Федерацията. И все пак дори в това смутно време бе напълно възможно да прекосиш десетки мили, без да се натъкнеш на някого, който да се заинтересува от цвета на униформата ти.
От войната се вълнуваха най-вече богатите или поне тези, които имаха какво да губят. Мнозинството от дребните фермери в щата Флорида си оставаха напълно незаинтересовани. Животът си продължаваше все така простичък, бедните хора се вълнуваха най-вече от осигуряването на прехраната си, от защитата на домовете си, като продаваха хранителни продукти на всеки, готов да плати в брой, особено ако разполагаше със златни или сребърни монети.
Дори тук, във Флорида, най-южния щат, местното население се вълнуваше от обезценяването на парите, печатани от Конфедерацията.
Тейлър нямаше причини за тревога, тъй като документите му доказваха правото му да пристигне във Флорида — беше упълномощен от властите в щата да представлява янките при преговорите. Пропускът му бе подписан лично от прославения генерал Робърт Е. Лий, който навремето беше преподавател на випуска на Тейлър Дъглас в академията Уест Пойнт. Тейлър се възхищаваше от генерала заради изключителните му способности като главнокомандващ. От своя страна генерал Лий също бе проявил интерес към Тейлър Дъглас. Тейлър бе гостувал в красивия дом на генерала, след което бе поканил семейството му в дома на баща си във Вашингтон. Тейлър знаеше колко много бе струвал на Лий отказът му да се сражава на страната на янките, а също и за дълбокото съжаление на най-изтъкнатия пълководец в армията на южняците заради съсипването на огромната страна. Но генералът бе длъжен да се сражава за победата на Юга и макар че Тейлър горещо се бе молил той да оглави войските на Севера и не одобряваше решението му, все пак го уважаваше.
Тейлър се радваше, че поне за малко може да си отдъхне от участието си в сраженията. Възприемаше сегашната си мисия като приятна промяна в офицерските си задължения. Очакваше го визита в изискан южняшки дом, средище на богата плантация, за да се наслаждава на коледната трапеза в компанията на достойни хора. Да се преговаря за размяна на военнопленници беше несравнимо по-предпочитано занимание от това да бъде на бойното поле, сред реки от кръв, камари от трупове и стенещи ранени бойци.
Припомни си, че преди доста години веднъж вече бе посещавал имението Симарон заедно с братовчед си Джеймс Маккензи.
— Тейлър!
Сепна се, когато чу възторжения вик. Извърна се и видя един ездач, който устремено прекоси моравата пред верандата. Иън спря само на няколко метра от него и го приветства с усмивка.
След по-малко от минута стройният черен жребец се спря до коня на Тейлър. Тейлър поздрави сърдечно Иън Маккензи, наследника на тази огромна плантация, стига да доживееше края на войната.
— Здравей, Иън! — кимна той към отколешния си приятел. — За Бога, какво правиш тук? Може би си тук за същото, за което ме изпратиха и мен? Тогава се опасявам, че моето присъствие е излишно, така ли?
Иън скочи от седлото. Сините му очи измериха изпитателно Тейлър, а после, когато и Тейлър слезе от своя жребец Фрайър, двамата бойни другари топло си стиснаха ръце.
— Хм, изглеждаш много добре и напълно здрав.
— За разочарование на брат ми, предполагам — усмихна се Иън. — Преди да стане негова съпруга, моята снаха между другото спомена, че аз съм „по-силният и по-здравият“ от нас двамата, което Джулиан е приел като обида. Опасявам се, че всички от нашето семейство са известни с това, че обичат да се хранят по-добре, макар да съм сигурен, че ако Джулиан може по-често да се връща у дома, майка ни така ще се постарае, че едва ли някой ще посмее да му се присмива, че бил прекалено слаб и мършав.
— Симарон си остава все така впечатляващо имение, каквото впрочем винаги е било — каза Тейлър. — Сигурен съм, че Джулиан ще стане внушителен като родния си дом, ако остане за по-дълго в него. Как са останалите членове на фамилията Маккензи, имаш ли вести от тях? Чух, че Сидни се омъжила за Джеси Халстън и сега живеела във Вашингтон, но не успях да се видя с нея, преди да потегля на юг.
— Сидни е добре. След битката при Гетисбърг се срещнах с Джеси — замислено сподели Иън. — Сидни се е заела с новите си задължения. Беше много загрижена за преместването си в столицата, когато най- ненадейно се озова в затвора. Според думите му Джеси отново ще се застъпи за нея и аз очаквам той да й повлияе благотворно.
