разрушаването на мечтите, на семействата… нима смъртта не е една безчестна трагедия? — попита Тия, удивена от възбудата, която внезапно се бе надигнала в гърдите й.
— Най-голямото безчестие е липсата на всякаква чест! Няма нищо по-важно от честта и достойнството! Какво е живот без чест, без изискано общество, без правила, определящи категорично кое е правилно и кое не? За какво да се сражават хората, ако не за качеството на техния живот, за честта и непорочността, за добродетелите на техните майки, съпруги, сестри и дъщери? — Амелия Роупър разгорещено размаха чашата си и властно допълни: — Не е зле да запомните това, млада госпожице!
— Може би и ние имаме някаква представа какво означава чест и състрадание! — отвърна й Тия.
Госпожа Роупър презрително изсумтя и се обърна с гръб към Тия и Реймънд. Рей заговори на Тия:
— Много, много хора не одобряват твоята дейност.
За миг Тия се смрази. За каква дейност намекваше той? Да не би да знае нещо за Годайва?
Не, за присъстващите темата за Годайва не беше нищо повече от предмет на безгрижни светски разговори. Но младата жена успя да си поеме дъх и да се окопити едва когато осъзна това. Чак тогава намери сили да отговори на Реймънд:
— Мога само да благодаря на Бога, че за мен е важно само одобрението на моето семейство, а всички те се гордеят, че помагам на Джулиан.
— Ах, Тия! — Рей хвана ръката й. — Зная, че си загрижена за мен… Усещам го всеки път, когато ръцете ни се докоснат, когато погледите ни се срещнат. Бих искал да мога да те науча кое е добро и кое — не. Не е редно да продължаваш да работиш в онази военна болница. Госпожа Роупър бе напълно права, че мнозина мъже не биха се омъжили за теб, когато си дадат сметка на какви гледки си била свидетел по време на хирургическите операции. Крайно време е да разбереш това… — Той внезапно повиши тон: — Освен това трябва да осъзнаеш, че баща ти не е прав, че той дълбоко се заблуждава.
Тия веднага издърпа ръката си от неговата. Той й говореше съвсем искрено и убедително, но тя бе длъжна да признае пред себе си, че чувствата, които изпитваше към него, бяха ужасно объркани. Преди да започне тази проклета война, тя се отнасяше по съвсем друг начин към него. Дори може да се каже, че го харесваше… че той я изкушаваше. Реймънд обичаше конете, ездата, плантациите, качествения коняк, дори и книгите. Но тази война го бе променила — той продължаваше да й харесва, но вече не беше както някога. Изпитваше известна резервираност към него, но не искаше да го засегне или нарани.
Но не можеше да му прости обидните думи, които изрече по адрес на баща й. Нямаше да позволи на никого да критикува Джарет Маккензи.
— Щом смяташ баща ми за глупак и за непочтен човек, много странно ми се струва желанието ти да се ожениш за мен?
— Но аз те обичам, Тия? — меко отвърна той. — Обичам те както никой друг. — После неохотно добави: — Зная, че има и други жени, които се грижат за нашите ранени. Обаче малко от тях успяват да си извоюват достойно място в изисканото общество.
— Баща ми ме е научил да уважавам достойнството на другите заради това, с което те се занимават, и в зависимост от това как се държат, а не заради парите или именията, които притежават. Може би именно защото е отгледан от жена от племето на семинолите, майката на моя чичо — натъртено произнесе Тия, макар да беше толкова ядосана, че й се щеше да бъде много по-рязка.
— Твоят чичо се опитва да превъзмогне всичко, свързано с неговия произход…
— Но моят чичо се гордее с произхода си.
— Тия! Войните със семинолите приключиха и сега не искам да спорим за тях. Днес всички ние имаме съвсем други проблеми…
— Не, помисли малко, преди да продължиш! Как ще се ожениш за мен, след като в моя род има хора, в чиито вени тече кръвта на червенокожите им предци?
— Тия, аз мога да изтърпя много от твоите особености.
