оставаш в болницата на Джулиан.
Тия се надигна в леглото и се загледа в майка си, която започна да разтваря всички прозорци, за да проветри спалнята. Вътре нахлу студен въздух. Тара замълча, замислена и загледана през прозореца, сякаш съзерцаваше някаква сцена от миналото, поради което не усещаше студа.
— А ти тогава не ме спря и аз отидох в болницата! — припомни й Тия, любопитна да разбере какво толкова странно виждаше майка й през прозореца.
Но Тара бързо се обърна и заговори с усмивка:
— Ти сама си избра съдбата, а аз одобрявам решителността ти. Освен това много помогна на брат си. Бог знае колко човешки живота би спасила, ако бе останала там за Коледа. Но аз съм безкрайно радостна, че си дойде у дома. Всеки път, когато някой от вас напусне имението, сърцето ми се свива от страх, че повече няма да се върне при нас. Настръхвам, когато чуя, че са донесли нов списък с убити и ранени…
Тия скочи от леглото и изтича към майка си, за да я прегърне.
— Аз съм в безопасност, мамо, можеш да не се съмняваш в това. А Джулиан е хирург…
— Колко си неразумна! Ние с баща ти не сме нито глупави, нито глухи. Чуваме какво става. Наистина Джулиан не е на бойното поле, но Иън…
Отново стигнахме до най-болезнената тема, каза си Тия. Но не промълви нито дума. В края на краищата това бе домът на бащата на майка й. А тя обожаваше брат си, въпреки че имаше за какво да се спори, когато ставаше дума за Иън.
— О, мамо, не бива да се тревожиш!
— Не мога да не се тревожа, нали съм твоя майка — промърмори Тара, отдръпна се и се вгледа напрегнато в лицето на дъщеря си. — Струваш ми се отслабнала.
— Това е добре, защото и без това съм толкова ниска.
— Не си ниска, скъпа, а си дребничка.
— Ниска съм! Какво ще стане с мен? Нали съм родена в семейство на гиганти. Ето, дори и ти си толкова висока.
— Дребничка си, Тия, това е точната дума — въздъхна Тара. — Но това никак не е зле за една жена, защото означава, че имаш много фина структура и изящна фигура. Всъщност никак не си ниска — височината ти е някъде около средната и в сравнение с други жени дори можеш да минеш за височка. Само малко си по-нисичка от мен, но това ти се струва кой знае каква разлика, защото винаги се сравняваш с такива едри мъже като баща си и братята си…
— И съм родена с деспотичен характер.
— …следователно, може да се каже, че си сравнително възниска.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, мамо?
— Ти наистина си наследила моите пропорции.
— Така ли? — ахна Тия.
— Да, дъще, ти имаш почти същата структура като мен — рече Тара.
Тия не издържа и прихна от смях.
— О, да, да, само че аз съм като нощта, а ти — като ясното слънце.
— Стига, Тия, забрави ли, че си любимката на баща си? Нима не разбираш, че от него си наследила абаносовочерната си коса и тези черни загадъчни очи!? — усмихна се Тара и отново я прегърна пламенно. — И приличаш на него по толкова много неща! — промърмори тя и отпусна ръце. — Както и да е, важното е, че сега, за моя огромна радост, отново си у дома. А тази вечер ще се наложи да се покажеш като достойна дъщеря на баща си, защото, ако не възразяваш, ще бъдеш натоварена с истинска дипломатическа мисия. Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че се прибра при нас за Коледа, и то тъкмо сега, когато момчетата ги няма, дори и Алайна и внучетата останаха в Сейнт Огъстин. Никак не е добре, нали и ти вече го осъзнаваш, че тази война съсипа страната ни, опустоши земята ни. Не стига това, ами погуби и цяло поколение млади хора. Все пак аз не забравям, че вече съм баба и макар да знам, че трябва да съм строга с внучките си, не мога да се сдържам и ги глезя ужасно, а те вече ми се качват на главата. Дори само заради това съм толкова щастлива, че моята прекрасна малка дъщеря се завърна у дома…
— Малка ли? Така си знаех, че винаги за теб ще си остана само едно малко момиченце! — отчаяно въздъхна Тия.
