показа от входа на палатката, беше висок, чернокос, с внушителна осанка. Но оттук Тия го виждаше само в гръб. Все пак различаваше бялата му риза и кавалерийските му бричове. Сигурно беше офицер — издаваше го властната му походка и уверената му стойка. Отдалече си личеше, че този мъж бе свикнал да заповядва.
Офицерът спря пред един млад русокос войник край огъня на няколко метра от офицерската палатка. От укритието си Тия не можеше да чуе нито дума от онова, което той говореше с плътния си баритон, все още с гръб към нея. Чу по-ясно отговора на войника, понеже той бе с лице към нея:
— Да, сър, разбрах. Ще се срещнете с полковник Брайър в ще останете с него два-три часа. Ако междувременно се завърне разузнавателният отряд, аз трябва да рапортувам на капитан Ейърс, че сте в палатката на полковник Брайър и той трябва да ви потърси там или да ви изчака тук, за да ви осведоми за резултата от разузнаването преди началото на нощта.
Офицерът продължи нататък. Тия отмести поглед към боровете край канавката, опасваща по- отдалечената страна на лагера. В следващия миг чу стъпките на приближаващите преследвачи и веднага се шмугна в най-гъстия храсталак, повела Блейз след себе си.
Щом наближи офицерската палатка, тя извика на кобилата:
— Хайде! Напред!
Кобилата послушно се впусна в тръст. Тия проследи Блейз със загрижен поглед, нервно стискайки юмруци. Блейз нямаше да се отдалечи много… поне така се надяваше господарката й, но не искаше и да издаде скривалището й. Разчиташе Блейз да остане навътре в гората, за да не й се налага да излезе по- напред, където можеше да се натъкне на някой от войниците.
Не искаше любимата й кобила да попадне в ръцете на врага.
— Хайде, момичето ми, върви — прошепна тя.
Тия я проследи с поглед как се отдалечи, доволна, че Блейз скоро откри малка поляна с гъста трева, скрита сред боровете.
Сигурна, че кобилата се е отдалечила достатъчно от лагера, тя се придвижи бързо напред през храстите. Огледа се внимателно. Беше сигурна, че може да се промъкне в голямата палатка, без да я види никой. Там можеше да изчака, да намери някакви дрехи, а когато войниците се откажат да я търсят, да се измъкне и да се скрие сред боровете.
Да, можеше да го направи — нямаше да й бъде трудно.
Но какво ще стане, ако офицерът изненадващо се върне в палатката?
Не, нямаше да се върне! Току-що бе казал на сержанта си, че ще отсъства няколко часа.
Тия прекоси краткото разстояние до палатката, коленичи в меката трева и се промуши под платнището.
Когато се озова вътре, се изправи. Цялата трепереше. Нощта бе много студена, а освен това тя бе мокра. Усещаше косата си като студена влажна наметка около раменете си, от която надолу по гърба й се процеждаха ледени капки. Освен това бе изплашена до смърт и зъбите й тракаха. Имаше нужда от одеяло. Огледа се отчаяно.
Палатката бе голяма и уютна. На земята беше постлан дори килим. До голямото войнишко легло имаше маса, а на нея бе разгърната карта. Мундирът на офицера бе преметнат на облегалката на стола до масата. Имаше огледало, малък сандък с провизии и още една масичка, отрупана с книги, военни ръководства, медицински списания и инженерни учебници. Книгите бяха овехтели от четене и за миг тя се изкуши да ги погледне. В Симарон баща й имаше голяма библиотека и насърчаваше децата си да четат. Майка й също обичаше книгите; често им повтаряше, че с книгите можеш да пътуваш из цял свят, докато си се настанил удобно в дълбокото меко кресло пред камината. Освен това книгите бяха отлични учители, които разкриваха тайните на света за тези, които бяха жадни да ги узнаят. Те бяха приятел, с когото уютно можеш да се свиеш на дивана в дъждовен ден; можеха да те развеселят, когато си много самотен и тъжен, сякаш целият свят тежи на плещите ти.
