ще възприеме това господство. Първо трябва да докажете правото си да властвувате, и то да го докажете с меч в ръка. Дълга беше войната помежду ни, Цезаре, а твоите войски ме преследваха от племе до племе и от укрепление до укрепление и аз взех голям данък от тях; но сега вече съм хванат и победата най-сетне е твоя. Ако се бях предал на помощника ти Авъл Плавций в първото ни сражение при Медуей, щях да се окажа недостоен противник и Авъл Плавций нямаше да поиска твоята помощ и тъй ти никога не щеше да отпразнуваш заслужения си триумф. Затова уважавай своя противник сега, когато е смирен, подари му живота и твоята благодарна милост никога не ще се забрави нито от собственото ти отечество, нито пък от неговото. Британия ще уважава милостта на победителя, ако Рим признае смелостта на победения!
Повиках Авъл.
— От своя страна аз съм готов да освободя този храбър цар. Да го върнем на престола му в Британия, ще се сметне от всички за проява на слабост, затова не бих могъл да го сторя. Но съм готов да го оставя в Рим като гост на града ни и да му отпусна необходимите за нуждите му средства; готов съм също да освободя семейството му и най-близките му танове. Ти какво ще кажеш?
Авъл ми отговори:
— Цезаре, Карактак се прояви като благороден неприятел. Не е подлагал на мъчения, нито пък е екзекутирал нашите пленници, не е отравял водата на кладенците, биеше се почтено, удържа на думата си. Ако ти го освободиш, аз от своя страна ще бъда горд да му стисна ръката и да му предложа своето приятелство.
Освободих Карактак. Той ми поблагодари така:
— Пожелавам на всеки римски гражданин да има сърце като твоето.
В същата вечер той и семейството му вечеряха в двореца. Присъствуваше и Авъл и ние, старите бойци, отново преживяхме битката при Брентууд, разпалени от хубавото вино. Разправих на Карактак как за малко не сме се сблъскали в единоборство. Той се засмя и рече:
— Само да бях знаел! Но ако още ти се иска да се бием, аз съм готов. Утре сутринта, на Марсово поле — ти на коня си, а аз пеша? Разликата в годините ни го оправдава.
Друга една негова забележка се помни оттогава:
— Не мога да разбера, уважаеми, как тъй, като владетели на град, славен като този, с къщи като мраморни скали, с продавници като царски съкровищници, с храмове като виденията, за които ни разправят нашите друиди, след като се връщат от посещенията си в царството на мъртвите — как след всичко това сърцето ви можа да пожелае нашите бедни островни колиби?
Глава 27
Изкупителните игри, наречени Терентински, или Секуларни, се празнуват в Рим, за да се отбележи началото на всеки нов цикъл или нов век. Осъществяват се във формата на празненства, които траят три дни и три нощи и са в чест на Плутон и Прозерпина, боговете на подземния свят. Според историците тези игри били създадени като обществен ритуал от Публикола, от фамилията на Валериите, в двеста и петнадесетата година след създаването на Рим — същата година, когато Клавдиите дошли в Рим от страната на сабиняните; ала сто и десет години преди това били празнувани като семеен ритуал на Валериите, по поръката на един оракул на Аполон Делфийски. Публикола дал клетва, че оттогава нататък ще се празнуват в началото на всеки нов цикъл, докато градът съществува. От неговото време насам са се състояли пет празненства, но в нередовни промеждутъци, защото е съществувало различие в мненията за това, кога започва новият цикъл. Понякога цикълът е бил определян според естествения цикъл от сто и десет години, което е етруският начин за изчисляване, а понякога се е вземал римският граждански цикъл от сто години, понякога пък игрите са се празнували, щом се е разбирало, че не е останал ни един жив свидетел на последните игри.
