпадна в ярост. Беше Антоновден (същият ден, в който Константин отиде на лов при пристанището) и той застана на пазарния площад, в очакване Велизарий да мине оттам път за литургията в църквата „Свети Антоний“. Тогава Президий изскочи бързо от тълпата, сграбчи с две ръце поводите на Балан и извика високо:
— Нима законите на негово свещено величество Юстиниан позволяват на гръцките войници да задигат семейните реликви на един италийски бежанец?
Телохранителите на Велизарий отправиха заплахи към Президий и се опитаха да го отстранят, но той викаше, крещеше и не искаше да пусне поводите, докато Велизарий не му обеща да разследва лично случая още на следващия ден. Константин, не знаейки нищо за случилото се, се яви в двореца препасан със същите тези кинжали, които бяха предмет на спора и за които бе заявил, че не знае нищо.
Първо бе прочетено обвинението. След това Велизарий се запозна с документите по делото, включително с писмото на Константин, в което се отричаше всичко. После изслуша показанията на Президий и на неговите приятели. Стана ясно, че слугата на Константин, Максенциол, е отнел насилствено кинжалите от Президий и че оттогава ги носи самият Константин, който категорично отказвал да ги върне под предлог, че ги бил купил от Максенциол, а той от своя страна ги бил намерил у един убит гот.
— Вярно ли е, че си направил такова изявление, благородни Константине?
— Да, сияйни Велизарий, и продължавам да го поддържам. Този нахалник Президий се заблуждава дълбоко, като мисли, че те са негови.
— Президий, виждаш ли в залата някой, който да носи твоите кинжали?
— Да, сияйни Велизарий, именно тях е препасал както обикновено твоят подчинен — отвърна Президий.
— Можеш ли да докажеш, че са твои?
— Мога. Името на баща ми, Марк Президий, е гравирано със златни букви и на двете остриета.
— Благородни Константине, има ли такова име на кинжалите, които носиш? — попита Велизарий.
Константин избухна:
— И какво ако има? Кинжалите са мои, защото ги купих. По-скоро ще ги хвърля в Тибъра, отколкото да ги дам на човек, който публично ме нарече крадец!
— Настоявам да ми връчиш кинжалите за преглед твое благородие!
— Отказвам да сторя това!
Велизарий плесна с ръце. В залата влязоха десет души от охраната и застанаха до вратата. От уважение към чина на Константин досега вътре не бе допуснат никой — (с изключение на двамата свидетели) освен Хилдигер, Бесас и трима други военачалници със същия ранг.
Константин извика:
— Искаш да ме убиеш, нали?
Съвестта го гризеше във връзка с писмото до Юстиниан.
— Съвсем не. Но искам да се убедя, че твоят слуга Максенциол ще върне на този почтен италиец откраднатите от него кинжали, ако наистина това са те.
Константин извади единия от кинжалите и с мощен рев се хвърли към Велизарий, който не носеше броня. Щеше да му разпори корема, ако Велизарий не бе отскочил пъргаво встрани като борец и не се бе скрил зад Бесас, който носеше ризница; Константин блъсна гневно Бесас и нападна отново Велизарий. Тогава Хилдигер и Валериан, друг един от военачалниците го сграбчиха изотзад и го обезоръжиха. Той бе хвърлен в тъмница.
По-късно въпросният Максенциол, подложен на разпит от господарката Антонина, й съобщи, че предишния ден видял как Константин връчва писмо на капитана на пощенския кораб и го чул да казва, че то било от Велизарий. Времето беше лошо и корабът бе — все още на котва, така че писмото се озова скоро в нейните ръце. Тя го прочете и стигна до заключението, че Константин е твърде опасен враг и не бива да бъде оставен жив. Без да спомене нищо на Велизарий Антонина изпрати един от домашните си слуги да убие Константин в килията му, ключът от която беше у нея. Намерението й беше да съобщят, че става въпрос за самоубийство, но Велизарий, у когото смъртта на Константин будеше смесени чувства на досада и облекчение, не искаше да разпространява лъжи. Той предпочете да поеме пълната отговорност за екзекуцията на Константин и да я оправдае в доклада си до Юстиниан като военна необходимост. Бесас, Хилдигер и Валериан преподписаха този доклад, свидетелствувайки за бунтовните слова на военачалника и опита му да убие Велизарий. Освен това Хилдигер, подтикван от господарката, добави, съвсем не без основание, че напоследък Константин е разпространявал особени възгледи за природата на Сина божи — не само подчертано еретически, но и без всякаква връзка с ученията на нито една достойна за уважение секта, всъщност толкова нелогични, че не можели да бъдат нищо друго, освен порождение на собствения му болен мозък, разстроен, както знаеха всички, след претърпения от него слънчев удар в Африка. И Юстиниан одобри присъдата. Но за Велизарий бе крайно обидно да научи от тайното поръчение, намерено в дрехите на Константин, че Юстиниан се съмнява в неговата преданост и си служи с агенти, които да го шпионират. Той се съгласи с Антонина, че смъртта на Константин, въпреки доказаната му храброст в боя, е от полза за всички.
На двайсет и първия ден от месец март срокът на примирието изтече. Същия ден призори крал Витигес
