пътеки и просеки, за да се осмелява да язди така неуморно и толкова бързо. Никой не можеше да я следва в този лабиринт от листак и клонак достатъчно продължително, за да я настигне.
Само един глупак може да рискува да язди толкова безразсъдно смело, каза си той.
Но все пак…
Все пак той продължи да я следва. При това отлично съзнаваше, че тя е решила да го заблуди, да го отклони от вярната следа, дори да го съблазни и изкуси, ако се наложи, за да забрави за целта на мисията си като разузнавач. Разбира се, някой малоумен би се хванал на тази примитивна уловка, ала той не се отказа от преследването, защото не се съмняваше, че ще успее да намери обратния път.
След двадесетина минути яростен галоп, решен на всяка цена да я настигне, той стигна до тесен бълбукащ поток. Остана смаян, когато голата ездачка пред него не намали скоростта, а продължи да препуска като обезумяла напред. Когато започна Гражданската война, южните щати разполагаха с далеч по-добра кавалерия. Обяснението бе много просто — животът на Юг, в сравнение със Севера, повече зависеше от земеделието, скотовъдството и лова, затова най-добрите коне се отглеждаха на юг. Но войната взе своя кървав данък не само сред хората, но и сред конете. Сега прекалено много коне на юг бяха толкова измършавели поради недостиг на фураж, че ребрата им се брояха.
Той имаше изключителен късмет да притежава такъв забележителен жребец като Фрайър — от щата Кентъки, където умееха да отглеждат коне от старателно селекционирани породи както за сила, така и за бързина. Все още си мислеше, че ще я настигне рано или късно, но постепенно съмнението започна да се прокрадва в душата му. Пречеше му тясната и на места опасна за препускане гориста пътека. Може би бе по-разумно да спре жребеца и да изчака. Да й даде време сама да се увери, че е безразсъдно да се язди с такава безумна скорост през пресечената местност с цената на някое рисковано падане…
Стигна до потока малко след като кобилата й изскочи на отсрещния бряг. Той реши да спре, да изчака и да я издебне в засада. Може би щеше да се върне отново по тази пътека. А може би чисто и просто бе обезумяла от страх и лишена от способността да разсъждава трезво? Не можеше да не знае, че вече трябваше да преустанови бясното препускане. След като разполагаше с такава великолепна кобила, след като умееше да язди превъзходно, по-добре от повечето мъже, би трябвало да знае също, че ще убие коня си, ако не му даде почивка. Само че какво знаеше той за нея? Може би за нея бе толкова важно да избяга от него, че бе готова да рискува коня си? Но защо? Те се бяха озовали в пуста местност, далеч от всички населени места, на десетки мили и от западния, и от източния бряг на Флорида. Редно бе тя да бъде по- загрижена за коня си.
Да, нямаше съмнение, че много скоро тя ще бъде принудена да намали скоростта, дори да спре край някой от следващите потоци, за да остави животното да утоли жаждата си.
Той скочи от седлото и коленичи край водата. Отпи от шепата си и се огледа. Нямаше никакво съмнение, че тя бе пресякла потока. Е, той може да я изчака тук, като я остави да препуска на воля, докато се убеди, че вече никой не я преследва. Тя ще разбере, че той е спрял някъде далеч назад и може би ще повярва, че преследвачът й е изгубил следите й, че е сложен край на дебненето.
Но не, това никога нямаше да се случи. Защото той твърдо бе решен да продължи да я преследва. Но защо? Та тя не бе нищо повече от една малка глупачка, макар доста буйна и палава. Мили Боже, нима тя не осъзнава на какъв риск излага и себе си, и коня?
Мъжът тръсна глава и ядосано стисна зъби. Отдавна не се бе чувствал толкова уморен. Нали имаше цел, имаше мисия, която трябваше да следва? Трябваше да загърби миналото. Но не можеше да си обясни защо тази глупава случка възкресяваше от спомените му отдавна забравени усещания, които смяташе за окончателно погребани в ума и в душата си.
Сега се водеше война и той нямаше право да мисли за нищо друго.
Да върви по дяволите тази лудетина…
Но все пак бе длъжен да я преследва, защото такива бяха правилата по време на война.
Пък и нямаше значение къде щеше да го отведе, защото той рано или късно щеше да я настигне.
