А с него и ездачът му.
Мъжът скоро я настигна и с ловкостта на цирков жокей се метна от своя кон върху нейната кобила, точно зад гърба на смаяната Тия. Тя изкрещя диво и се извъртя буйно с шеметен замах. Но се озова приклещена в силните му ръце, уморената кобила започна да преплита копита под тежестта на двамата ездачи и след секунди те се озоваха в меката трева.
— И така, госпожо, коя сте вие и каква игра сте намислили да играете с мен? — властно запита непознатият.
Тия дишаше на пресекулки, вперила изцъклен поглед в надвесения над нея мъж, сякаш го зърваше за пръв път. Имаше вид на двадесет и пет или тридесетгодишен, с пронизващи очи с лешникови очертания, които я поразиха много повече от силните му ръце, приковали нейните към земята. Косата му беше черна, гъста, но в момента бе невъобразимо разрошена. Сигурно и нейната не беше в по-добро състояние. Чертите на лицето му бяха лесно запомнящи се… красиви и привлекателни. С една дума — лице, което привличаше с чистите си линии, с мъжествените скули, с добре очертаната си брадичка и гъсти вежди, с идеално правия нос. Но навярно бе прекарал години в напрегнати преживявания, които бяха оставили неизбежния си отпечатък, така че можеше да се окаже по-млад, отколкото изглеждаше. Тия не бе виждала досега мъжко лице с толкова изразително подчертана сила. Изглеждаше вбесен и дори надменен, сякаш възприемаше нейното поведение по-скоро като лична обида, отколкото като последица от глупавото й решение. Едва сдържаният му гняв я накара да застане нащрек, а като се добави и нейното невероятно трудно за отбрана състояние, отчаяната жена настръхна ужасена, решена на всичко, за да се измъкне от този кошмарен капан. Когато всичко е загубено и паниката залива гърдите ни, нямаме друг изход, освен да се съпротивляваме отчаяно.
— По дяволите, кой пък сте вие и каква игра играете вие, сър? Макар че не сте нито сър, нито джентълмен! А само един нагъл янки, довлякъл се чак тук, в най-затънтения щат на Юга, нали?
— Коя си ти? — повтори той, отчетливо процеждайки думите.
Как се казваше? Мили Боже, по-скоро бе готова да умре, отколкото да му каже името си. Ами ако познаваше Иън? Разбира се, десетки хиляди мъже се сражаваха на страната на Севера, но този проклетник бе кавалерист, също като най-големия й брат. Освен това беше от Флорида, където Иън често се отбиваше. Пък и дори да не познаваше Иън, Господи, той би могъл да спомене на всички за името й и тогава…
— Вие какво си въобразявате? — викна тя, побесняла от мисълта, че бе заловена. Ядът й бе по-силен дори от страха. За жалост, колкото и да се озърташе, не виждаше как може да се измъкне от дяволската клопка. — Разбира се, че съм лейди Годайва. Коя друга бих могла да бъда?
Това като че ли го поразвесели за миг. На устните му се появи нещо като бегла усмивка.
— Тогава, скъпа моя лейди, каква игра играете?
Нейната игра…
Съвършено гола, беше прикована към тревата от някакъв странник. Млад, силен непознат, с ръце като от стомана и с очи на леопард. Освен това Тия се чувстваше допълнително унизена, в крайна сметка той имаше огромното предимство да бъде облечен, а тя беше съвсем гола. Косата й… да, единствената й защита сега бе косата й, обаче оставаше още много да се желае по въпроса за нейното прикритие. Всъщност не беше ли именно това нейната игра?
— Никаква игра не играя, сър. Вие ме изплашихте и аз просто побягнах… като зарязах дори дрехите си. Ужасно се страхувам.
— Каква лъжкиня! — недоволно изрече той и златистите като на леопард очи блеснаха застрашително.
— Моля? Прощавайте, но това е чистата истина! Вашата поява откъм южния бряг на реката ме изненада, защото точно там бях оставила дрехите си.
— И вие просто се втурнахте по пътя, боса и гола, край потока, далеч от всякакво населено място?
