грамадните клещи с нажежена до бяло подкова. Той изгледа двойката с добре изиграна изненада, но не се извини за нахлуването си.
Раул го изгледа гневно, промърмори някакво проклятие за безсрамните селяци и попита надменно:
— Какво търсиш тук?
— Аз съм ковачът — обясни хладно Уоруик.
Ондин видя опасните искри в очите на мъжа си и бързо издърпа ръцете си от тези на Раул.
— Да се върнем в къщата!
В този момент прозвуча гласът на Уилям. Чичо й беше излязъл в двора да търси сина си.
— Ей сега ще се върна, скъпа — обеща Раул и изскочи навън.
Уоруик остана на прага, но шепотът му предизвика студени тръпки по гърба й.
— Предупредих те да не се излагаш на опасност, скъпа. Колко пъти трябва да ти повтарям, че…
— Не се бой, ще се справя — прекъсна го решително Ондин. — Намерих нещо важно!
— Тази нощ ще дойда в стаята ти, за да ми разкажеш.
— Не бива да идваш при мен! Ако те хванат…
Уоруик й обърна гръб и се скри в ковачницата.
За да избяга от братовчед си, Ондин излезе от стаичката. Мина покрай него в заснежения двор и обясни, че й е много студено.
— Ще се видим на вечеря! — обеща тя с най-чаровната си усмивка.
Преди Раул да успее да протестира, тя се скри в къщата.
Прекара следобеда в стаята се, окъпа се и си изми косата, обслужвана от усърдната камериерка. Часът, в който Уоруик щеше да дойде, наближаваше и Ондин ставаше все по-нервна. Беше толкова развълнувана, че не обърна внимание на изпитателните погледи, които й хвърляше Берта.
Камериерката оглеждаше голото тяло на младата си господарка и подозрението й скоро прерасна в увереност. След като помогна на дукесата да облече вечерна рокля и среса косата й, тя се отдалечи бързо. Ондин се зарадва, че най-после ще остане сама с мислите си. Ако знаеше, че Берта е хукнала право към работната стая на Уилям, щеше да се уплаши до смърт.
На вечеря чичото се отличи с учтивостта си. Заета с радостта от предстоящата среща и с важното откритие, което бе направила сутринта, Ондин не забеляза нищо особено в държанието му.
Скоро след като се нахраниха, тя се оттегли в спалнята си, съблече се и се уви в мекото кожено палто. Премести едно кресло до балконската врата и зачака напрегнато. Когато Уоруик най-после се прехвърли през балкона, беше почти полунощ. Ондин скочи и се хвърли в ръцете му.
— О, любов моя! Толкова съм щастлива да те видя, макар че умирам от страх…
— Трябваше да дойда — прекъсна я с усмивка той. — Знаеш, че трябваше. Впрочем, днес съм малко по-чист.
— Все ми е едно. Важното е, че си тук.
Мъжът зарови лице в копринената й коса и вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Ръцете му се плъзнаха под коженото палто и на лицето му се изписа смайване.
— Ти нямаш нищо отдолу!
— Точно така. Чакахте. Цялото ми тяло копнее за теб, не го ли усещаш!
Той свали палтото от раменете й и се възхити на прекрасното голо тяло, огряно от меките пламъци на огъня. После бавно свали простите работнически дрехи и простря ръце към нея. Сега, когато всеки знаеше за любовта на другия, прегръдката им сякаш беше по-страстна отпреди. Удовлетвориха без задръжки желанието си, после се отпуснаха изтощени един до друг.
Разговаряха шепнешком. Ондин зададе много от измъчващите я въпроси за отношенията му с лейди Ан и нощите в Норт Ламбрия, през които съпругът й се бе измъквал от къщи.
— Трябваше, иначе щях да полудея — призна с усмивка Уоруик. — Не смеех да се влюбя в теб.
— Значи не си бил при друга жена?
— Разбира се, че не. Откакто те видях за първи път, мисля само за теб.