Последните празненства по време на Републиката са били в шестстотин и седмата година от основаването на града и единственото чествуване оттогава насам е било Августовото, през седемстотин трийсет и шестата година. Годината на Августовото чествуване не би могла да се определи като отбелязване на стотната или сто и десетата година от предишното чествуване, нито като отбелязваща смъртта на последния човек, който е участвувал в него; нито пък би могла да се приеме като дата, до която се е стигнало след пресмятане на годините от времето на Путеола, през сто или сто и десет. Август или по- скоро Колегията на Петнадесетте, съветниците му по религиозните въпроси, са изчислявали от предполагаемото първо празнуване на игрите, в деветдесет и седмата година от основаването на града насам. Признавам, в моята история на религиозните реформи приех тази дата за правилна, но само защото, ако си позволях да го критикувам по такъв важен въпрос, щях да си навлека големи неприятности с баба ми Ливия. Истината беше (за да не се впускам в големи подробности), че го беше пресметнал погрешно, дори първите празненства да са се състояли тогава, когато той твърдеше, а не беше така. Аз тръгнах напред от празненството на Публикола, като изчислявах в естествените цикли от сто и десет години (защото това е разбирал самият Публикола под думата цикъл), докато стигнах до шестстотин и деветата година от основаването на града. Тогава би трябвало да се е състояло последното чествуване, а след това чак в осемстотната година, годината, до която стигам сега в моя разказ, именно седмата година от моята монархия.
Всеки цикъл има свои съдбоносни черти, които се определят от събитията в първата му година. Първата година на предишния цикъл е била белязана с рождението на Август, със смъртта на Митридат Велики, с победата на Помпей над финикийците и с покоряването му на Ерусалим, с неуспешния опит на Катилина да вдигне бунт и с това, че Цезар е станал върховен понтифекс. Нима е необходимо да изтъквам значимостта на всяко от изброените събития: това, че в последвалия цикъл на нашите войски било съдено да бъдат победоносни извън Италия, че империята се е уголемила извънредно много, че народната свобода е била подтисната и че боговете са говорили чрез Цезарите? Сега моето намерение беше да изкупя вината и престъпленията на този стар цикъл и да сложа началото на новия със свещени жертвоприношения. Защото през тази година възнамерявах да приключа моите реформи. След това щях да предам управлението на тази нова и добре организирана държава в ръцете на Сената и народа, от които това управление е било иззето тъй дълго.
Премислил бях всичко с подробности. Очевидно беше, че управлението чрез Сената, привеждано в изпълнение от консули, избирани за една година, криеше големи неудобства: едногодишният срок не беше достатъчно дълъг. А пък и войската не желаеше всяка година да има нов главнокомандуващ. Планът ми накратко се състоеше в това, да подаря доброволно на народа личната си хазна, като си задържа само толкова, колкото ми е необходимо съществувам като обикновен гражданин, да дам и императорите владения, включително и Египет, и да въведа закон, според който управниците да се сменят на всеки пет години. Бившите консули от предишния петгодишен период, заедно с някои представители на народа и на конническото съсловие, трябваше да образуват съвет, който да съветва и да подпомага един от тяхната среда, избиран с жребие и наречен главен консул в управлението на страната. Всеки от управниците щеше да отговаря пред главния консул за едни дял от управлението, съответствуващо на министерствата, които бях създал с помощта на моите освобожденци, или пък за управлението на някоя от граничните провинции. Консулите, избирани за по една година, щяха да служат за връзка между главния консул и Сената и щяха да преустроят длъжността си на висши съдии; народните трибуни щяха да бъдат връзката между главния консул и народа. Консулите щяха да се избират из сенатското съсловие с общи избори от народа, а по време на затруднения и тежки обстоятелства щеше да се прибягва до плебисцит. Измислил бях няколко остроумни предпазни мерки за този устройство и се поздравявах за това, че са напълно приложими.
Освобожденците ми щяха да останат несменяеми длъжностни лица, отговорни за чиновническия състав, а новото правителство щеше да се облагодетелствува от техните съвети. По този начин някои от особеностите на монархическото управление щяха да се запазят, без да пречат на републиканските свободи. За да задоволя войската, смятах да включа в новата конституция някакво разпореждане, според което на всеки пет години да й се раздават парични суми, пропорционални на успехите на армиите ни извън Италия и на увеличаването на благоденствието ни в страната. Управлението на италийските провинции щеше да се разпределя между конници, достигнали до висши военни длъжности в армията, и между сенатори.
Понастоящем не споделях с никого плановете си, но продължавах да работя с леко сърце. Убеден бях,
