численост, затова трябва да разделим армията на три колони и да потеглим незабавно за Ариминий. Едната колона, предвождана от пристигналия неотдавна Мартин, трябва да тръгне нагоре по брега, съпровождана от флотата под командата на Хилдигер. Нарзес и Велизарий, заедно с преобладаващата част от конницата, ще поемат пътя по билото на Апенините навътре в страната. Този план бе посрещнат с всеобщо одобрение; потеглихме още същата сутрин. Господарката тръгна на кон с Велизарий и Нарзес, а аз я следвах, яхнал муле. Преходът бе много труден; особено ни измъчваше жегата — бе юли месец и от скалите и пиниите не долиташе никакъв полъх на вятър. Планинските селца по пътя ни бяха населени с изпаднали, полугладни диваци, които не само не бяха християни, но не бяха приели дори вярата в олимпийските богове и продължаваха да се кланят на мрачните си туземски божества. Долините обаче гъмжаха от дивеч и нашите съгледвачи се наловуваха на воля. Един от тях застреля дори мечка — мислехме, че това животно е изчезнало в Италия още по времето на император Август. На петия ден, след като бяхме изминали двеста мили, хранейки се главно с войнишки сухар и солено свинско, пристигнахме в Сарсина, която се намира само на един ден път западно от Ауксимум. Тук нашите съгледвачи се натъкнаха внезапно на един продоволствен отряд на готите и го прогониха, нанасяйки му немалко загуби. Велизарий, който водеше колоната, можеше лесно да ги излови всичките, но предпочете да ги остави да избягат и да разпространят тревожната вест за настъплението ни.
Крал Витигес, получил силно преувеличена представа за нашата численост от бегълците, очаквал, че ще се спуснем по долината на Рубикон и ще го нападнем от северозапад. Но следващата вечер видял на запад далечните отблясъци на нашите лагерни огньове, които нямали чет: всеки войник получил нареждане да запали по един огън и да го поддържа цяла нощ, без да жали дървата. На югоизток проблясвали огньовете на друга огромна, както му се струвало, армия — това била колоната на Мартин. А при пукването на зората цялото море било покрито с кораби; въоръжени галери се приближавали заплашително към пристанището. Изпаднали в паника, готите напуснали своя лагер. Никой не слушал заповедите, обхванат от една- единствена мисъл — как да стигне пръв до Емилиевия път и до Равена. Ако Йоан Кървавия е бил в състояние да ги нападне в този момент, сигурно е щял да удържи решителна победа, но хората му били толкова отслабнали от глад, че не могли да се качат на конете си, които също били само кожа и кости, тъй като в Ариминий нямало почти никаква паша.
Хилдигер слязъл на брега с един отряд моряци и завзел неприятелския лагер, където намерил немалко съкровища и петстотин тежко ранени готи. Велизарий пристигна чак по пладне. Буйният и неразумен Улиарис, който бе пътувал с Хилдигер, казал на Йоан, че Велизарий, ядосан от неговото неподчинение, бил отправил много груби упреци към Нарзес, задето настоявал да се тръгне незабавно към Ариминий. Улиарис искал само да се пошегува, но Йоан Кървавия приел думите му сериозно, като изречени от устата на един от най-старите приятели на Велизарий, и се разгневил страшно.
Велизарий го поздрави малко сдържано, но като видя колко бледо и изпито е лицето му, каза само:
— Дължиш голяма благодарност на Хилдигер, достопочтени Йоане!
А Йоан Кървавия отвърна кисело:
— Не на него, а по-скоро на Нарзес.
Той поздрави и се обърна кръгом, без да каже нито дума повече.
Що се отнася до съкровището, което Йоан Кървавия бе струпал за себе си в Ариминий, Велизарий го раздели по равно между всички войници, служили под негова команда до пристигането на Нарзес. Това разгневи Йоан още повече. Той отишъл при Нарзес, когото познаваше още от времето, когато беше началник на придворните церемониалмайстори, и му се оплакал, че Велизарий се е отнесъл крайно непочтено с него. Нарзес изразил съчувствие и двамата станаха близки приятели, съюзявайки се срещу Велизарий. Нарзес смяташе, че е унизително за един дългогодишен, опитен държавник, при това пръв довереник на императора, да получава заповеди от обикновен военачалник, който на всичко отгоре е два пъти по-млад от него. Решил бе, че след като се е отказал от спокойната си и влиятелна длъжност в двореца, трябва за награда да му се даде възможност да сподели славата от успешната кампания на Велизарий. С други думи, че трябва да сподели военното командуване с него. Йоан Кървавия бе изтъкнал, че почти всички войници на Велизарий са разположени на гарнизон в различни градове на Италия и Сицилия — двеста души тук, петстотин там, хиляда другаде — и че по този начин наличната му армия е сведена до две хиляди меча, докато под командата на Нарзес и на Йоан се намираха пет пъти повече хора.
