плахо проговори: — Нищо ми няма. Само сънувах.
— Пак ли Нюгейт?
— Да. И въжето на палача.
— Скоро тези сънища ще престанат да ви измъчват. Затворете очи, аз ще бдя над съня ви. — Той се изтегна до нея и я притисна по-силно в прегръдката си. Ондин не се помръдна, но как би могла да заспи, когато той милваше главата й и тя усещаше биенето на сърцето му до бузата си? Лека-полека нежната милувка и тихият глас на Уоруик я приспаха и тя повярва, че сънищата са само фантазия.
На сутринта мъжът й беше изчезнал. Докато се къпеше и закусваше, Ондин все повече се ядосваше на слабостта, която бе показала през нощта. За да избяга от страшните сънища и духовете на Чатъм Менър, тя реши да излезе на езда. Със или без позволението на Уоруик.
Когато излезе от покоите си в коридора, тя видя Джейк да седи на един стол. Наведен, той остреше грижливо една от камите на господаря си. При появата на Ондин скочи, уж изненадан, и се поклони.
— Добро утро, графиньо.
— Добро утро, Джейк. — Тя намери усмивката му любезна, но и малко странна, и изведнъж разбра, че Уоруик му е заповядал да я охранява. Дребният мъж умееше да остава незабелязан и досега не й беше дошло на ума, че е обект на толкова грижи.
— Добре ли сте, милейди?
— О, да. Тук се чувствам много по-добре, отколкото в гората — или в Тайбърн с въже на шията.
Момъкът бързо сложи пръст на устните си и очите му запламтяха.
— Тихо, милейди! Някои стени имат уши.
Ондин се усмихна спокойно.
— Да не говорите за духовете?
— Духове ли? Не вярвам в тях.
— Аз също, но сега се нуждая от чист въздух. Някъде наблизо ли е лорд Чатъм?
— Не, милейди. Да го потърся ли?
— Не е нужно. — Без да го уведоми какво е намислила, тя забърза към стълбата. Дали щеше да я последва?
Ондин излезе от къщата през западния вход и бавно закрачи към обора по алеята, оградена с розови храсти. Няколко пъти се обърна, но никъде не откри Джейк. Въпреки това усещаше, че е наблюдавана.
В обора срещна Клинтън, който четкаше козината на един красив червенокафяв жребец.
— Добро утро, Клинтън!
Момъкът се поклони с уважение.
— Добро утро, графиньо.
— Какъв красив жребец! — продължи с усмивка Ондин и помилва копринената му грива.
— Да, и е много буен. Дракон е любимец на съпруга ви, милейди, и го е носил на гърба си както на бойното поле, така и на лов или състезание.
— Сигурно е прекрасно да яздиш такъв кон.
— О, да — съгласи се колебливо Клинтън. — Но Дракон се подчинява единствено на Уоруик.
Ондин го погледна крадешком. Дали това беше казано просто за сведение или като предупреждение? Тя беше господарка на къщата и имаше право да издава някои заповеди, но слугите щяха да ги изпълнят само ако не бяха в противоречие с желанията на графа. Не, тя не се сърдеше на Клинтън. Отново я обзе странното, доста обезпокояващо впечатление, че вече го е срещала някъде. Къде беше виждала това остро изсечено лице? Решена да си изясни нещата, тя попита:
— Защо имам чувството, че се познаваме?
— Защото съм наследил очите на майка си — отговори засмяно момъкът.
— Очите на майка ви?
— Да, милейди. Аз съм син на Матлида.
— О… — Ондин въздъхна облекчено, но веднага съжали, защото в очите на Клинтън блесна любопитство. За да заглади неловкото положение, тя продължи да разпитва. — Тогава вероятно сте отраснали в Чатъм Менър.
— Така е, милейди.
— Заедно с графа… Затова сте в толкова добри отношения с него.
— Точно така — засмя се тихо Клинтън.
— Някак си ми напомняте за Уоруик.
След като прокара няколко пъти четката по гърба на жребеца, Клинтън се обърна към събеседницата си със странно изражение на лицето.
— Не е чудно, милейди. Все пак сме братовчеди.
— Братовчеди! — извика смаяно Ондин.
— Учудвам се, че Уоруик не го е споменал. Това не е тайна.
— Но…
— Аз съм незаконен син, макар че не се смятам за такъв. Преди баща ми да изчезне, той се е оженил за мама. Вероятно вече сте чули историята за семейния призрак, милейди?
— Да, отчасти — отговори несигурно Ондин.
— Бабата на лорд Чатъм била блъсната по стълбата от любовницата на мъжа й, която обаче паднала след нея и също се пребила. Тази жена е била моята баба, майката на Матилда. Така че ние всички сме от семейство Чатъм.
— О… — Ондин не знаеше какво да мисли. Значи Матилда беше леля на графа. — Наистина необикновено… Не изпитвате ли гняв? А майка ви?
— Смятате, че трябва да потърся полагащите ми се привилегии, така ли, милейди? Тук имам всичко, от което се нуждая. Баща ми е напуснал мама и нейният полубрат, бащата на съпруга ви, я е приел в дома си. Оттогава Матилда води домакинството на Чатъм Менър. Вуйчо ми беше много добър човек и към нас винаги са се отнасяли почтено. Получих добро образование заедно с братовчедите си и трябва да ви кажа, че обичам много и двамата. Разбира се, бих могъл да потърся щастието си и другаде, но се чувствам твърде свързан с Норт Ламбрия и работя с удоволствие за Уоруик. Отговорих ли на въпроса ви, милейди?
За да скрие смущението си, Ондин поглади нежните ноздри на жребеца.
— О, Клинтън, не съм имала намерение да ви разпитвам. Забелязах, че се обръщате към братовчедите си на малко име. Ще окажете ли тази чест и на мен?
— Разбира се… Ондин — отговори с усмивка Клинтън.
— И след като само графът има право да язди този великолепен жребец, ще изберете ли за мен друг кон?
Тази молба, изглежда, не му хареса. Той се наведе да почисти предното копито на Дракон и въпросът му прозвуча неясно:
— Уоруик знае ли, че възнамерявате да излезете на езда?
— Необходимо ли е това? — отзова се остро Ондин.
— Боя се, че да. — Момъкът се изправи и я погледна с неудобство. — Получих нареждане да не ви давам кон за езда. Най-добре е да поговорите с Уоруик. Ако той се съгласи, ще ви оседлая най-добрия кон, с който разполагам — разбира се, с изключение на Дракон.
— Уоруик ви е забранил да ме пускате на езда? — попита невярващо Ондин. — И защо?
— По-добре попитайте него, милейди — отговори Клинтън и погледна над рамото й.
Ондин се обърна бързо. Уоруик стоеше пред отворената порта, облечен в скромен кафяв панталон, широка риза и високи ботуши за езда.
— Добро утро, Ондин, Клинтън.
Братовчед му вдигна ръка към шапката си.
— Добро утро, Уоруик. Извини ме, но мисля, че графинята желае да разговаря с теб на четири очи. — Той мина покрай графа и излезе навън, като си подсвиркваше.
— Милейди? — Уоруик погледна жена си и учтиво сведе глава.
Тя отговори на усмивката му с ледена физиономия.
