Може би севернякът му повярва, защото го запита с нескрито любопитство:
— А какъв точно бе планът ви, редник?
Трей неспокойно започна да пристъпва от крак на крак.
— Не, сър, никой нямаше да стреля по вас.
— Върнете се в хижата — посъветва ги севернякът.
Те бяха съвсем неопитни младежи, но понеже бяха възпитавани за достойни джентълмени, изчакаха потвърждението на Тия, вперили изплашени погледи в лицето й.
— Да, най-добре ще е да се върнете в хижата — кимна им тя.
— Ние наистина не искахме да ви причиним зло, сър, но пък и не можехме да допуснем тя да пострада — продължи Гили, докато се опитваше да преглътне, адамовата му ябълка неспокойно подскачаше, но въпреки това младежът намери сили и кураж да я защити.
— Имате думата ми, джентълмени, че косъм няма да падне от главата на тази лейди.
— Хайде, нали ви казах да се върнете в хижата — промърмори тя.
Опасяваше се, че ако младежите не се отдалечат, той няма да освободи ръката й.
Най-после момчетата поеха по обратния път, както им беше наредено. Ако оцелеят в тази жестока война, ще станат достойни и почтени мъже, помисли си Тия. Самата тя не смееше да помръдне, дори едва- едва си поемаше дъх.
После внезапно севернякът се извърна рязко и отсече със заплашителен тон:
— Крайно време е да се приключи с тази игра.
— Какво? — изплашено възкликна тя.
— Да довършим това, което започнахме. Вие ми казахте, че… че не съм чудовище, че когато моите устни докоснаха вашите, а ръката ми… хм, пръстите ми се заеха да изследват едно прелестно кътче от вашето тяло…
— О, не, не…
Тя бе сигурна в себе си, знаеше, че не е отронила нито дума, че дори се бе опитала да протестира. А сега…
Нима се бе уплашила? Думите бяха безсилни да изразят чувствата й или само бе прошепнала нещо издайнически, макар и едва чуто, само като дихание.
Не, той бе тук, до нея, от плът и кръв, а неудържимата сила, с която стискаше ръката й…
Тия отново стисна устни, защото целувката му, властна и завладяваща, пареща, като че ли проникваше до най-съкровените кътчета на душата й. Опря ръка в гърдите му с желание да го оттласне от себе си. Младата жена нямаше представа как той ще възприеме опита й да се съпротивлява на ласките му, ако това въобще имаше някакво значение за него. А тя не вярваше, че ще успее да преодолее магнетичното обаяние на неговата прегръдка. Нито пък бе сигурна как се стигна дотам, но поне едно бе сигурно — тялото й откликваше спонтанно, гърдите й неусетно за нея се бяха оголили, а ръцете му ги галеха невъздържано. Беше се облегнала машинално на най-близкото дърво и вече знаеше, че докато той я обсипваше със задъхани възпламеняващи целувки, готов да погълне остатъците от разума и от честта й, тя бе започнала неусетно да се плъзга по стъблото, да се свлича надолу към меката трева. А той плътно я следваше, без да я изпуска дори за миг. Той бе тук, обгърнал я в стоманените си ръце, готов да я приюти в обятията си. Трябваше да протестира, да се съпротивлява отчаяно, да сложи край на тази лудост, обсебваща сърцето й, да откъсне силом устните си от неговите, да угаси пожара на страстта. Мили Боже, докъде щеше да я отведе тази полуда? Вече сама не можеше да се спре, макар да осъзнаваше, че трябва да го стори. О, Господи, няма да успее да се пребори с него, защо тогава да не опита да се спаси с бягство…
И тогава, съвсем неочаквано, той отлепи устните си от нейните.
Изправи се в цял ръст. Изгледа я пронизващо. Погледите им се срещнаха, полуразголената жена се смути още повече, изчерви се цялата и задъхано облиза устните си, подути от несдържаните му целувки. Припряно задърпа нагоре блузата си, намести се по-стабилно до ствола на дървото и остана така, изнемощяла и загледана в него.
