— Иън, за Бога, къде изчезна толкова задълго… промърмори Тара.
— Пристигнах с един кораб, мамо, който акостира на юг от имението ни. Завладяхме неголям плацдарм на брега. Надявам се да се добера до Сейнт Огъстин, за да се видя с Алайна и с децата, но…
— О, Господи, Иън, така ми се иска да се прибереш при жена си и децата си, но моля те, нима ще си тръгнеш веднага?
Той поклати глава и сините му очи блеснаха, когато се взря в лицето на майка си.
— Ако Алайна е получила последната ми телеграма, тя ще бъде тук преди вечеря.
— О, това се казва коледен подарък! Две от децата ми са отново у дома… а и внуците ми всеки момент ще дойдат!
Иън се обърна към сестра си.
— Къде е Джулиан? — неспокойно запита той.
— Джулиан е добре, но сега се намира на север — веднага му обясни Тия. Откакто войната бе започнала, двамата братя се бяха срещали съвсем за кратко.
— Видяхме се след битката при Гетисбърг, но оттогава не сме се срещали.
— Той е добре. Бях при него миналата седмица. Скоро се очаква Рианон да роди. — Тия се поколеба за миг, сети се, че докато тази проклета война не спре, двамата й братя ще бъдат врагове. — Джулиан се принуди да премести полевата болница, но не пожела да пътува с мен — няма право да изоставя пациентите си, затова…
— Значи няма да се прибере у дома за Коледа — едва чуто промърмори Иън.
— Скоро ще имам внуче, а още не съм видяла снаха си — обади се Тара.
— Не се безпокой, тя е чудесна жена и ще ти допадне — Увери я Тия, но не можа да се сдържи и добави: — Макар че си остава янки.
— Да, но е янки от Флорида — напомни й Иън, седна на стола, усмихна се на сестра си и продължи: — Ще обикнеш Рианон, мамо, говоря ти съвсем честно. Когато имаш повече време да общуваш с нея, ще се убедиш колко е интелигентна.
— Иън — прекъсна го Тия, — твоята съпруга също е интелигентна, но е убедена, че днес всеки интелигентен човек би трябвало да се противопоставя на безумното желание на шепа избраници да решават съдбините на цели щати независимо от жертвите…
— Деца, деца! — смъмри ги Тара. — Коледа е, а по Коледа не се говори за войни, за сражения, за победи и загуби.
— Днес е Бъдни вечер — коригира я Тия. — А разговорите за войната няма как да бъдат избегнати. — Обърна се към брат си: — Ще бъдем домакини на важни преговори между враждуващите страни.
— Да, зная — кимна Иън. — Ще се обсъждат условията за размяна на пленници.
— След като си наясно какво се готви — попита го сестра му, — защо твоите командири са поели риска да изпратят още един свой представител? Нали са знаели, че преговорите ще се водят в родното ти имение?
— Тези преговори са били замислени, преди да разбера, че ще ми се наложи да пътувам на юг — обясни й Иън. — Научих само, че всичко е било замислено от някакъв полковник от армията на южняците. Естествено тази ситуация ми се стори благоприятна и се възползвах от нея.
— А нямаше ли някаква друга причина? — полюбопитства сестра му.
Той я изгледа замислено, докато тя чакаше отговора му, нервно кършейки пръсти. Брат й беше много впечатляващ с пронизващо сините си очи, гарвановочерна коса, внушите лен ръст и снажна фигура. Имаше вид на непобедим воин, на опитен командир. Но за съжаление беше офицер от армията на омразните й янки.
— Армиите на Севера плътно следват войските на генерал Лий и възпрепятстват свободното им придвижване. Все пак в нашия щаб се говори, че южняците ще се опитат да стигнат до безопасните си зимни квартири на юг, за да отдъхнат след сраженията и да прекарат там коледните празници. При Гетисбърг леко ме раниха и се наложи да остана на легло няколко дни. Благодарен съм на съдбата за този неочакван отдих — само така можех да пристигна във Флорида, да видя ясена си и децата, майка си и… сестра си.
