издържи на изпитанията. Беше зарязала и възглавниците, и леглото, и копринените си рокли, и уютната си спалня, без окото й да трепне. Вместо това Тия Маккензи свикна да се облива, тръпнеща, но безмълвна, с адски студената вода от вледененото корито в лазарета в мразовитите зимни утрини. Дежуреше по цели нощи край леглата на умиращи войници, стенещи от непоносимите болки, но нито веднъж не се разколеба, нито веднъж не отказа да изпълнява нарежданията на брат си Джулиан. Шиеше разкъсвания, попиваше кръвта, почистваше инфектирани гнойни рани, макар че вонята им бе непоносима. Бе вършила всичко това, съвършено забравила за лукса в имението и за прелестния домашен уют. Може би се опитваше да докаже нещо на себе си. Но ако искаше да бъде откровена докрай, трябваше да си признае, че в началото едва издържаше — всичко се оказа много по-ужасно, отколкото си го бе представяла. Вече не помнеше колко пъти й бе идвало да ревне и да захвърли изпоцапаната с кръв и гной престилка, потната униформа на медицинска сестра и да побегне към родното огнище. Но никому не бе показвала настроенията си.
Затова сега й бе толкова приятно отново да си бъде у дома. Защото никъде нямаше толкова прелестно имение като Симарон. Плантацията се простираше покрай реката, вливаща се в морето край залива Тампа Бей. Наистина и тук през зимата ставаше студено, ала нощите и утрините не бяха чак толкова пронизващо ледени както на север от Флорида, макар че утринният бриз носеше от брега влага и хлад, докато разклащаше завесите на високите прозорци, зад които се простираше обширната веранда, заобикаляща къщата от всички страни. Зад къщата се виждаше реката, а отпред бе главният вход, на изток се ширеше подгизналата морава, а в далечината зад нея се издигаше боровата гора, където в детството си Тия обичаше да се излежава в хамака, опънат между два стройни бора край някое от многобройните изворчета. Като че ли този безгрижен живот бе отлетял завинаги някъде много надалеч. Макар да й се струваше, че всичко е както някога…
Не, разбира се, не бе така, защото някои промени се бяха оказали неизбежни. Повечето от конете на баща й бяха взети от тиловите снабдители на кавалерията. На вечерята снощи цялото семейство реши да пести и се ограничи с цикория, макар че имаха запас от кафе на зърна в килера. Вече внимаваха със свещите и не ги оставяха безгрижно да догарят в свещниците. Събираха парафина, за да го сваряват за домашен сапун. Докато лежеше в леглото си, Тия усети пронизващото въздушно течение, проникващо по- лесно през прозорците, тъй като дървените капаци бяха насечени за подпалки. Младата жена усети как сърцето й заби ускорено. Симарон, нейният роден Симарон щеше да устои на всички превратности на съдбата. Никой и нищо не можеше да я разубеди в това. Защото Симарон всъщност приличаше на крепост, макар и не толкова голяма, каквито бяха замъците от приказките. Къщата си стоеше непоклатимо на мястото си, прислужниците и ратаите бяха налице, всичко си беше както винаги, с изключение… на това, че войната бавно, но неумолимо напредваше на юг. Е, засега поне в околността не бе проникнала ужасяващата нищета, както бе навред в разположените по на север щати. Навсякъде в Юга хората оставаха без покрив заради настъпващите армии, страдаха от грабежите, от безчинствата на мародерите, имуществата им се стопяваха заради безмилостните конфискации. Бежанците се тълпяха в по-големите градове. Устремно напредваща войска на янките заграбваше всичко, което бе скътано за прехрана на населението през зимата, след което палеше безжалостно не само домовете, но и хамбарите и оборите, за да не остане дори зрънце жито за изхранване на отстъпващите южняци. Някои офицери от двете армии се опитваха да въведат ред и да ограничат безпощадното съсипване на припасите, да усмирят грабителите, но техните призиви оставаха глас в пустиня. За да бъдат изхранени многохилядните армии, огромни области трябваше да бъдат опустошени. Тия си припомни слуховете, че тази омразна война можеше отдавна да е прекратена, ако южнячките не бяха такива пламенни патриотки, готови на всякакви изпитания в името на крайната победа. Самата Тия не бе съвсем уверена в тази кауза. Защото беше лесно да демонстрираш патриотизма си, когато си нахранен, заможен, добре облечен, край топлото огнище, ала всичко се променяше до неузнаваемост, когато гладуваш и мръзнеш, бездомен и осакатен, когато всички мечти са се превърнали в прах и пепел.
