подаваха розовите връхчета на гърдите й.
— Ъ… здравейте — изпелтечи войникът.
— Здравейте — отвърна тя.
Той продължи да се взира в нея. Секундите се нижеха и Тия се надяваше, че Лиам ще успее да се измъкне.
— Ка-ка-капитане! — извика накрая мъжът.
Тя зачака. Не преставаше да брои секундите. Искаше капитанът да я види.
След минута капитанът се появи. Той бе висок, строен, а слабото му лице бе загрубяло от войната. В очите му бе стаена тъга. Младата жена имаше чувството, че той се бие от избухването на войната. Погледна към нея.
— Да не би да търсите някой враг? — извика тя.
— Кого наричате враг?
— Аз ще ви покажа!
Тия побягна по насипа и изчезна сред дърветата. Огледа мястото, където групата им бе принудена да спре. Нямаше и следа от войници.
Подсвирна и Блейз дотича при нея. Кобилата не бе оседлана. Тия се метна на гърба й и препусна през дърветата.
Докато се носеше през гората, чуваше гласовете им. Реши, че са шестима, а може би и повече.
— Къде отиде тя?
— Коя е тя?
— Какво е намислила?
— Къде иска да ни заведе?
— Тя беше гола…
— Полугола…
— Със страхотно дълга коса…
— Годайва!
— Господи, да! Това наистина беше Годайва, която е подмамила стотици мъже към гибелта им!
— Да, това беше тя!
— Тя?
Тя бе подмамила стотици мъже към гибелта им? Господи, как бе възможно така да се преувеличават нещата?
В този момент нямаше значение как я бяха превърнали в такава злодейка. Преценката й се бе оказала вярна — те наистина бяха около шест-седем мъже и препускаха след нея.
Не искаше да играе ролята на фатално-гибелната Годайва и да подхранва нови слухове, но нямаше друг избор.
Препусна отново в галоп по насипа край брега.
— Оттук, момчета!
Обърна Блейз и запрепуска надолу по течението. Янките трябваше да обърнат конете си, за да я последват. Тя забави ход, за да се увери, че преследвачите й не изостават.
Отклони се от речния насип и се насочи към пътя. Чу, че мъжете я последваха. Обърна се, за да се увери, че я виждат.
Десет минути, двадесет. Тия продължаваше да ги изпреварва с най-малко петдесет дължини, но започна да мисли къде би могла да им се изплъзне. Сети се за боровата гора на север. Местността бе изпъстрена с поточета, малки езера и горски вирове. Можеше да се изгуби сред дърветата, да премине през потока, после да се скрие в гъсталака от другата страна.
Докато препускаха, чу ускореното дишане на Блейз. От колко време яздеше? Янките ще трябва да намалят ход, както и тя бе направила, опита се да се успокои.
Стигна до гората и навлезе в нея. Зад себе си чу викове. Явно преследвачите й се бяха разпръснали.
Тия се усмихна, заобиколи езерото и най-сетне намали ход.
Скочи от седлото и поведе забързано Блейз през гъстия храсталак, решена да стигне до редицата от високи борове покрай потока.
Още чуваше виковете на янките зад гърба си. Те навярно не бяха слезли от конете си, но нямаха представа къде се бе скрила, затова кръжаха наоколо. Не можеха да препускат бясно по тази пресечена местност, защото бяха изгубили следите й. Но за разлика от тях Тия много добре знаеше накъде се бе запътила. Прекоси ивицата с боровете. Оставаше й да премине потока и да излезе на отсрещния бряг — там щеше да бъде в безопасност. Вече бе стигнала до най-гъстия шубрак, трябваше само да се отклони по някоя от тайните, едва видими индиански пътечки, за да скрие напълно следите си. Много пъти бе прибягвала до тази изпитана хитрост. Една от пътеките водеше на юг. Покрай нея се редуваха изоставените вигвами на семинолите, където можеше да се скрие и евентуално да намери нещо, с което да прикрие голотата си.
Напредваше бързо. Енергично прегази плитката вода на някакъв приток, после за малко се впусна да плува, защото попадна на по-дълбок вир — бързаше да се отдалечи по-скоро от преследвачите си, които се бяха струпали на брега на потока. Сетне отново хукна между боровете, дърпайки след себе си Блейз. Неусетно се добра до следващите храсти, където възнамеряваше отново да яхне кобилата.
Тъкмо бе излязла на края на поляната, и изведнъж се закова на място, изумена и уплашена.
Пред смаяния й поглед се разкри военен лагер.
По всичко личеше, че е на янките.
Палатките бяха грижливо подредени. Между тях горяха огньове. Това бе добре организиран лагер, с нагъсто поставени постове по дължината на редицата от борове. В далечния ляв ъгъл на лагера се издигаше една по-висока палатка — приличаше на лазарета на Джулиан. Пред нея се виждаха насядали ранени войници. Останалите се бяха разположили около тях. Едни чистеха оръжието си, други пушеха лули, някои се грееха около огъня или пишеха писма.
Часовоите бяха разпръснати по периферията на площадката. Пазеха подстъпите от изток и запад, за да осигурят на почиващите войници възможност да отблъснат всички опити за изненадващи атаки на противника.
Това бе превъзходно избрана позиция — лесна за отбраняване, добре укрепена, с достъп до прясна вода.
Тия не подозираше, че янките бяха навлезли толкова навътре във Флорида, нито пък бе очаквала северняците да знаят за тази закътана сред горите местност, понеже тя не бе отбелязана на нито една топографска карта.
Да, за нея вече нямаше съмнение, че янките бяха изучили добре щата. Разбира се, с всеки изминал месец броят на юнионистите нарастваше все повече. Към армиите на Севера се присъединяваха онези, които бяха уморени от четиригодишното противопоставяне, на които бе дошло до гуша от братоубийствената война, както и тези, които бяха гласували против отделянето на Юга и се бяха обособили в Източна Флорида, за да не бъдат подчинени на Конфедерацията.
Младата жена чу виковете на преследвачите си, които се приближаваха с всяка изминала минута.
Мислено прокле лагера, който най-неочаквано се бе изпречил на пътя й.
„Тук ще бъде моето лобно място!“ — мрачно си каза тя.
Войниците в гората зад нея все още се лутаха сред лабиринта от дървета и дънери, притоци, езерца и храсти.
Но нямаше да закъснеят да се доберат до нейното укритие.
А пред нея се намираше военен лагер със стотици войници на янките.
Тия се скри зад най-близкия бор, като се опитваше да не изпада в паника. Но не можеше да престане да тръпне от ужас. Огледа лагера. Небето се смрачаваше, но въпреки това тя успя да забележи голямата палатка вдясно от центъра на лагера, точно до малкия ручей. Може би тази палатка беше само за офицери. Краят на палатката стигаше до предните борове. Местоположението на офицерската палатка издаваше намерение за някакво уединение, за отдалечаване от шумните войнишки палатки, а също и за подсигуряване на резервен път за отстъпление откъм ручея.
Тия още гледаше замислено тази палатка, когато чу някакъв шум и сърцето й изтръпна. Мъжът, който се