— О, Уоруик! — Ондин се сгуши доволно на гърдите му. — Ами лейди Ан?
Графът вдигна рамене.
— Е, тя беше на мое разположение и това е всичко. Но след като се ожених за Женевиев, бях верен съпруг, макар че не я обичах истински — или поне не така, както обичам теб.
— О, Уоруик! — Препълнена от щастие, Ондин отговори на целувката му.
— А що се отнася до Раул…
Тя си припомни откритието, което бе направила сутринта, и побърза да му каже всичко.
— Представи си, тази сутрин намерих на писалището на чичо попивателна с отпечатъка на моя подпис. Упражнявал се е да ме подписва, разбираш ли!
Вместо да се зарадва, Уоруик смръщи чело.
— Претърсвала си стаята му?
— Трябваше!
— Ами ако те бяха хванали? Утре ще открадна тази попивателна, но ти ще ми обещаеш никога вече да не влизаш в стаите му. Иначе ще си заминем още вечерта.
— Трябва да ми дадеш още малко време. Попивателната доказва само, че Уилям е подправил документите. Подозрението срещу баща ми обаче остава. Трябват ми още доказателства.
— Е, добре — съгласи се неохотно графът. — Давам ти три дни, Ондин, нито минута повече. Няма да понеса, ако братовчед ти пак се опита да те докосне. На третия ден вечерта изчезваме!
— Оттук ли ще ме вземеш?
— Не. След вечеря ще дойдеш в къщичката до ковачницата. Ще сложим край на тайните… — Той я притисна силно до гърдите си и двамата се отдадоха отново на страстта и любовта си. Сбогуваха се едва на разсъмване с нежна целувка.
— Ще дойдеш ли и следващата нощ? — пошепна тя. — Макар че е твърде рисковано?
— Как бих могъл да остана цяла нощ далеч от теб, любов моя?
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Лондон
Джъстин и Клинтън наеха къща на брега на реката.
Не срещнаха особени трудности в събирането на сведения, защото Джъстин беше приятел на Бъкингам, който познаваше безброй хора. Ходеха на театър, канеха гости на вечеря, забавляваха се с дами със съмнителна слава.
Една от тези дами — шестата дъщеря на обеднял граф с мизерна зестра и нищожни шансове за добър брак — даде на Клинтън първото важно указание. Докато лежаха в леглото му, той узна, че след онзи злощастен ден един от стражите помолил краля да бъде освободен от служба, без да обясни причините. Клинтън я попита откъде знае всичко това и младата дама призна, че мъжът й е бил любовник. Баща й отказал категорично да даде съгласието си за брака им и й заявил, че е длъжна да се омъжи за аристократ, дори ако той е стар и грозен.
Дамата се казваше Сара и Клинтън я хареса много, не само защото беше млада и красива, с блестящи кафяви очи и буйни кестеняви къдрици, но и защото оцени високо искреността и страстта й.
Без да обяснява за какво става дума, той й заяви, че двамата с братовчед му трябва непременно да се срещнат с бившия страж. Сара обеща да му помогне. На следващия ден следобед тя се появи отново в къщата край речния бряг и му съобщи, че човекът ще ги чака в една кръчма на Чаринг Крос.
— Елате и вие, лейди Сара — помоли Джъстин. — Как иначе ще го познаем?
— Джон Робинс не беше особено очарован от молбата ми да се срещне с вас — отбеляза младата жена. — Не знам защо, но ми се стори много уплашен. Затова поиска да се срещнете на оживено място, където ходят много хора. Вероятно смята, че животът му е в опасност.
— От нас няма защо да се страхува — увери я Джъстин. — Да тръгваме.
Наеха карета, която ги откара в Чаринг Крос. След малко влязоха в задименото, шумно помещение.
— Много уютно — засмя се Джъстин.
— Да седнем в ъгъла — предложи Сара. — Там е тъмно и Джон ще се чувства по-сигурен.
