(удостоен от Юстиниан единствено с лаконичния отговор: „Получих твоето писмо и обсъждам какво да предприема“) вдигна обсадата и започна да се изтегля през Милвийския мост заедно с остатъците от своята войска. Той предупреди Велизарий за намеренията си, като подпали всички шатри, обсадни машини, колови огради и всичко дървено в готските лагери. Велизарий се придържаше към правилото да не оказва прекалено силен натиск върху един оттеглящ се неприятел, но палежите представляваха явно предизвикателство, а и готските военни поделения поддържаха все още добър боен ред. Нямаше да е правилно да ги остави да се измъкнат, без да им нанесе един последен удар. Силите на Велизарий обаче бяха толкова намалели напоследък поради отделянето на войски за гарнизони на завзетите градове и за набези в различни части на Италия, че той не се осмеляваше да рискува сражение на равна нога. Вместо това избра следната тактика. Свика на сбор най-добрите бойци, които му оставаха, и ги задържа в пълна готовност при Порта Пинция, докато наблюдателните постове на стените не му докладваха, че почти половината готска войска е преминала вече по моста. Тогава той ги изведе и нападна в галоп струпаните около моста готи, чакащи своя ред да преминат отвъд. И двете страни дадоха много жертви, тъй като боят бе ръкопашен и продължи, докато линията на готите не бе разкъсана под мощния напор на личната конница. Тогава цялата отчаяна сган се втурна към моста и всеки мислеше само за едно — как да се добере оттатък. Неописуемата бъркотия в техните редици взе огромен брой жертви. Конницата им застигна пехотата и почти всеки подхлъзнал се и паднал биваше стъпкан до смърт. А и нашите стрелци съсредоточиха стрелбата си върху моста, където скоро се натрупа цяла планина от тела. Голям брой от облечените с брони войници паднаха или бяха изтласкани във водата, където тежките доспехи ги повлякоха към дъното. Десет хиляди готи загинаха тази сутрин на Милвийския мост.
Така завърши отбраната на Рим, която Велизарий започна противно на всички дадени му съвети, през месец декември по-предната година. Мисля, че в цялата история едва ли има друг случай, когато един толкова голям град е бил държан толкова дълго от гарнизон, тъй многократно превъзхождан по численост от противника.
Крал Витигес отстъпваше унило към Равена, като по пътя остави големи гарнизони за защитата на Ауксимум, Урбинум и други по-малки крепости. Велизарий почувствува необходимост от Йоан Кървавия с неговите две хиляди конници и изпрати Хилдигер по друг път за Ариминий да предаде бързо заповедта за изтегляне. По-добре беше в Ариминий да се изпрати пехотното поделение, което бе току-що пристигнало от Далмация в Анкона, едно недалечно пристанище. (Сега Далмация беше отново наша, понеже Витигес бе прехвърлил в Италия войските, които обсаждаха Спалатум, така че нямахме нужда от много хора там.) Но Йоан Кървавия отказа да се изтегли.
Този път обаче той нямаше основания да не се подчини. Истинската причина беше, че бе натрупал в града огромна плячка, която искаше да задържи за себе си, вместо да я сподели с цялата войска. Така Хилдигер остави в Ариминий доведената от Анкона пехота, но успя да убеди осемстотинте конници от личната гвардия, заети от Велизарий на Йоан Кървавия, да се изтеглят заедно с него. Крал Витигес, решен да постигне тук победата, която му се бе изплъзнала в Рим пристъпи към обсадата на града и твърде скоро Йоан Кървавия започна да се разкайва за своето неподчинение, защото имаше голям недостиг от хранителни запаси в Ариминий, а Витигес напираше все по-решително.
Моята цел обаче не е да пиша история на войните, а да разкажа житието и битието на Велизарий. Затова ще се въздържа да дам подробно описание на тази обсада, ще кажа само, че Витигес нападна с кули, придвижвани отвътре на ръка, а не теглени от волове, че Йоан Кървавия успя да го спре с набързо изкопани ровове и че тогава Витигес реши да го сломи с глад.
Положението в Ариминий скоро стана по-критично, отколкото предполагаше Велизарий. А не можеше и да се притече на помощ на своя непокорен помощник, тъй като бе изпратил значителна част от войските си заедно с флотата в Северна Италия да завземат Павия и Медиолан. Освен това трябваше първо да се справи с укрепените градове Тудер и Клузиум, намиращи се между него и Ариминий. Ала вестта, че Витигес е обсадил Ариминий, го разтревожи силно и оставяйки в Рим само местните набори, той потегли на север, за да помогне на Йоан. Тудер и Клузиум се предадоха само като чуха името му. Велизарий изпрати тамошните гарнизони под охрана в Неапол и в Сицилия и продължи напред. Но сега той разполагаше всичко на всичко с по-малко от три хиляди човека, докато крал Витигес бе получил нови подкрепления от Далмация и войската му възлизаше на сто хиляди души.