— Да изтърпиш — замислено повтори тя.
— Вярвам, че изпитваш към мен същите чувства, каквито и аз към теб. Не е нужно да оставаш стара мома. Може това, с което сега се занимаваш, да не е съвсем благопристойно, но пък и не си някоя блудница, например като онази, която се е превърнала в нещо като кумир на повечето жители на нашия щат, така наречената Годайва, за която спомена госпожа Роупър. Говори се, че тази Годайва била неуловима, че се появявала къде ли не, че вече е успяла да поведе към гибел десетки северняци.
„Е, това вече е прекалено!“ — помисли си Тия.
Искаше й се да удари Рей в лицето. Само така щеше да успокои гнева си. Нещата, които ми наговори, са плод на това, което са го учили цял живот! Явно той не е способен да отвори сърцето си за нови разбирания, за нови чувства…
— Дори и никога да не се омъжа, не бих смятала това за провал. Не бих се свързала с човек, който не е готов да ме обича независимо от всички останали обстоятелства. Оценявам твоята любезност, особено думите ти, че ме обичаш толкова силно, та си готов да се ожениш за мен въпреки трудния ми характер. Но ти имаш своите разбирания, Рей, както и аз моите…
— Но нима това има значение за един мъж и една жена, които се обичат? Помисли за това, Тия! Омъжи се за мен.
— Само че се налага да ти откажа. Войната още не е приключила и за мен това има огромно значение. Надявам се да се съгласиш с мен.
— Може би си права, но нима всеки път, когато се срещнем, ще трябва да те питам дали си съгласна да се омъжиш за мен? Ако се нуждаеш от мен, ако ме искаш… просто ела при мен и ми го кажи.
— Благодаря ти, обаче сега се налага да ме извиниш, защото виждам, че брат ми идва към нас.
Тя го остави и забърза към Джулиан.
— Какво става? — загрижено попита Джулиан — лицето й му подсказа, че нещо не е наред.
— Изслушах лекция за порочното ми поведение.
— Тези стари пуритани! — усмихна се Джулиан. — Кога ще разберат, че това, с което се занимаваш, е много полезно и достойно? Най-добре е въобще да не им обръщаш внимание.
— Благодаря ти, Джулиан.
— За мен е удоволствие. Може би вече си уморена от това изискано светско общество?
— За тази вечер преживяванията тук ми стигат.
— Добре. Тогава съм готов да потеглим към нашата болница в околностите на Сейнт Огъстин. Искам да вземем част от ранените, за да се лекуват в по-благоприятна и по-здравословна обстановка. Тук има много ранени, така че не достигат опитни помощници, които да се грижат за тях. Готова ли си да дойдеш с мен, Тия?
— Да, определено съм готова!
Да, за Бога, да, тя наистина бе готова.
Глава 12
Виждаше детето — невръстно дете с дяволита усмивка, очарователно и щастливо. Един красив тъмнокос малък мъж, упорит и своенравен, който дори и когато се държеше лошо, го правеше толкова мило, че никой не можеше да му се сърди. Момчето си играеше както всички деца на неговата възраст.
Всичко в съня й бе мрачно, сякаш в спалнята, където си играеше детето, се бе спуснала гъста мъгла. Имаше отворена врата, водеща към балкона. Имаше и други деца, но тя не можеше да различи лицата им… не само заради мъглата. Имаше и още нещо. Малкото момче бе в центъра на съня й и затова го виждаше съвсем ясно. То имаше трапчинка на бузата…
Имаше и балкон. То се надвеси над парапета…
— Не! Не!
Тя се мяташе в съня си, опитвайки се да го предупреди, да го спре.
— Не го прави, о, Господи, моля те, не, не…
В следващия миг то падаше, падаше, падаше…
— Рианон! Рианон! Събуди се! — Тя усети нежните ръце върху раменете си и видя загрижените красиви сини очи на свекърва си.
Младата жена се изправи рязко, ужасена, вцепенена от страх. Къде се намираше?