— Звучи обнадеждаващо, поне според мен. Надявам се, че и ти си на същото мнение. Нали и двамата сме офицери от армията на Севера? — каза Тейлър.
— Да, добре е, понеже сега Сидни е под закрилата на Джеси Халстън — примирено въздъхна Иън.
— Не се съмнявам, че Сидни вече е вън от всякаква опасност — продължи Тейлър. — А ти защо си пристигнал тук, толкова на юг? Ако знаех, че ще дойдеш, може би нямаше да се налага и аз да…
— Хм, всъщност много се радвам, че дори и ти не си узнал за моето пристигане тук за коледните празници. Между другото, самият аз до последния момент не подозирах, че ще получа този шанс. А на теб мога да ти обещая, че ще посрещнеш Коледа много весело с моите роднини.
— Въобще не съм се съмнявал в това. Работата обаче е там, че…
— Да не би да си искал да те изпратят точно тук, във Флорида? — прекъсна го Иън.
— Отдавна исках това и отначало ми разрешиха, а после ми отказаха — кимна Тейлър. — Сега, когато съм тук, виждам, че възникват непредвидени затруднения.
Иън го изгледа внимателно.
— Предполагам, че причините са многобройни — тихо добави той. — Е, поне докато траят празниците, всички ще се радваме, че си сред нас. Особено ще се зарадват моите родители.
— Нима ме помнят още?
— Баща ми никога нищо не забравя, особено ако става дума за нещо, което го вълнува, понеже всичко това му напомня за мъчителните превратности, настъпили през последните години.
Разколебан, Иън за кратко замълча, приковал напрегнатия си поглед в лицето на Тейлър.
— Баща ми следеше много внимателно усилията на брат си да се съпротивлява на военните, които нахлуваха на няколко пъти в неговото имение по време на войните със семинолите. Той нито веднъж не се скара с брат си, нито с някое от неговите деца. А колкото до Джулиан, баща ми е много радостен, че по- малкият му син е лекар и спасява живота на хората, а не е убиец. А пък сестра ми…
— Тя остана в дома ви, при родителите си, нали? Трябва да призная, че не си я спомням. Тя бе още пеленаче, струва ми се, когато пристигнах тук заедно с Джулиан. Не вярвам да е посещавала къщата на майка ми през детските си години.
— Името й е Тия. Беше съвсем малка, едва бе проходила, когато ти ни посети заедно с чичо Джеймс. Беше толкова отдавна… Сега тя си е у дома. Ще я видиш, когато седнем на масата за празничната вечеря. Слава Богу, ще се запознаеш с нея в присъствието на баща ни, защото пред него Тия не се осмелява да спори разгорещено — както е свикнала — с всички присъстващи. Сърцето й е отдадено на Флорида много повече отколкото на каузата на Конфедерацията, а да знаеш как мрази янките! Сега е заета да помага на Джулиан — грижи се за неговите пациенти, затова родителите ми са спокойни, че е в сигурни ръце, макар да се опасявам, че мама и татко не подозират колко често Тия напуска болницата на Джулиан. Много се безпокоя за нея, често си мисля за опасностите, на които се излага малката ми сестричка, но имам пълно доверие на Джулиан и не се съмнявам, че той ще я държи в тила, далеч от полесраженията.
— Забравих да те попитам за жена ти и децата ти — вметна Тейлър.
Иън сърдечно се усмихна.
— И те са тук. Пристигнаха преди няколко часа. Всъщност аз оставих Алайна да спи и излязох да пояздя, когато те видях да пристигаш по пътя. Господи, колко е хубаво човек да се отдалечи от окопите, да се прибере в родния си дом, да прегърне жена си и децата си… — Иън не довърши, защото погледът му неволно попадна върху смръщеното лице на Тейлър. — О, извинявай, приятелю, забравих…
— Няма нищо, за което да трябва да се извиняваш — сурово отсече Тейлър. — Бих бил жалък негодник, ако си позволя да завиждам на другите за тяхното щастие. Ще ми бъде много приятно да се срещна с Алайна. И с твоите хлапета. Момчето ти се казваше Шон, нали не греша?
— Шон вече наближава три години, а Ариана е почти на две. Такива пакостници са и двамата…
— Е, нали са деца, какво друго можеш да очакваш от тях?
— Хайде, Тейлър, време е да се приберем в къщата.
Тейлър последва Иън, като поведе Фрайър до коня на приятеля си и така стигнаха до задния двор на