Тия бе обзета от угризения заради прекомерната си подозрителност, но все пак не можеше да се отърси от съмнението, че има още някаква причина, поради която брат й Иън бе прекарал толкова часове на седлото. Младата жена отлично знаеше, че още от началото на войната мнозина войници и офицери полагаха огромни усилия, за да се приберат поне за ден-два по домовете си, но много трудно получаваха разрешение от командирите си. Да не би брат й Иън да е бил изпратен на юг със специална мисия… например да подготвя усилването на поддръжниците на янките във Флорида?
— Иън… — нерешително промърмори Тия.
— Прибрах се у дома за Коледа. Само заради това съм тук сега — твърдо отсече той и погледна към майка си: — Кой ще пристигне за тези преговори? Ще има ли познати лица?
— Реймънд Уиър и Тейлър Дъглас.
— Е, с Уиър се познаваме от деца — сви рамене Иън. — Той ще се опита да ме предизвика, но аз съм възпитан като джентълмен и, разбира се, няма да му обърна повече внимание, отколкото всъщност заслужава. А колкото до Тейлър… ще се радвам пак да го видя.
— Кой е този Тейлър? — попита Тия. Името й се стори познато.
— Не го ли помниш? — рече Иън.
— Не.
— Той е наш далечен братовчед — обясни й брат й.
— Познавам всичките си братовчеди, колкото и далечни да са те — възрази Тия.
— Само че той ни е роднина по друга линия, защото е внук на сестрата на майката на чичо Джеймс. Схвана ли какво ни свързва? — усмихна се Иън. — Играли сме заедно като деца, но може би ти си била още много малка, така че най-вероятно нищо не помниш. Тейлър завърши военната академия в Уест Пойнт една година преди мен.
— Още един янки? — ужаси се Тия. Смътно започна да си спомня отдавна забравени думи за някакъв неин роднина, за когото другите й братовчеди често говореха.
— Тъй като всички знаем, че Реймънд Уиър е непоправим защитник на каузата на Юга, редно е срещу него да застане някой поддръжник на янките, например Тейлър Дъглас — добави Иън и сбърчи вежди в неловка усмивка. — Нали така се водят военновременните преговори, скъпа моя сестричке? От двете страни на масата трябва да седнат представители на враждуващите сили.
— Да, така е, но аз исках само да кажа, че никак не ми допада това — отвърна Тия.
— Скъпи деца, много се радвам, че сме заедно, но не искам да ми причинявате нови главоболия с разговори за проклетата война — оплака се Тара.
— Повече няма да говорим за войната, мамо, обещавам ти.
— Е, поне до началото на вечерята — скептично промърмори Иън, погледна към сестра си и се усмихна. Тия отвърна на усмивката му, внезапно обзета от спонтанен прилив на радост, че и той, и тя са си у дома, че заедно с родителите си ще посрещнат Коледа… Може би защото въобще не се досещаше какво ще й донесе вечерта.
Симарон
Тейлър Дъглас стигна пред къщата в късния следобед. Лека мъгла се стелеше над земята, обагрена от залязващите лъчи на слънцето, хвърлящи отблясъци върху металносивото небе. Къщата му се стори като замък, оживял от приказките, с внушителни дорийски колони пред фасадата. В далечината се издигаше заоблен хълм, зад който се простираше заливът Тампа Бей. Мъглата придаваше на къщата някакво странно, почти магическо обаяние, помисли си Тейлър, очарован от посещението си в тази южна плантация.
През целия дълъг път дотук той беше яздил сам, при това в пълна униформа, макар че беше проникнал дълбоко във вражеската територия. Никога досега пътищата на Флорида не бяха кръстосвани от толкова различни групи, отряди и чети от мъже в най-разнообразни униформи, воюващи за Конфедерацията или за