— Какво… — ахна тя и отново навлажни устни, отчаяно търсейки подходящите думи. — Какво…
— Какво ли? Искам да кажа, че бяхте решили да ме съблазните, Годайва, нали така? И всичко бе само една преструвка, нали? Хайде, нека да не се лъжем, и двамата го знаем. Щяхте да заявите, че сте била съблазнена против волята си от един порочен янки? Хванете ръката ми и се изправете. Нямам никакво намерение да опустошавам крехката красота на една толкова прелестна и толкова невинна южняшка красавица.
Ала до слуха й достигнаха само най-важните думи от неговото признание — колко прелестна и невинна я намираше той.
Обаче честта й, изглежда, щеше да бъде сполетяна от участта, отредена на Юга — да бъде разбита и опустошена.
— О, стига, махнете се от мен! — извика Тия, надигна се и побърза да се скрие зад ствола на дървото. — Моите младежи ще се върнат и ще отмъстят за мен.
Той избухна в смях. Смях, който й се стори непоносимо надменен и вулгарен.
— О, Годайва, не споделям надеждите ти! Момчетата си заминаха. Къде са те сега? Те отказаха да се махнат оттук, докато не им обещах, че няма да ви сторя зло…
— И вие ги излъгахте!
— Не. С нищо не съм ги излъгал. Защото въобще не сте пострадала.
О, не, той дълбоко се заблуждаваше. Беше пострадала нейната гордост, нейното самоуважение, при това без надежда за изцеление!
— Вашата самонадеяност е непоносима! Махайте се от мен. Ако наистина не искате да ме нараните…
— Никога не съм имал намерение да ви наранявам, мадам, но вие сте прекалено, дори опасно ревностна в желанието си да надхитрите противника, при което сте способна да сътворите доста злини — предупреди я той. В гласа му внезапно се прокраднаха толкова сурови и гневни нотки, че Тия прехапа устни и неволно отстъпи крачка назад. — Вие всъщност сте неразумна малка глупачка и така може да се озовете в ужасна безизходица. Да се разчита единствено на повика на сърцето може да бъде безкрайно рисковано. Вие започнахте тази игра с мен, без да знаете кой съм, без да съзнавате добре до какви злини може се стигне по време на война, водена от неудържимото желание да поразите врага…
— Аз не се опитвам да ви поразя…
— Ето че пак упорствате! Та нали ние сме от два противникови лагера. По дяволите, поне един път ме изслушайте внимателно! Опитвам се да ви дам възможност да се погрижите за собственото си добро, за оцеляването си…
— Хей, янки!
Тия замря. А той въобще не помръдна. Тогава тя се втурна да бяга с надеждата да се спаси от него.
Оказа се, че бе извикал Трей. Понесъл ранения Енфийлд на ръце, Трей напредваше сред дърветата, забързан да стигне до потока. Останал без дъх от изтощителното усилие, младежът едва успя да изрече:
— Нашите идват! Дикинсън и неговите кавалеристи, сър. Може би са към петдесетина-шестдесетина, ей там, по онзи път.
Южняците идваха насам. Начело с капитан Джонатан Дикинсън. Той и неговата кавалерия често се оказваха сред най-яростните защитници на Флорида. Техните редици обаче се топяха с всеки изминат ден. Тия отчаяно се бе надявала да го срещне нейде по пътищата.
А сега…
Сега войската на Юга напредваше насам, за да преследва омразните янки. При тази мисъл тя потрепери.
— Трей! Ти издаде пред този янки къде се намират нашите войски, дяволите да те вземат! — яростно го прокле тя. — Той остана при нас тъкмо затова, точно това се е опитвал да разбере! Търсел е къде са се укрили нашите, а ние го заведохме право при тях!
— Не! — гневно я опроверга Трей. — Не, това не е възможно. Този янки е почтен мъж. Предупредих го, за да му дам възможност да избяга и да се спаси!
