В къщата на Джулиан, в безопасния уют на имението Симарон, макар че Джулиан го нямаше. Вече получиха телеграми и тя знаеше, че съпругът й и Тия са в безопасност. Писмото на Джулиан издаваше толкова умора и отчаяние, сякаш вече не го интересуваше дали Югът ще спечели войната. Потокът от ранени от битката при Олъсти стейшън не секваше и положението бе почти толкова лошо, както когато той служеше в армията на Северна Вирджиния, където сраженията не спираха, ожесточени и кървави още от самото начало. Но всичко бе свършило, Джулиан бе добре, зълва й също бе добре, а тя бе тук и се възстановяваше след раждането на малкия им син — най-хубавият коледен подарък, който някога си бе представяла. Един дар на живота, разцъфнал в свят, помрачен от смъртта!
— Конар! — извика Рианон и скочи от съпружеското легло. Без да обръща внимание на разтревоженото лице на свекърва си, тя изтича към малкото плетено кошче, където спеше синът й. Твърде паникьосана, за да разсъждава трезво, тя сграбчи бебето и го притисна към гърдите си. Детето се събуди и се разплака.
— Рианон, ти трепериш. Нека да взема бебето — тихо предложи Тара Маккензи.
Рианон погледна детето, после Тара, подаде й го и зарови лице в шепи.
— Беше сън…
— За бебето ли?
— Да… — отвърна младата майка, после се поколеба. Отпусна се на леглото, а свекърва й седна до нея, полюшвайки бебето, за да го успокои, но все още загрижена за снаха си.
Рианон въздъхна облекчено.
— Не, не беше за моето бебе — прошепна тя, но болката продължаваше да тежи в сърцето й. — Беше друго бебе, по-голямо, което вече ходеше. Не беше Шон, синът на Алайна! Не беше тук… Къщата бе различна. Голяма, красива къща, разположена на оживена улица. В нея постоянно влизат и излизат различни хора. Къщата има голям вход с просторен коридор, стените са облепени с много красиви тапети, а подът е мраморен. Там има и една детска стая с малко люлеещо се конче, има кукли… играчки…
— Но си сигурна, че не става дума за тази къща — обади се Тара.
— Да, сигурна съм.
— Сигурно не е била и къщата на Алайна в Сейнт Огъстин. Двете с Риса разполагаха там с малко място и нямаше толкова много стаи. Със сигурност нямаше и такова великолепно преддверие.
Тара Маккензи имаше опит с малки деца. Беше отгледала не само своите три, но се бе грижила и за племенниците и внуците си. Конар вече бе затворил очи и спеше спокойно. Рианон едва се сдържаше да не го вземе, да го притисне към гърдите си, толкова благодарна и облекчена се чувстваше, че детето й бе живо.
— Беше нечие друго дете. Само ако можех да предупредя…
— Рианон, може би ще можеш да го направиш — успокои я Тара. Тя никога не се бе усъмнила в способността на младата си снаха да вижда странни неща в сънищата си. Джулиан й бе разказал как дарбата на Рианон да предсказва събитията в спасила много хора от сигурна катастрофа. Дори генералите се вслушваха в предупрежденията й.
Но понякога сърцето на Тара се свиваше от мъка за снаха й.
Някъде имаше дете, което бе в опасност. И Рианон отчаяно искаше да помогне…
Тара сложи бебето в люлката му. Прегърна снаха си и я залюля като малко дете, галейки дългата й черна коса.
— Рианон, не бива да се разстройваш толкова. Да можеш да помагаш на хората, както го правиш ти, та това… това наистина е божи дар! Всички ще внимаваме и няма да позволим на някое от малките деца да излиза само на балкона. Ще променим хода на съдбата.
— Да променим хода на съдбата… Господи, един ден децата ни ще са тези, които ще трябва да променят хода на съдбата. Нашите деца ще ни изведат от разрухата на тази война, която ние разпалихме.
