къщата, откъдето се виждаха спокойните брегове на малката река.
— Как се оправя баща ти с имението? — попита Тейлър.
— Искаш да попиташ как така бунтовниците още не са изгорили къщата до основи? — попита Иън.
— Честно казано, това имах предвид.
— Какво да ти кажа? Баща ми се старае да балансира между привържениците на двата враждуващи лагера, дори на няколко пъти използват услугите му като посредник. Освен това той много внимаваше да не се замесва в шпионирането. С една дума, никога не е вършил нещо незаконно.
— Това обаче никога не е възпрепятствало привържениците на двата противникови лагера да опожаряват домовете на онези, които са били обявени за предатели.
— Тук вече се намесват и неговите служители — отбеляза Иън.
Тейлър се усмихна.
— Разбрах, че ме следят, преди ти да се появиш.
— Поне двадесетина яки и опитни мъже. — Иън махна с ръка към плевнята зад къщата, където се виждаше група смълчани мъже. — Баща ми е събрал в имението ни какви ли не хора: тук можеш да срещнеш черни и бели, червенокожи, емигранти от цял свят, дори и азиатци. На южняците ще им е нужна малка армия, за да завземат имението, но още никой не го е нападал. Моля се на Бога дано никога не се случи. В очите на бунтовниците баща ми е отгледал само един предател и това съм аз. Но брат ми Джулиан е спасил живота на повече хора, отколкото те могат да съберат като новобранци от цялата околност, а сестра ми е с много гореща кръв и всички местни хора я обожават. Не виждам кой ще се осмели да подпали къщата ни. Макар че винаги могат да се намерят луди глави, които да не се съобразяват с никакви ценности…
— Независимо от това опасността си остава.
— Опасност винаги има — веднага се съгласи Иън. — Марк! Марк Еспи, къде си, момче? За Бога, очаква ни много напрегната вечер. Марк, ще отведеш ли конете в конюшнята? Трябва да докажеш на полковник Дъглас, че тук, в Симарон, умеем да се грижим за конете.
— Слушам, сър! — Един млад мелез изтича откъм обора сред мъглата, която междувременно се бе вдигнала от реката и бе обгърнала в пелената си масивната плантаторска къща. Конярят веднага пое поводите на Фрайър от ръцете на Тейлър.
— Прекрасен жребец, сър! — похвали младежът коня.
— Благодаря ти. Името на жребеца ми е Фрайър. За него ще е много добре, ако го прибереш в затоплената конюшня.
Младежът се усмихна и поведе конете. В този момент задната врата на къщата се отвори. От мъглата се показаха две деца, озърнаха се за миг и се затичаха към двора. После от вратата надникна някаква жена, набързо се загърна с широкия си шал и се спусна след тях.
— Шон! Ариана! Да не сте посмели да се скриете някъде! Не мога да ви видя в тази проклета мъгла! Дядо ви нали ви каза да не си подавате носовете навън от вратата? Стойте, диванета такива! Иън, ти ли си? Ела тук да усмириш вироглавите си потомци. Същите непослушници са като теб. Ариана, скъпа, остани тук до прага. Ето, това се казва послушно дете! Хайде, Шон, не ме карай да те издирвам цяла вечер в този отвратителен полумрак!
Тейлър можеше да се закълне, че този глас му бе познат.
В мъглата тя не видя нито Иън, нито Тейлър, може би защото бе прекалено загрижена да настигне хлапето, което с радостни викове се втурна напред, увлечено в безгрижното преследване.
— Тия, всичко е наред. Аз съм тук, ей сега ще го хвана — обади се Иън и протегна ръце към момчето.
— Какво? — провикна се тя, като продължаваше да тича, изплашена, че няма да може да настигне детето.
Внезапно мъглата се разсея от повея на вятъра.
Още тичаше с все сила, когато на пътя й се изпречи масивна мъжка фигура, обаче тя не можа да спре навреме.
Връхлетя върху Тейлър и едва не го събори. Той успя да я хване, макар че се олюля и за малко да се строполи заедно с нея на тревата.
Мъжът си пое дъх и чак тогава смаян се вгледа в нея.
Тя извика и се опита да се отскубне, той не й позволи. Пръстите му се впиха в рамото й. След което се усмихна мрачно:
— Годайва… — тихо рече Тейлър Дъглас.
Глава 7
— Тия, защо така пребледня? Като че ли видя цялата армия на янките да нахлува в любимия ти Юг? — Тия чу думите на брат си като в мъгла.
Не, за съжаление беше много по-лошо.
Той наистина бе тук. Кошмарният безименен янки. При това насред нейната морава, пред прага на нейния роден дом. Докосваше я отново. Той я познаваше. Познаваше Иън. Беше тук, в къщата на баща й.
О, Господи…
Тя се взираше в светлокафявите му очи, в които проблясваха дяволити искрици. Усещаше силата на стоманените му пръсти, които сякаш я обхващаха цялата. Искаше й се да изкрещи тъй силно, че да се чуе чак до небето. Как можа съдбата да се подиграе така безмилостно с нея?
Иън приближи и предложи помощта си. На врата му висеше синът му, на седмото небе от радост. Иън се наведе да помогне на Тия да се изправи, но Тейлър го изпревари, чевръсто се надигна и й помогна да не падне насред пътеката. А тя бе толкова изумена, че едва се задържа на краката си. Той продължаваше да я гледа втренчено — не можеше да повярва на очите си. Щеше му се да потъне вдън земя.
— Тия! — остро рече Иън.
Сепната, Тия стисна клепачи и сведе глава, за да събере сили и да си поеме дъх. Нали това бе домът на баща й? Именно тук бе уговорено да се проведат преговорите за размяна на военнопленниците, за освобождаване на южняците от затвора на янките…
Ох, мили Боже, той ще ме издаде! И веднага ще плъзне слухът за Годайва, яздеща гола по горските пътеки, за да отвлича вниманието на войските на янките, да ги обърква и заблуждава, да ги насочва по грешни следи…
— Аз… аз… — заекна тя. Зъбите й тракаха, лицето й бе бяло като платно.
— Тия, скъпа, струва ми се, че все някога си се срещала с полковник Тейлър Дъглас — малко сковано заговори Иън. — Той не е просто един от гостите ни, защото е наш далечен роднина. Не знам дали си спомняш, но неговата баба е леля на чичо Джеймс.
— Не… не. Никога не сме се срещали! — припряно заговори тя.
Едва сега се осмели да погледне в очите проклетия си преследвач, който имаше нахалството да се появи в нейния роден дом. Ще я предаде, непременно ще я издаде, ще разкрие пред всичките й близки тайната й. И то с небивала, сатанинска наслада!
— Госпожице Маккензи — заговори той, без да забрави, като истински кавалер, да свали шапката си и да й се поклони изискано. Но веднага надигна глава и отново впери пронизващия си поглед в мъртвешки бледото й лице. — Разбира се, че вече сме се срещали.
— Аз… аз… о, не, пътищата ни никога не са се пресичали. Иначе щях да си спомня. Работата е там, че нямам много познати сред янките, така че аз…
Той се усмихна възпитано и повдигна вежди, преструвайки се, че нищо не е чул.
— Колко жалко, че не си спомняте — промърмори той и поклати глава.
— Да не би да сте се срещали някъде? — намеси се Иън. На Тия й се стори, че долавя нотка на подозрение в гласа на брат си и побърза да отрече:
— Не…
— Е, тогава бяхте още бебе — кавалерски уточни Тейлър, — така че мога да разбера защо не си спомняте предишното ми посещение в Симарон.
