града.
Йоан Кървавия отговори с категоричен отказ — приемал заповеди единствено от Нарзес. Накрая цинично добавяше: „Значи миланци ядат съсели? Чел съм в «Естествената история» на знаменития Плиний35, че цензорът Катон забранил на древните римляни да се хранят с тези малки твари, понеже те били прекалено изтънчен деликатес за една трапеза.“
Накрая Велизарий писа до Нарзес в Ариминий, напомняйки му, че корпусите на една армия са като частите на човешкото тяло и трябва да бъдат ръководени единствено от главата. „Бих вдигнал обсадата на Волзиний Ветерес и бих потеглил бързо за Медиолан с осемстотинте си конници, ако не трябваше да остана около Рим — не мога да поверя отбраната на този град само на римските новобранци. А и един бърз преход от триста мили през Етрурия би се оказал при това лошо време гибелен за моите коне. Заклевам те в името на всевишния, прати твоя приятел Йоан и Юстин, племенника на нашия повелител императора, с колкото може повече хора на помощ на Медиолан. Или иди ти сам, и се покрий със слава!“
Умолителният тон на писмото склони Нарзес да даде на Йоан Кървавия нужното нареждане, но вече беше късно. Пресметнете сами. Пратеникът на Мартин трябваше да измине триста мили от Падус до Волзиний Ветерес; пратеникът на Велизарий — други триста мили, преди да пристигне при намиращия се в Патавиум Йоан; пратеникът на Йоан Кървавия до Велизарий — също триста мили, при това без много да бърза; и накрая пратеникът на Велизарий до Нарзес в Ариминий — почти още двеста мили. Имаше и допълнително забавяне, причинено от един необичаен за това годишно време маларичен пристъп на Йоан. Когато се бе съвзел от него и беше готов да потегли за Медиолан с четири хиляди конници и натоварени на волски каруци лодки за преминаване през Падус, градът бе вече паднал. Започваше лето господне 539-то, годината на опашатата комета.
Животът на хилядата войници от Велизариевия гарнизон в Медиолан бе пощаден от готите и бургундите при тяхното влизане в града, но по заповед на Урия всички градски жители от мъжки пол, с изключение на невръстните деца, били изклани пред самите олтари на църквите, в които потърсили убежище — общо сто хиляди души. Войниците се гаврели несмущавани с жените и всички, от които можело да има някаква полза, били взети за робини, като първи получили правото да избират бургундите — в знак на признание за техния принос. Старите, грозните и недъгавите били оставени да мрат от глад. Всички деца били отведени от готите. Укрепленията на Медиолан били срутени, а църквите — изравнени със земята: православните църкви — от арианите готи, а арианските — от православните бургунди. Лумналите огромни пожари се разпространили безпрепятствено и половината град бил унищожен от огъня.
Мартин и Улиарис се завърнаха във Волзиний Ветерес. Когато научи за съдбата на Медиолан, Велизарий бе тъй дълбоко потресен, че не пожела да ги приеме, и до края на кампанията не проговори нито дума на Улиарис, ако не се смятат дадените му заповеди. Според него Улиарис би трябвало да защити с нещо честта на личната конница — можел поне да нападне съобщителните връзки на готите.
Най-после пристигна дългоочакваното послание от император Юстиниан. Той викаше обратно Нарзес, тъй като не можел повече да се лишава от неговите услуги като дворцов шамбелан, и потвърждаваше назначението на Велизарий за върховен главнокомандуващ на войските в Италия, подчинен единствено на василевса. Юстиниан не порица Нарзес дори след като научи за клането в Медиолан, което Нарзес можеше да предотврати, и продължи да се отнася много благосклонно към него. Нарзес отведе със себе си от Италия хиляда души войници, които бе завербувал там. На всичко отгоре заминаването му послужи като претекст за разбунтуване на двете хиляди херулски конници, намиращи се под негова пряка команда. Те отказаха да получават заповеди от Велизарий и се отправиха към Лигурия, като плячкосваха всичко по пътя си. Там те сключиха мирен договор с Урия, по силата на който му предадоха всичките си роби и част от плячката, а в замяна получиха за обработване плодородни земи около езерото Комум. Но поради една внезапна промяна на настроението, на каквато тези варвари са податливи не по-малко от коя да е градска тълпа, те се разкаяха и се върнаха чак в Константинопол през Македония с надеждата да получат прошка от императора чрез застъпничеството на Нарзес. (Нарзес не ги разочарова.)