— Да, те ще трябва да го променят. — Тара се отдръпна от снаха си и се усмихна. — Донякъде даже им завиждам. Те ще трябва да се борят, да се трудят, за да изградят новия свят.
— Но още много години ще бъдат изпълнени с нещастие и мъка.
— Израстването, както и придобиването на опит, често е трудно. Но това е единственият начин да се изгради новия свят. Да ти донеса ли нещо за пиене, може би чаша топло мляко?
— Не, не, благодаря ти, съжалявам, че те разтревожих. Сигурна съм, че ще мога да заспя.
Тара я целуна по челото и излезе.
Рианон остана да лежи будна. След малко стана от леглото и много нежно взе скъпоценното си дете от кошчето. Този път не го събуди. Нагласи го в леглото до себе си и остана да го наблюдава през цялата нощ.
На следващия ден след празненството в дома на госпожа Роупър Тия и Джулиан се отправиха на юг. Джулиан я предупреди, че пътуването им ще бъде дълго и бавно.
И наистина се оказа много дълго и мъчително; някои от мъжете бяха в тежко състояние. В същото време Тия бе благодарна, че е далеч от всичко, което да й напомня за битката, далече от полетата, над които се носи тежката и зловонна миризма на смъртта. От градовете, пълни с осакатени завинаги мъже. Пътуваха заедно с медицинските продоволствени фургони. Дните бяха хладни, но приятни, а нощите — поносимо студени.
Веднъж в края на март късно през нощта Джулиан бе повикан от специален куриер, изпратен от генерал Финегън. Един от най-важните му помощници бил ранен.
— Куршумът е заседнал в рамото — обясни пратеникът на Джулиан. — Само вие можете да направите толкова деликатна и трудна операция.
— Ще бъда много щастлив, ако мога да помогна на някого — отвърна Джулиан. — Особено на офицер, на когото генералът държи толкова много. Но в цялата ни група има само един здрав мъж!
Тия, която стоеше до брат си, тихо се изкашля.
— Тия, не искам да те оставям…
— Сър, искате ли чаша кафе? — обърна се младата жена към среднощния посетител.
— С удоволствие, госпожице.
Името му беше Арнолд Биксби и беше от Джорджия. Мъжът отпиваше с наслада от кафето с малко уиски, докато Тия се опитваше със спокоен глас да убеди брат си, че ще бъде добре в негово отсъствие. Изглежда, Джулиан не бе разбрал, че не го молят да тръгне с Биксби, а му нареждат.
— Джулиан, мога да се справя и сама.
— Тия, не искам да те оставям.
— Джулиан, веднъж при подобни обстоятелства се наложи да се разделим и аз бях съвсем добре. — Това беше лъжа, но брат и не знаеше нищо за трудностите, които бе преживяла, докато пристигне при Дикси и хората му преди Коледа.
— Току-що спечелихме много важна битка! Територията е безопасна, а и Лиам е с мен.
— Лиам е с един крак.
— Въпреки това е силен и як като булдог — настоя младата жена.
— Ако успеем да стигнем до това място край реката — Обади се Биксби и започна да чертае карта върху прашния под на палатката, — ще се свържем с доктор Лий Грейнджър. Той има лагер там с по-голямата част от оцелелите от Олъсти. Всъщност можем да се отбием при него по пътя си на север и да му съобщим, че вашите ранени ще се присъединят към неговите.
Джулиан продължи да се взира в сестра си.
— Никак не ми се иска да те изоставям.
— Джулиан, аз изобщо не се чувствам изоставена. Освен това ми се струва, че нямаш голям избор. А аз ще се справя. Не мога да оперирам без теб, но мога да сменям превръзки и да се грижа за ранените по време на пътуването. Правила съм го и преди — напомни му тя.
— Биксби, тази работа не ми харесва. Ако нещо се случи със сестра ми…
— Джулиан, аз ще бъда добре — настоя Тия. — Ако случайно се натъкнем на някой враг, той сигурно ще се окаже някой, когото познавам. Повечето от офицерите в тази война са съученици на Иън или приятели на
