Годината напредваше, вече петата, откак стъпихме за пръв път в Сицилия. И Фезуле, и Ауксимум отказваха да се предадат. Готите имаха силни гарнизони, а и укрепленията бяха солидни, затова единствената ни надежда беше да превземем тези крепости с глад. Велизарий не допусна войската му да се демобилизира и да отслабне, за разлика от Витигес при обсадата на Рим. Напротив, той използува тези месеци за обучение на италийския набор и непрекъснато организираше военни упражнения. Направи възнаграждението им да съответствува на степента на владеене на оръжието и на другите бойни изкуства. Набра и нови поделения, начело на които застанаха хора от личната му конница — между тези изпитани воини имаше много траки и илири, чийто майчин диалект беше разновидност на латинския. Но новите набори не бяха много по-свестни от римските. Италийската земя, родила някога толкова герои, се бе изтощила в течение на столетията — италиецът няма никакво желание да се бие, въпреки кресливото си самохвалство. Велизарий съжаляваше, че не може да използува готските пленници, защото те бяха силни и храбри мъже, лесно поддаващи се на обучение. Вместо това готите биваха изпращани да се сражават за императора на изток и в Азия.
Във връзка с обсадата на Ауксимум ми идват наум малко случки, които си струва да бъдат разказани. Стари войници са ми казвали, че и с тях е така: събитията в началото на всяка кампания се запечатват неизгладимо в паметта, но когато годините на войната започнат да се точат една след друга, човек забелязва все по-малко неща и става по-безучастен, така че вниманието му може да бъде привлечено само от някое изключително произшествие.
Това лята се завързваха чести схватки по склона на хълма между градските стени на Ауксимум и нашия стан. Привечер готите се измъкваха да накосят трева за конете си и нашите постове ги нападаха. В лунните нощи боят бе особено ожесточен. Една сутрин, когато наша пехотна част настъпваше нагоре по хълма, готите най-ненадейно търкулнаха срещу нея множество колела на каруци с прикрепени към главините дълги ножове и сърпове. По щастлива случайност никой не бе ранен — готите бяха преценили погрешно посоката на склона и колелата възвиха към някаква горичка, откъдето ги събрахме. Пак на този хълм бях една сутрин с господарката, когато пред очите ми се разигра незабравима сцена. Няколко готи, предвождани от командира см, бяха излезли по склона и косяха трева посред бял ден, а един спешен, мавърски отряд ги дебнеше, пълзейки през един обрасъл овраг. Косачите обаче се оказаха само примамка, криеща засада; щом маврите изскочиха от дерето със силни викове из шубраците рипнаха да ги посрещнат други готи; в завързалия се ръкопашен бой паднаха много жертви и от двете страни. Командирът на косачите, който носеше разкошно украсена броня и шлем, бе убит от един мавъра с удар на късо копие в слабините му, тъй като бронята на конниците е уязвима на това място. Мавърът нададе тържествуващ вик, сграбчи трупа за русите коси и започна да го влачи. В този момент вражеско копие прониза и двата прасеца на мавъра няколко пръста над петите, точно както ловецът промушва пръчка през задните крака на убития заек, за да може по-лесно да го носи. Но мавърът не отпусна хватката си. Той запълзя бавно надолу, като свиваше и разпускаше тялото си подобно на гъсеница, продължавайки да влачи трупа след себе си. Господарката и аз видяхме със собствените си очи всичко това, скрити зад една ела. Тогава един от нашите тръбачи засвири тревога и нагоре по хълма препускаха на помощ група български хуни. Техният предводител грабна мавъра заедно с копието, стърчащо от прасците му, и го метна на коня зад себе си. Мавърът продължаваме да държи здрава трупа, който заудря шумно по земята, докато конят ги отвеждаше далеч от опасността.
Друг паметен случай беше боят при резервоара. Този резервоар се намираше на стръмния склон западно от Ауксимум, недалеч от стените. Той представляваше главният, но не и единствен водоизточник за гарнизона; подхранваше се от тънка струйка чиста вода и бе защитен със свод, който запазваше водата хладна. Готите пълнеха стомните си нощем, пазени от силна охрана. Петима исаври предложиха доброволно да го разрушат, ако им се осигурят необходимите длета, чукове и лостове от закалена стомана, както и съответната охрана по време на работа. На другия ден призори Велизарий събра цялата си войска и я разположи в кръг на определено разстояние около стената. Воините държаха в готовност високи стълби, сякаш предстоеше щурмуване. След тръбния сигнал за атака, с който искахме да отвлечем вниманието на готите, петимата исаври трябваше да се вмъкнат незабелязано в резервоара и да почнат да го рушат.