След освобождаването на Ариминий Велизарий реши, че може вече да нападне Ауксимум, ала Нарзес се противопостави на този, а и на всеки друг негов замисъл, опитвайки се да го застави или да сподели властта си, или да се откаже изобщо от нея. Така бе изгубено ценно време, още повече, че пристигащите вести от други части на Италия бяха крайно обезпокоителни и изискваха незабавни действия. Накрая по предложение на господарката Велизарий свика военен съвет и се обърна открито към военачалниците.
— Много съжалявам, уважаеми и достопочтени събратя — каза той, — че между вас и мен съществуват разногласия относно начина, по който следва да се води тази война. Повечето от вас, изглежда, са с впечатлението, че готите са вече окончателно сразени. Това е много далеч от истината. Крал Витигес държи в Равена шейсет хиляди души, още почти трийсет хиляди се намират зад стените на Ауксимум, а оттук до Рим има и други укрепени градове със силни готски гарнизони. Витигес е изпратил една значителна военна част под предводителството на своя племенник Урия срещу нашия малък гарнизон в Медиолан, и Лигурия е отново негова. И което е още по-лошо, голяма войска от франки или по-точно от бургунди, верни съюзници на франките, е пресякла неотдавна Лигурийските Алпи и съгласно пристигащите съобщения се присъединява към същия този Урия. Не един път се опитвах да ви убедя да последвате добре обмисления ми съвет — да потеглим към Ауксимум час по-скоро, като същевременно обезвредим Равена с един неголям отряд и изпратим значителни подкрепления за Медиолан. Вие само се мръщехте на тези мои планове. Дойде време да наложа властта си, като ги превърна в категорични заповеди.
Известно време всички мълчаха. Тогава заговори Нарзес.
— Едва ли е много разумно да разделяме силите си по този начин, сияйни Велизарий — каза той. — Най-добрата стратегия би била да потеглим на север покрай Равена и да завземем целия венециански бряг, като с това отвлечем Урия от Медиолан и същевременно блокираме Равена по суша и море. Да нападнем Ауксимум означава напразна загуба на сили, тъй като Ауксимум ще падне, щом влезем в Равена. Но ти си свободен да отведеш собствените си хора в Медиолан, Ауксимум, на луната или където ти хрумне. Аз лично възнамерявам да следвам изложения от мен план с войниците, които доведох със себе си.
— А гарнизона ни в Медиолан, достопочтени шамбелане? — попита Велизарий. — Какво ще стане с него?
— Ще трябва да се спасява както може — отвърна Нарзес. — Точно както щеше да бъде принуден да постъпи Йоан Кървавия в Ариминий, ако не беше моята настойчивост.
Велизарий овладя надигащото се в гърдите му възмущение.
— Сияйни Нарзес — каза той спокойно, — ти се самозабравяш, а забравяш и истината.
При тези думи той се обърна към своя секретар Прокопий:
— Къде е документът, който императорът ми изпрати неотдавна?
Прокопий намери документа. Юстиниан го бе подписал без знанието на Нарзес под натиск от страна на Теодора. Велизарий започна да чете с тихия си, спокоен глас:
— „Днес ние изпращаме нашия шамбелан, достопочтения Нарзес, в Пиценум с някои наши поделения. Той обаче ще може да се разпорежда с нашите войски в Италия само в рамките на изрично дадените му от сияйния Велизарий пълномощия, в чиито ръце е била досега и трябва да остане занапред върховната власт, упражнявана от наше име. Дълг на всички военачалници на служба в Западната империя е да се подчиняват безпрекословно на Велизарий за всеобщото благо на нашата държава.“
Грозното лице на Нарзес погрозня още повече по време на четенето. Когато Велизарий свърши, той грабна писмото от ръцете му и започна да го препрочита, надявайки се по някакъв начин да извърти смисъла му. Неговият остър ум бе закален от дълги години на дребни интриги, така че не му беше трудно да намери слабо място в подбора на думите.
— Ето! — извика победоносно той, сочейки последните думи. — Ние трябва наистина да ти се подчиняваме безпрекословно, но само за всеобщото благо на държавата на негово пресветло величество! Сияйни Велизарий, твоят военен план е крайно рискован и не допринася нищо за всеобщото благо. Аз във