Глава 2
Тия продължи да язди дори и когато се увери, че нейният преследвач се бе отказал от гонитбата. Изчака още малко, преди да спре кобилата си. Знаеше, че беше жестоко спрямо Блейз да я напряга толкова много, едва ли не до пълно изтощение. Несправедливо бе да подлага великолепното животно на подобно изпитание. Наведе се и ласкаво потупа Блейз по потния й врат.
— Добро момиче! Знаеш ли, че струваш толкова в злато, колкото тежиш? И можеш да надбягаш всичко, което ходи на четири крака, нали?
После се смълча. Съвсем бе притъмняло, а тя стоеше тук съвсем сама, насред древната индианска пътека, при това — чисто гола. Внезапно усети как тръпки я побиват от хлад и се почувства много неудобно.
На всичкото отгоре необяснимо защо беше много изнервена.
Никога не се бе чувствала толкова самотна. Е, да, разбира се, всичко беше именно защото искаше да бъде сама. Имаше нужда да остане поне за малко насаме със себе си. Съвсем сама.
Далеч, много надалеч от… от него.
Всъщност наистина ли се бе отървала от преследвача си? Огледа се припряно на всички страни, но никъде не видя нищо подозрително. Явно се бе отказал да я следва. Навярно бе изгубил следите й още там, край потока. Така че…
Ако се върне назад по обраслата с треви тясна пътека, ще може да се добере до мястото, където потокът се влива в реката. Ако той все пак бе продължил да язди след нея, тя щеше да му излезе в гръб и така да се промъкне до брега, където бе оставила дрехите си. После щеше да продължи по-бързо, за да настигне групата с ранените бойци и съпровождащите ги младежи — Джейми Джонсън и останалите. Не се съмняваше, че ще ги открие — нали самата тя им бе наредила по кой път да поемат.
— Да, зная, че си ожадняла. Аз също. Естествено, ти се нуждаеш повече от мен — призна тя, докато потупваше Блейз по гривата и я пришпорваше надолу по тясната пътека. Трябваше да внимава да не попадне в засада — нямаше представа какво бе намислил непознатият преследвач, затова се озърташе на всеки пет метра. На всичкото отгоре й беше студено и цялата ситуация бе нелепа, но сама си бе виновна за това. Не бе свикнала да язди гола. По едно време внезапно й се стори, че зад всяко дърво надзъртат любопитни очи.
Мислено се наруга заради прекомерната си боязливост и реши да се съсредоточи изцяло върху неравностите и завоите по обратния път. Вдигна поглед нагоре към небосвода, за да се ориентира още колко часа щеше да може да вижда пътя пред себе си. Не смееше дори да си помисли какво би могло да й се случи, ако замръкне насред дърветата и храстите така, както бе сега — гола и зъзнеща, самотна на гърба на уморената Блейз.
— Това бе едно от най-безразсъдните неща, които съм вършила, Блейз, макар че трябва да ти призная, че винаги съм копняла за главозамайващи приключения. Само дето в мечтите си не препусках гола сред шубраци и потоци далеч от дома, а се любувах на египетските пирамиди и други световни забележителности!
Както бе решила по-рано, Тия се върна към потока, като следваше собствените си следи. Чевръсто скочи от гърба на кобилата и нагази, във водата, напи се до насита, а после поведе зажаднялото животно да утоли жаждата си. Все пак не забрави да се огледа предпазливо. Нямаше нищо… по-точно никого. След енергична езда в обратна посока, която ще продължи може би повече от половин час, тя ще успее да се върне там, където бе зарязала дрехите си и после да се опита да забрави тази смущаваща случка.
Но точно когато мислено се поздравяваше за успешното си измъкване от трескавата гонитба, тя съзря един едър кафяв кон, който препускаше към нея, възседнат от онзи янки.
Ездачът не бе поел по следите й, а бе преминал направо през водата. Сега се бе снишил, почти се сливаше с лъскавия гръб на коня.
Тия извика от изненада и се втурна към Блейз, метна се отгоре й, изплашена до смърт. Настани се по- удобно върху коравия гръб на кобилата…
Но с това успехите й се изчерпаха.
Едрият кафяв кон се носеше като вихър към нея.