— Съжалявам, скъпа, но просто така се казва в подобни случаи. Ти беше моето изтърсаче и завинаги ще си останеш такава за мен.
— Ааа, внимавай какво приказваш, мамо! Леля Тийла си въобразява, че Сидни все още е нейното малко момиченце, едва ли не бебе, а после всички се чудят защо Мери се дразни!
— Е, така е, но ние с баща ти май наистина сме остарели, щом още гледаме на децата си като на невръстни рожби.
— Хубава работа! Хем съм малкото детенце на мама и татко, хем вече съм на път да си остана за цял живот стара мома! — отчаяно въздъхна Тия.
— Все още имаш своите шансове, скъпа — рязко я прекъсва майка й, но след това се усмихна примирено. — Стига си хленчила, Тия, сега най-важното е, че отново си при нас и аз съм толкова радостна…
— Нали спомена за някаква дипломатическа мисия? Какво се иска от мен? О, мамо, само не ми казвай, че баща ми пак е поканил своите приятели, говоря за онези жалки и непоносими янки, които никой не е канил тук на полуострова, за да присъстват на празничната коледна вечеря…
— Баща ти никога няма да извърши подобна глупост. Това ще разбуни духовете във Флорида, ще се надигне вълна от съпротива и тогава янките няма да успеят да задържат Тампа, за разлика от Сейнт Огъстин. Баща ти е изключително смел мъж и никога не е крил възгледите си, но не е някакъв малоумен идиот. Той не желае да поощрява онези южняци с прекалено крайни схващания, които се домогват на всяка цена да управляват нашия щат, но от друга страна, се съобразява с факта, че по-голямата част от населението на Флорида гласува за отделянето ни от Съюза.
— И така, какво ще предприеме той?
— Ще започне преговори за размяна.
— За каква размяна става дума?
— Неколцина младежи от милицията на Флорида са били пленени от северняците, но в същото време южняците са хванали няколко войници на янките при опита им да плячкосат една ферма на запад от Сейнт Огъстин. Така че баща ти бе принуден да покани няколко офицери на вечеря, за да се уточнят подробностите около размяната на пленниците в навечерието на Коледа.
— И какви са тези офицери?
— Какви офицери ли? — машинално повтори Тара. — Хм, предполагам, че са джентълмени.
— Мамо, отговори ми по-конкретно! Какви са тези офицери? Янки? Или южняци?
— Разбира се, че ще разменят по един офицер от двете армии.
— Чудесно. Значи сраженията вече няма да се водят по бойните полета, а ще бъдат пренесени на масата за вечеря — саркастично отбеляза Тия.
— Е, няма да започнат да се бият около масата за вечеря.
— А Иън ще дойде ли? — попита с надежда Тия. — Няма ли той да бъде сред офицерите на янките?
Тара поклати глава. За миг Тия долови как се напрегна лицето на майка й и внезапно осъзна, че войната я бе състарила. Тара никога не бе възпирала децата си и ги бе оставила да следват избрания от тях път. Но за Тия не остана незабелязано страданието, измъчващо майка й, която отдавна нямаше вести за синовете си.
— Последното, което чух за него, беше, че отново го изпратили някъде във Вирджиния — глухо заговори Тара. — Ако беше на територията на Флорида, той непременно щеше да ни се обади. Алайна се моли пак да го преместят в Сейнт Огъстин. Иън й изпратил едно дълго писмо, но само Бог знае кога ще се върне във Флорида. Макар че понякога се моля той да стои по-далеч от Флорида. Явно хората тук все повече се озлобяват и навред скитат тълпи от оглупели фанатици, готови да застрелят някого или да го обесят на най-високото дърво само защото той се вслушва в собствената си съвест.
— Но Иън е много способен офицер, мамо — увери я Тия. — Не се съмнявам, че когато всичко приключи, ще се прибере у дома.
— Да, разбира се. Е, хайде, трябва да вървя, че имам толкова много работа. А ти не бива да се