Врагът изчакваше търпеливо предполагаемото нападение и се въздържаше от стрелба, докато нашите хора не попаднеха в обхвата на лъковете му. Тръбите засвириха, нашите започнаха да викат и да стрелят, но стълбите бяха придвижени само на около триста крачки от резервоара. Готите се струпаха там да отблъснат атаката. Въпреки тази маневра исаврите не можеха да минат незабелязани, докато пълзяха нагоре по скалата и се промъкваха в резервоара. Готите разбраха, че са станали жертва на хитрост, и излязоха разгневени през съседната странична врата с явната цел да хванат петимата вредители. Велизарий веднага премина в контранастъпление и успя да ги задържи. Задачата му бе крайно тежка, понеже готите бяха по-многочислени, а и стръмният склон им даваше значително преимущество, но хората на Велизарий, ловки исаври и арменски планинци, обичаха този вид бой. Велизарий също бе слязъл от коня, облечен само с кожена дреха и въоръжен с две метателни копия и къса тежка сабя. Той непрестанно ги окуражаваше да продължават битката въпреки тежките загуби. Колкото по-дълго можеха петимата исаври да работят необезпокоявани в резервоара, толкова по-скоро щеше, по неговите сметки, да дойде краят на обсадата.
Готите отстъпиха към пладне. Велизарий се впусна да ги преследва, но един от стражите на съседната кула се прицели внимателно в него с копие. Той го метна и копието полетя право към целта. Велизарий не го видя, защото слънцето светеше в очите му от юг над самата стена. Животът му бе спасен от намиращия се редом с него копиеносец Унигат. Тъй като бе много по-нисък от господаря си, Унигат бе вече минал в сянката на стената и можа да види летящото копие. Той скочи напред и настрани и го прихвана. Дългото острие прониза китката му и сряза всички сухожилия на пръстите, така че ръката му остана завинаги саката. Той обаче каза: „За да спася господаря Велизарий, с радост бих подложил и гърдите си.“
Велизарий слезе лично в резервоара. Макар да удряха и блъскаха с всичка сила грамадните каменни блокове, исаврите не бяха успели да откъртят нито едно камъче. Древните са градили не за една година, не дори за цял живот, а завинаги. Блоковете бяха напасвани така добре един към друг, а междините изпълнени с такъв твърд хоросан, че резервоарът беше като издялан в самата скала. Имаше само един изход, който винаги бе отвращавал Велизарий: той замърси хубавата вода, хвърляйки в резервоара конска мърша, негасена вар и отровни билки. Готите, принудени вече да се хранят с треволяци, трябваше сега да разчитат на един-единствен кладенец зад стените на града и на дъждовна вода, събирана в каци от покривите. Годината обаче бе сушава и дъжд нямаше.
Фезуле бе сломен от глада през месец август и Велизарий показа пленените командири на гарнизона в Ауксимум с надеждата, че ще убеди и неговите защитници да се предадат. И най-после те наистина се предадоха, тъй като Велизарий им предложи великодушни условия. Обеща им да не ги заробва, ако се откажат от верността си към крал Витигес и се закълнат във вярност на император Юстиниан; трябваше също да отстъпят половината си имущество на нашите войници вместо плячка. Те и бездруго бяха сърдити на Витигес, задето ги бе изоставил на произвола на съдбата, макар че войските му все още бяха далеч по- многобройни от тези на Велизарий, чиито войнски добродетели им бяха съвсем по сърце. Всички изразиха желание да служат в личната конница и тъй като бяха отбрани мъже, Велизарий с готовност ги прие. Така и последната крепост южно от Равена отстъпи пред нашето оръжие.
Междувременно племенникът на крал Витигес, Урия, стануваше при Павия по горното течение на Падус — двамата Йоановци не му позволяваха да се притече на помощ на чичо си в Равена. Един юнски ден той получил добра вест: мисията при крал Тевдеберт се бе увенчала с успех и сто хиляди франки бяха преминали Алпите. Сега те му идваха на помощ през Лигурия. Тези франки са православни християни само по име и все още са запазили много от кръвожадните си древногермански обичаи. Имат и славата на най- вероломното племе в Европа. Те не са ездачи, за разлика от готите и вандалите, техни далечни родственици, ако не се брои това, че няколко конници с копия придружават всеки техен принц и че военният предводител на всяка област язди на кон в знак на отличие. Войската им е от пехотинци, много храбри и много недисциплинирани. Въоръжени са с широки мечове, щитове и всяващите ужас франциски. Това са двуостри брадви с къси дръжки, които при нападение хвърлят задружно по дадена команда. Ударът с такава, брадва е в състояние да пробие всеки обикновен щит и да убие воина зад него.
Не след дълго силите на крал Тевдеберт стигнали укрепеното предмостие при река Падус недалеч от Павия, което се държеше от Урия, и готите ги приветствували най-сърдечно. Но щом първите колони на франките преминали необезпокоявани по моста, ужасно разочарование очаквало Урия. Франките нарушили
