В първия миг си помисли, че Алайна се е върнала, за да отведе Шон да спи при сестричката си. А може би се опасяваше подсъзнателно, че отново ще се изправи пред Тейлър Дъглас. Но се оказа, че бе дошъл Реймънд Уиър — висок, красив офицер, с дълга руса коса, спускаща се чак до яката на изгладената му униформа.
— Реймънд! — извика тя, зарадвана, че няма да е принудена да търпи присъствието на Тейлър Дъглас.
— Тия! — откликна той, смъкна шапката си и леко се поклони като истински джентълмен.
— Привет, сър! — поздрави го и Шон и отривисто козирува.
Преди да отвърне на поздрава, Реймънд Уиър замислено изгледа детето.
— Да не би да е момчето на Иън? — попита той.
Тя му кимна, сетне се усмихна и прошепна:
— Само че Шон е още много малък и затова не бива да се смята за сериозен противник.
Реймънд Уиър се засмя, само че имаше нещо сковано и неестествено в смеха му, с което може би искаше да й подскаже, че не вижда нищо смешно в темата за войната.
— Тук няма врагове — меко рече той. — Господи, Тия, така се радвам да те видя. Сега си толкова близо до мен и в същото време… толкова далеч. Така се вълнувах дали пак ще те видя някога. Да, знаех, че по- голямата част от тези месеци си прекарала в болницата на Джулиан, но дори и това не ме успокояваше, защото болезнено копнеех да те срещна отново.
— Не, Реймънд, не искам да страдаш заради мен — отвърна му Тия. — Най-важното сега е да оцелеем, да доживеем края на тази кошмарна война.
— Така ми се иска да направя нещо, за да мога по-често да те виждам — повтори той.
Доловила страстта, скрита зад думите му, Тия се смути и притвори клепачи. Ако войната не бе избухнала, дали тя… Щеше да се омъжи за него? Или майка й отново щеше да се окаже права: Тия щеше да продължи да флиртува безгрижно, без да се замисля какво всъщност иска сърцето й, страхуваща се да рискува и да дари сърцето си на някой мъж? Той изглеждаше толкова привлекателен, очароващ, обаятелен.
Но какво ли би си помислил, ако узнаеше за нейните последни подвизи?
— Така се радвам, че си тук — промълви Тия. — Също как то в добрите стари времена, преди…
— …преди да започне войната — довърши вместо нея той.
Тя кимна.
— Оценявам много високо усилията на баща ти да поддържа равновесието в района. Жалко, че той не осъзнава какво бъдеще очаква Флорида. Надявам се, че все пак след време ще осъзнае реалностите.
Тия си припомни, че позицията на баща й никак не се бе променила от началото на войната и той явно нямаше никакво намерение да я коригира.
— Може би е редно поне сега, в навечерието на Коледа, да забравим за нашите позиции — примирително предложи младата жена.
Рей не й отговори. В този миг Алайна се върна в детската стая, за да прибере сина си.
— Хайде, Шон, време е да си лягаш, момчето ми. О, Рей, кога си дошъл? Колко се радвам, че си жив и здрав! Изглеждаш много добре.
— Алайна! Какво удоволствие е за мен да те видя отново.
— Да не би да си решил да отседнеш в детската стая? — попита Алайна.
Реймънд Уиър се усмихна и поклати глава.
— Не. — После се обърна към Тия. — Майка ти бе така любезна да ме настани в стаята за гости. На долния етаж чух някой да споменава, че Тия била с децата в тази стая, затова дръзнах да се появя тук.
— Все пак може би си искал да намериш спокойствие в детската стая — предположи Алайна.
— Тъкмо обратното, търсех това, което винаги ме е вълнувало — опроверга я той.
Алайна сбърчи вежди и погледна към Тия.
— Е, тогава, Шон, скъпи мой, хайде да вървим. Тия, майка ти се безпокои кога ще се върнеш долу. Вече ни очакват за вечерята.
