обидното държане на онзи досаден сержант.
Не можеше да се отърси от горчивината. Рядко се бе засягала от хора, робуващи на предразсъдъци. Не страдаше от това, че баба й бе от семинолите, защото дядо й пък бе от прославения род Маккензи. Макар че родителите й бяха решили да се преместят в една от най-безлюдните местности във вътрешността на Флорида, Сидни бе посещавала много балове и светски приеми, когато живееше в къщата на чичо си в Тампа, а също и в други градове в щата или в имението на майка си в Северна Каролина. Сидни не можеше да отрече, че бе отрасла в привилегирована среда, заобиколена от богатство, въпреки че имаше смесен произход. Никой не се бе осмелявал да я обижда, никой от братята или братовчедите й. А сега често й се случваше да чува шепот зад гърба си. Хората извръщаха глави след нея… мъже и жени я гледаха под вежди и понякога тя с огорчение си казваше, че всичко това е заради индианската кръв във вените й. Никога не се бе чувствала унизена, обект на презрителни насмешки — напротив, досега винаги бе обичана от околните и се гордееше с произхода на баба си. Но преди тази проклета война между южните и северните щати тя не се бе замесвала в толкова сложна игра, каквато понякога може да се окаже брачният живот. Дори навремето се бе заканила никога да не се омъжва и да остане саможива, но образована и духовно просветена стара мома. Или ако толкова се налага да се омъжи, мислеше си тя тогава, то би трябвало да бъде само по любов, а ако Обществото се опита да й попречи да се отдаде на любовта си или ако за нещастие й се падне партньор, който няма сили да се противопостави на обществото в името на любовта им, тя ще го разлюби начаса.
Но тогава тя срещна Джеси и той нито веднъж не си позволи да изрази презрение към нейния произход. Дори остана очарован, когато тя му разказа всичко за предшествениците си, само че… сега той се бе озовал на страната на врага, дори я бе предал.
Но въпреки това…
Той се бе оженил за нея, без да й задава излишни въпроси. Това, което се случи между тях, нямаше нищо общо с расовите предразсъдъци, с цвета на кожата, с потеклото. Това бе само израз на противопоставянето на Севера и Юга.
— Сидни, ти си едно глупаво почти бяло дете. Може би тъкмо заради това си толкова прелестна! — обади се Сиси и поклати глава. — И все пак…
— Какво и все пак?
Сиси сви рамене, но продължи да гледа Сидни изпитателно.
— Е, знаеш, че сред белите се срещат хора, които на бърза ръка обявяват някого за чернокож, независимо че кожата му не е съвсем черна. Говоря ти за мулати, на които само някой прапрадядо е бил негър. Или прапрабаба му е била негърка. Нали знаеш, нали разбираш със сърцето си, че се срещат стотици роби, в чиито вени тече кръв, наследена от белите господарите на техните предшественици? А знаеш ли, госпожо Сидни, колко много от белите гледат на хората с примес на индианска кръв като на презрени същества, също като негрите, въпреки че този примес от друга раса може да е съвсем незначителен?
— Сиси, не можеш само заради примеса на индианска кръв в мен да ми влезеш под кожата и да ме превърнеш в бунтар като онази Хариет Бичър Стоу, която написа „Чичо Томовата колиба“ и разбуни както северните, така и южните щати.
Сиси отново поклати глава.
— Сидни, нямам намерение да променям каквото и да било у теб. Искам само да проумееш, че светът може да бъде много жестоко и тежко място за живеене.
— Това го знам.
Сиси погледна пътя пред тях.
— Джеси е истински кавалер. Умее да привлича хората. — Обърна се към Сидни. — И освен това много те обича.
— Може би именно затова предпочита бойното поле пред възможността да си дойде у дома — промърмори Сидни.
— Веднъж и аз се бях влюбила в бял мъж — тихо пророни Сиси.
Сидни знаеше, че Сиси някога е била съблазнена от господаря си. Много не й се искаше да говорят за този болезнен спомен, но все пак промълви:
— Добре, Сиси. Разкажи всичко от самото начало.
— Той ме излъга, твърдеше, че му принадлежа, сетне ме изнасили и аз забременях.
— Сиси! Никога не си ми споменавала, че си имала дете…
— Вече нямам. Наистина се роди живо и здраво, само че още преди раждането бях омръзнала на господаря си и той го продаде.
— О, Сиси, толкова съжалявам…
— Недей. Нали сама виждаш, такъв е животът. Един бял мъж може да съблазни една чернокожа жена, но не е длъжен да се ожени за нея. Можеш ли да си представиш… да продадеш собственото си дете!
— Не, не мога да си го представя — въздъхна Сидни. — Макар че съм чувала за подобни трагични случаи.
— Но за разлика от моята трагедия, при теб всичко беше напълно различно, защото Джеси се ожени за теб и стори всичко, което му бе по силите, за да запази вашето семейство!
— Знам го, Сиси…
— Той щеше да бъде много горд с теб тази нощ.
— Сиси, да не си посмяла да го споделиш с Джеси. Ти въобще не разбираш какво всъщност му обещах. Така че трябва да ми се закълнеш, че дума няма да продумаш пред него.
— Но…
— Закълни се!
— Добре тогава, обещавам да си мълча — промърмори Сиси и унило въздъхна. — Имаш думата ми, госпожо Халстън.
— Добре! — заяви Сидни и размаха камшика над гърбовете на мулетата, забързана по-скоро да се приберат у дома.
Внезапно я обзе тревога за дома й, може би защото на стотици метри наоколо нямаше друга къща.
Искаше й се да остане сама в мрака на нощта, за да се опита да си обясни тревогата, която не й даваше покой.
Глава 6
Най-после у дома.
Тия отвори очи. Не разбираше какво точно я бе събудило.
Сънят беше истински лукс. Леглото й в къщата на баща й беше внесено от чужбина, възглавниците бяха от гъши пух, чаршафите й от най-мекия памук на Флорида, юрганът, който я покриваше в среднощния хлад, бе топъл и уютен. Всичко бе съвсем различно от тясното походно легло, в което най-често се налагаше да спи, тъй като брат й непрекъснато местеше полевата болница.
Знаеше, че това, което бе успяла да види от войната, бе почти нищо в сравнение с другите участъци от фронта. Схватките, на които бе станала неволен свидетел, съвсем не бяха тъй ожесточени, както сраженията, които се водеха на север. От Мериленд и Пенсилвания на юг пристигаха стотици, дори хиляди осакатени войници. Само за един ден бяха убити, ранени или изчезнали безследно около петдесет хиляди човешки същества. Години наред мрачната гледка на осеяното с кости бойно поле щеше да стряска местните жители.
Тия се бе нагледала на умиращи мъже. Всяка смърт беше ужасяваща и потрисаща. Но излекуваните и нуждаещите се от лек живи й даваха сили да понася отвратителните нарове в палатките към полевите болници, ужасната храна, комарите през лятото и студените мъгли през зимата. Тя обичаше брат си и никой не можеше да я убеди, че на света може да се намери по-добър хирург от Джулиан. Още от първите дни на войната Тия искаше да го придружава във всички военни болници. Родителите й не смятаха, че да бъде медицинска сестра е неподходящо занимание за една южняшка лейди, макар да я бяха глезили години наред с луксозната обстановка в имението, от която тя бе принудена да се лиши. Тия се усмихна и с умиление прегърна възглавницата. Все пак бе успяла да им докаже, че не е само „изящната статуетка, изваяна от слонова кост“, за каквато я смятаха всички в Симарон. Бе намерила вътрешни сили, за да