Затова точно сега да се завърне в родния дом бе толкова очарователно. Да помага на Джулиан във военната болница, която не променяше местоположението си, беше нещо съвсем друго. Там Тия се чувстваше уверена в себе си и полезна за околните. Дори се смяташе за опитен стар кадър, понеже напоследък във военните болници бяха призовани много девойки. Но ситуацията ставаше все по-опасна, защото янките започнаха да се интересуват от Флорида. Брат й Джулиан бе принуден да премести болницата. На нея бе възложил задачата да отведе двама от ранените, но по пътя неочаквано тя се бе забавила и тогава се бе натъкнала на кавалерията на южняците. За всичко това бе виновен онзи проклет безименен янки!
Кавалеристите на Дикси я бяха довели до имението на баща й вчера следобед. По пътя се държаха учтиво, дори много любезно и за нея бе удоволствие да язди с тях. За Тия тези кавалеристи представляваха опората на нейния роден щат, особено сега, когато все повече войски бяха изтегляни на север, за да се опитат да удържат настъпващите войски на янките. Тя бе решила след Коледа да се присъедини към хирургическия екип на брат си Джулиан, независимо къде ще се помещава неговата полева болница. Рианон, за която Джулиан наскоро се бе оженил, им помагаше много в хирургическите операции, но вече очакваше първото си дете, а освен това във всички военни болници винаги имаше нужда от медицински сестри. Но засега за Тия беше най-добре да е у дома. Нямаше по-добро място да си почине, да се възстанови след уморителното пътуване, да се почувства на сигурно място и най-важното — да излекува раните, нанесени върху самоувереността й след срещата с онзи ужасен янки.
Само при мисълта за него Тия сърдито стисна зъби. Наистина този непознат не бе довел в местността основните сили на янките, но това още не означаваше, че няма да осведоми командирите си за придвижването на войските на южняците. Бунтовниците не само щяха да бъдат принудени да изоставят плановете си за конфискуването на толкова необходимите храни, но и да избягат, особено след като многобройните и добре въоръжени янки пазеха толкова строго провизиите.
Отново я обзе неприятното усещане за вина и неловкост.
Но нали можеше да бъде по-зле. Много по-зле. Освен ако…
Според слуховете част от войските на янките се заблудили в безлюдните блатисти местности във вътрешността на Флорида, защото поели по пътеки, които отдавна били изоставени от индианците и не водели на никъде. Това позволило на всички отреди на южняците да се измъкнат от преследвачите и да оцелеят.
На вратата се почука.
— Добро утро, скъпа!
В спалнята се появи майка й. Тара беше висока, елегантна, с великолепни руси коси, без нито един бял косъм, въпреки че беше навършила четиридесет и пет. „Усмивката й сияе като че ли слънцето огря спалнята“ — помисли си Тия и се усмихна, а после се сгуши още по-дълбоко в леглото. Майка й изглеждаше крехка, но притежаваше стоманена воля. Независимо какво мислеше по някой въпрос, тя умееше да сдържа думите си. Джарет Маккензи бе решил твърдо да остане неутрален, доколкото бе възможно, въпреки че това силно затрудняваше общуването му със съседите, но съпругата му го поддържаше с цялата страст и дипломатично умение, на което бе способна. Всеки път, когато някой от синовете им се прибираше у дома, майката на Тия се стремеше да не включва политическите спорове сред обичайните теми на семейните разговори. Това бе истински подвиг, когато по четирите краища на огромната страна често се стигаше дотам бащи и синове да не разменят нито дума с години, понеже поддържаха противниковите политически лагери. Племенниците и племенничките й, всичките до един убедени поддръжници на Юга, по всяко време бяха добре дошли в дома й. Тара подслоняваше ранени офицери и войници от двете враждуващи армии и полагаше за тях много грижи. Представители на тези две армии понякога се срещаха в имението Симарон, за да обсъждат различни въпроси — размяната на пленници, евакуацията на наскоро окупираните територии, условията за капитулация на обкръжените части, детайлите около временните примирия.
Тара дръпна завесите, за да позволи на слънцето да огрее спалнята.
— Мамо, това е жестоко от твоя страна — изхленчи Тия и се скри още по-надълбоко под завивките. Закри очи с ръка от заслепяващата светлина.
— Ти проспа вече цели десет часа, дъще.
— Но нали съм си у дома за Коледа!
— Забрави ли, че сама реши да участваш във войната — припомни й Тара. — Нито имаш чин, нито те чакат някакви по-специални задължения. Освен това никой не ти плаща, така че нищо не те задължава да