За щастие писмото на господарката до Теодора бе дало най-после резултат. До нас стигна радостната вест, че допълнителни подкрепления от седем хиляди души са пристигнали във Фирмум Пиценум — град на източния бряг в областта Пиценум. И военачалникът на тази армия бе не някой друг, а евнухът шамбелан Нарзес! „О — каза, смеейки се, господарката Антонина на Велизарий, — радвам се, че се отнесох съчувствено към военните му амбиции по време на съвместното ни пътуване за Дара. Вярвам, че въпреки възрастта си той ще се окаже способен пълководец. Стига да се научи на малко повече скромност. Но в двора Нарзес е свикнал да получава заповеди само от императорската двойка, така че ние двамата трябва да бъдем по-тактични с него.“
Хилдигер се присъедини към нас в Клузиум и ние продължихме похода през Италия, докато не зърнахме Адриатическо море. При Фирмум (този град е на един ден път от Ауксимум) се срещнахме с Нарзес, когото Велизарий и господарката приветствуваха най-радушно. Но видът на Нарзес предизвика голямо веселие сред домашните слуги. Това, че е дребен като джудже, трътлест, кривоглед и с изкривена уста, не изглеждаше много смешно, когато се носеше по коридорите на двореца с вечния куп документи в ръка, облечен с униформата си от бяла и червена коприна и с почетната златна верига на врата. Но да се види как Нарзес, който отдавна бе минал шейсетте, се перчи с най-модни бойни доспехи (инкрустирани с риби, кръстове и други християнски символи), издокаран със златовезано пурпурно наметало и шлем с грамадно щраусово перо, с дълъг меч на кръста, който се влачеше по земята и непрекъснато се мотаеше в краката му и го препъваше — тази гледка, кълна ви се, би извикала усмивка дори у човек, умиращ от холера. Господарката едва успяваше сама да запази сериозна физиономия, но ни предупреди да внимаваме в никакъв случай да не засегнем чувствителния Нарзес, защото той бил довереник на императора и можел, според желанието си, както много да помогне, така също и много да навреди на каузата на Велизарий, а неговата кауза бе и наша. Заедно с Нарзес пристигна и Юстин — син на Герман, племенника на императора.
Крал Витигес бе пратил двайсет и пет хилядна войска да подсили гарнизона в Ауксимум и сега тя преграждаше пътя ни към Ариминий. Незабавно бе свикан военен съвет, на който Велизарий подкани присъствуващите военачалници да изкажат своите мнения, като се започне от по-младшите. Първи говориха Валериан и Хилдигер; според тях, тъй като Йоан Кървавия бил нарушил два пъти дадените му заповеди — когато задминал Ауксимум, без да го е превзел, и когато не се изтеглил от Ариминий въпреки полученото нареждане, — той трябвало да бъде оставен да се справя както може. Да тръгнем да го спасяваме, като заобиколим Ауксимум, означавало да изложим на смъртна опасност цялата армия заради две хиляди души. Между готския гарнизон в Ауксимум и обсадната армия на Витигес при Ариминий щели сме да попаднем като между чук и наковалня. Бесас се съгласи с тях и добави благочестиво, че алчността на Йоан Кървавия заслужава подобаващо божие наказание. Тук обаче се намеси Нарзес и подчерта (сякаш Велизарий се бе вече съгласил да последва техния съвет), че неподчинението на Йоан Кървавия не можело да оправдае осъждането на поставените под негова команда храбри войници на смърт или робство.
— Това би означавало всъщност — продължи той — да навредиш на самия себе си и на василевса. Може да ми се присмиваш, че не съм нищо повече от теоретик на военното изкуство, но няма никога да се съглася с план на действие, който е готов да пожертвува Ариминий за лично отмъщение.
Велизарий вдигна вежди при това избухване.
— Достопочтени шамбелане — отвърна той, — не е ли по-милосърдно да осъдим една простъпка едва когато тя бъде извършена?!
И тъкмо се готвеше да изложи своето мнение какво трябва да се направи, когато съветът бе прекъснат от току-що пристигналото съобщение на Йоан Кървавия, което един храбър исаврийски воин бе успял да промъкне през линията на готите. То гласеше, че Ариминий може да издържи най-много още седем дни, след което гладът щял да го принуди, да се предаде.
Едва сега Велизарий изрази своето становище, а именно, че обсадата на Ауксимум трябва да се задържи с помощта на немногобройни сили — не повече от хиляда души, — разположени на двайсет мили от града, а всички останали трябва час по-скоро да се притекат на помощ на Йоан и неговите хора. Единствената надежда да заставим Витигес да вдигне обсадата е да го заблудим по отношение на нашата