— Аз само яздех коня си, сър.
— А откъде дойдохте?
— Как откъде? Ами… от дома си, разбира се.
— И къде се намира той?
— О, да, дойдох от…
— Да?
— Няма да издам на врага къде се намира моят дом, сър. Достатъчно е да спомена, че живея наблизо, затова яздя в околността.
— Не, това не е вярно.
Тя настръхна, съзнавайки, че няма да успее да го убеди. Отново си припомни в колко сериозно и в същото време глупаво положение се бе озовала. Цялата се разтрепери. Той явно добре схващаше, че тя се чувства крайно неудобно, което още повече я вбеси, въпреки че здравият разум й подсказваше, че той най-спокойно може да я изнасили или убие, а за всичките тези злини тя трябваше да обвинява на първо място себе си, защото ако не беше постъпила толкова безразсъдно и лекомислено…
— Сър, вие очевидно сте офицер…
— При това от армията на янките, както сама споменахте.
— И като офицер от армията на федералистите, аз настоявам, сър, да се вдигнете от мен и да престанете да причинявате неудобство на една дама.
— Дама?
— Да! Трябва да ме пуснете. Веднага!
— Ами ако не съм офицер от армията на янките?
— Какво?
— Може да съм дезертьор или да съм облякъл открадната униформа. Не е изключено да се укривам както от северняците, така и от южняците. Да съм някакъв отчаян тип, който преследва само скрити съкровища, който е решил да ограбва всеки, който му се изпречи на пътя, да задига злато и сребро, скъпоценности, дрехи, въобще всякакви стоки и… и най-вече — човешка плът.
Тя се смрази и го изгледа втренчено. Обхвана я ужас, усещаше се като впримчена в пипалата на октопод. Обливаха я ту ледени, ту горещи вълни. Но странно, успя да задържи погледа си върху лицето му, без да мигне. Тогава се насили да му заговори отново:
— Тогава ме убийте, и то по-скоро, за да можете да откраднете това, което сте си харесали. Говоря за кобилата ми, защото нямам други ценности.
— Нима вярвате, лейди Годайва, че някой ще ви убие, без да се възползва преди това от прелестите ви, така щедро изложени на показ?
Тя онемя от страх и се вгледа още по-напрегнато в лицето му. Не, нямаше вид на дезертьор.
— Тогава направете това, което сте си наумили, само че по-бързо, или по-бавно, ако така ви се харесва, само не ме измъчвайте повече! — извика тя. — Какво по-точно искате от мен?
— Искам да разбера какъв е планът ви, госпожице… хм… Годайва. Искам да кажа, че ми се стори, че искахте да отклоните вниманието ми от нещо. Какво бе то?
— Въобще не разбирам за какво говорите! И ако наистина сте офицер…
— Нали ви споменах, че може би съм дезертьор.
— Не, вие не сте дезертьор, вие сте офицер от армията на янките и затова сте длъжен да спазвате офицерския кодекс на честта. Янките са известни с просташките си маниери, но все пак…
— Говорите за лоши маниери? Ако ви изнасиля и убия, вие, госпожо, бихте го определили само като лоши маниери?
— Вие не сте хладнокръвен убиец! — изкрещя Тия. Може би едва сега той чу вика й. Тя забеляза как се стегна челюстта му, а изражението на очите му се промени. — Ако бяхте истински джентълмен…
— О, скъпа лейди Годайва, толкова съжалявам — процеди той. Отпусна хватката си, стягаща нейните китки, а после напълно освободи ръцете й. Приклекна до нея, но без да я притиска повече към тревата, и скръсти ръце пред гърдите си. — Ако мислите, че ще ме засрамите, ще ви огорча, бъркате ме с някой друг. Освен това се опасявам, че нещо не е наред с тоалета ви. Доколкото си спомням, едно от основните правила за благоприличието, на което е обучена всяка лейди, е да се появява добре облечена пред непознати посетители, а освен това да бъде учтива и сдържана по време на светския разговор.
— Ще престанете ли да ме поучавате с този непоносимо саркастичен маниер? Това е жестоко от ваша