— Скоро ще сляза при тях — увери я Тия. Алайна и Шон излязоха от стаята. Тия също тръгна към вратата, но Реймънд не помръдна, приковал поглед в нея.
— През тези години си станала още по-красива. Не вярвах, че това е възможно, но сега, когато си истинска жена, хи още по-силно ще обсебваш сърцето и мечтите ми.
— Много мило от твоя страна, Рей.
Той я настигна и я хвана за ръцете. Поднесе ги към устните си и нежно ги целуна. Погледите им се кръстосаха. Младата жена остана безкрайно поласкана от галантния му жест, ала в същото време бе странно объркана. Харесваше го, винаги го бе харесвала. Той бе красив, обаятелен, неспокоен и дори малко див, истински образец на галантен южняк. Може би бе подходящ за нея и тя го чувстваше…
Добре. Точно тази вечер щеше да се нуждае от приятел.
— Ти също си красив — внезапно се усмихна Тия.
— Благодаря, госпожице — засмя се Реймънд. — Благодаря на Бога за възможността да бъда в Симарон, при това точно днес, когато и ти си тук!
— Майка ми…
— Да, зная, че се тревожи за теб. — Той отстъпи крачка назад. Истински образец на безупречен джентълмен. Щеше да бъде съвършен южняшки съпруг, винаги възпитан, тактичен, дискретен, дори непорочен. Тия внезапно усети как се изчерви.
— Извини ме, но трябва да сляза долу.
Тя мина покрай него и се втурна по коридора и после надолу по стъпалата. Много бързо стигна до кабинета на баща си. Вратата беше отворена.
Баща й се бе настанил на бюрото си, както винаги привлекателен, изискан и впечатляващ. Брат й, който много приличаше на баща си, седеше на стола отстрани, като в момента подаваше една книга от библиотеката на баща й на един от гостите — Тейлър Дъглас.
Сърцето й заби ускорено, когато тримата мъже се извърнаха към нея. Дъглас се изправи — беше висок колкото брат й — удивително елегантен с ослепително бялата си риза и грижливо изгладения си кавалерийски мундир. На ярката светлина на лампите Тия не пропусна да забележи гарвановочерната коса, старателно пригладена, както и блясъка на светлите му очи, а също и добре очертаните му скули. Стори й се, че макар и за миг, той успя да я заслепи с вида си. И тогава си припомни, че още при първата им среща я бе осенило прозрението, че вижда нещо познато в него, смътно напомнящо за братовчед й Джеръм, защото толкова черна коса можеха да имат само хора с индианска кръв.
Не можеше да откъсне поглед от него.
Той също се вгледа в нея.
Някой в стаята се изкашля. Тия примигна смутено.
Рийвс, личният камериер на баща й, който бе в Симарон, откакто се бе заселила тук нейната фамилия, сервираше уиски и шери. Той се намръщи, защото забеляза, че Тия продължаваше да гледа втренчено гостите, а после повдигна въпросително вежди, защото тя сбърчи устни, но доста бързо успя да възстанови самообладанието си и да посегне към чашката с шери, което внезапно се оказа много необходима подкрепа.
— Тия, най-после се появи! — каза баща й и стана от стола. Тя набързо надигна чашката с шери.
— Извинявай, татко. Нямаше да закъснея, ако не се бе наложило да се занимавам с немирните деца на брат ми. Доста време ми отнеха грижите за тях.
От погледа на Тия не убягна мигновеното смръщване на баща й. Веднага изпита съжаление за лекомислените си думи. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, после добави:
— Всъщност завиждам на Иън за прекрасните му деца.
— Естествено, нали те са моята гордост и радост — обади се Иън, — само че няма защо да завиждаш. Един ден сигурно ще имаш свои.
— Няма, защото ще си живея по-добре като тяхна леля и стара мома! — увери го тя и допи шерито.
— Помниш ли Тейлър Дъглас, Тия? — попита Джарет.
— Не, не си го спомням — отвърна тя и погледна към Тейлър. Искаше й се да не я гледа по този начин,