Така Велизарий си запази наистина върховното командуване, но над една действуваща войска, възлизаща на не повече от шест хиляди обучени бойци. Той обаче повика обратно гарнизоните, оставени в Сицилия и Южна Италия, замествайки ги с римски набори, а още преди това бе обучил криво-ляво и немалко италийски селяни, така че разполагаше общо с двайсет и пет хиляди човека. Пет хиляди начело с Юстин изпрати да обсадят Фезуле. Три хиляди начело с Йоан Кървавия, заедно с още три хиляди под командата на един друг Йоан, наречен Епикурееца, бяха пратени по долината на Падус със задачата да осуетят всеки опит от страна на Урия да се присъедини към Витигес в Равена. Самият Велизарий обсади с единайсет хиляди души Ауксимум, главния град на Пиценум.
Тук границите на моя разказ отново се разширяват. На запад те пресичат река Рона в Галия, на изток — Ефрат, на север — Дунава и на юг — африканските пустини. Крал Витигес бе все още в Равена. Гарнизонът в Ауксимум поискал сега подкрепления, но той отговорил с празни уверения, че бог бил на страната на готите. Не се осмеляваше да изведе войските си извън града, понеже нашите предни пехотни постове охраняваха пътя през мочурищата, скрити зад солидни защитни заграждения. Ариминий също бе в наши ръце и оттам спешно можеха да бъдат извикани чрез запалване на сигнални огньове конни подкрепления, ако готите на Витигес направеха опит да нападнат загражденията. Обратният път на Урия от Медиолан бе преграден от хората на Йоан Кървавия и Йоан Епикурееца, а бургундските му съюзници се бяха върнали у дома си. Витигес се чувствуваше като звяр в капан.
Тогава един стар търговец от голямата сирийска колония в Равена отишъл при него и му казал:
— Как император Юстиниан можа да отдели войска за покоряването на Африка и на толкова много твои владения? Без съмнение защото първо купи мир с персите и така стана възможно да изпрати Велизарий, военачалника на Източната армия, да действува тук на Запад. Ако само убедиш великия персийски цар да премине Ефрат с многобройна войска, Велизарий скоро ще бъде върнат на изток, за да се оправи с новата заплаха. Защото императорът не разполага с друг толкова способен пълководец и е принуден да го мести нагоре-надолу из владенията си като совалка по тъкачен стан. Кралю, изпроводи пратеници при великия цар и други — при Тевдеберт, краля на франките. Нека тези посланици предадат на всеки от двамата монарси, че другият е обещал да предприеме широко нападение по съответната граница на Ромейската империя.
— Но как би могъл някой готски пратеник да премине необезпокояван през цялата Източна империя? — запитал Витигес. — Хората на василевса непременно ще заловят моите посланици. А и никой от нас не говори персийски език.
Сириецът отвърнал:
— Прати свещеници. Те няма да събудят подозрение. Нека бъдат придружени от сирийци — те пътуват навсякъде, знаят всички езици и имат приятели във всяка страна.
Витигес одобрил неговата идея. Намерили се свещеници доброволци и водачи сирийци, а духовникът, заминаващ за Персия, приел временно епископски сан за по-голяма сигурност. Двете пратеничества отплували едновременно с два малки кораба, възползувайки се от прилива през първата безлунна нощ, и успели да се измъкнат, незабелязани от нашата флотилия. В Равена има приливи и отливи, едно обикновено явление по бреговете на океана, но ненаблюдавано на друго място в Средиземно море. (Неотдавна бе установено, че приливите и отливите се причиняват от луната.) Само през определени часове корабите могат да минават през плитчините на ръкава и да влизат в пристанището; тъкмо това обстоятелство осигурява надеждна защита на Равена срещу нападение по море.
Един месец по-късно, след като премислил отново всичко, Витигес проводил още две пратеничества с подобен състав — при маврите в Африка и при лангобардите, германско племе, пристигнало неотдавна на отвъдния бряг по горното течение на Дунава, за да им предложат и те да нападнат заедно с персите и франките. И четирите пратеничества стигнали до своите местоназначения. С изключение на лангобардите всички останали отговорили: „Добре, ще ударим, и то скоро.“
Лангобардите отвърнали предпазливо: „Няма да предприемем нищо, докато не разберем, че войските на другите страни са потеглили, тъй като в момента продължаваме да бъдем верни съюзници на императора.“
Никой от нас не можеше да подозира, че крал Витигес ще прояви достатъчно разбиране на световната политика, за да предизвика размирици по далечните граници на нашата империя, понеже никой гот досега не бе замислял нещо подобно. Но той се намираше натясно и бе готов да приеме съвет дори от сирийците, които обикновено презираше като вероломни ориенталски еретици.