Понечи да вземе една книга, но се спря.
Не беше дошла тук, за да чете. Беше дошла, за да се скрие и да намери някакви дрехи, а със сигурност не можеше да се облече със страниците на някоя книга!
Продължи да се оглежда. Видя още един пътнически сандък. Върху него бе сгъната чиста памучна риза.
Всичко в палатката бе подредено. Тия се заинтригува що за човек бе високият тъмнокос офицер, когото бе видяла да излиза от палатката. Той бе янки, враг. Определението „враг“ пасваше по-лесно, когато се отнасяше за някой непознат. И брат й бе „враг“, но лицето му бе едно от най-обичните за нея. Сега повече от всякога изпитваше омраза към войната.
Реши, че във втория сандък сигурно има дрехи. Можеше да облече ризата, която бе сгъната върху него, а вътре сигурно щеше да открие някакви панталони. Положително щяха да са й големи, но все щеше да намери нещо, с което да ги върже на кръста си. Приближи трепереща към сандъка. Отвори го. Беше пълен с панталони. Хубави, топли, вълнени войнишки панталони. Извади ги и ги остави на сандъка, после погледна нервно към платнището, закриващо входа на палатката. Приближи до него, повдигна го леко и внимателно се огледа навън. До огъня бе седнал един войник — явно бе на пост. Видя и други мъже, заети с обичайните си задължения в лагера. Никой не подозираше за присъствието й.
Пусна платнището и се върна към сандъка. Вече почти замръзнала и изнервена, че някой може да я завари, Тия бързо смъкна корсета и долните си гащи. Пръстите й се бяха вцепенили от студ и тя с мъка развърза връзките на корсета и гащите, освободи се от мокрите си дрехи, наведе се и посегна към ризата.
В същия миг замръзна, вцепенена от страх. Усети, че имаше някой. Не чу никакъв звук, но въздухът… да… усети как въздухът се раздвижи. Някой безшумно бе влязъл.
Да, някой бе дошъл. А тя бе с гръб към него.
Чу изщракването на предпазител на пистолет.
— Кой си ти и какво правиш? Гласът бе дълбок, с властна нотка.
Тия се обърна. Мъжът бе насочил срещу нея своя колт. От гърдите й се изтръгна ужасен стон.
Взираше се право в Тейлър Дъглас. Висок, строен, тъмнокос, застрашителен — както сама бе забелязала преди вре ме. Чертите на лицето му не изразяваха никакви емоции.
Освен гняв. И безпощадност.
Да, той бе офицерът, когото бе видяла да излиза от палатката. Трябваше да се досети, трябваше да го предвиди, по-добре да се бе удавила в реката, отколкото да дойде тук!
О, разбира се! Тейлър беше янки, който много добре познаваше местността и защитните предимства на тази позиция.
И да… книгите… трябваше да се досети, че са негови. Да, това бе неговата палатка. И той се бе върнал.
Глава 13
Реагира напълно инстинктивно.
Може би бе глупаво, нелогично, но… хукна да бяга.
Обаче не стигна до никъде. Ръцете му стиснаха талията и като стоманен обръч. Вдигна я във въздуха, после я повали на войнишкото легло.
Тия се учуди колко твърди са леглата в офицерските палатки. Удари се толкова силно, че чак дъхът й секна. Ала веднага, пак по инстинкт, се опита да се надигне. Обаче той вече се бе надвесил над нея, опрял ботуша си в ръба на леглото.
— Годайва! — изръмжа Тейлър. — Добре, добре. Значи пак се срещнахме.
Тия прехапа устни, втренчена в него. Не можеше и дума да отрони. Само го гледаше вцепенено, право в очите му с цвят на презрял лешник. Все пак кръстоса ръце пред голите си гърди, разтърсена от трепета, пролазил по гърба й.
— Да не би да си глътна езика? Никога не съм допускал, че можеш да мълчиш. Хайде, говори, да видим какво ще измислиш за свое оправдание. На какво дължа това неочаквано удоволствие? — шеговито попита той.
