— Предлагам да посетиш братовчед си, който е лекар, а не да занесеш информация в щаба на генерал Лонгстрийт или генерал Робърт Лий! — недоволно заяви Рианон.
— Рианон, не съм сигурна, че тази твоя идея може да бъде осъществена. Тия точно сега не може да направи това — намеси се Риса. — Тя е омъжена за Тейлър Дъглас.
— Зная това. Нали точно ти ми каза, че е сключила брак с него — отвърна Рианон и въздъхна уморено. — Нямах никакво намерение да я тласкам към неразумни постъпки, криещи опасности. Въобще не исках Тия да върши нещо, което да е свързано с тази война!
— Но то не е свързано с войната… — отново заговори Риса.
— Не е. Става дума за едно малко нещастно дете!
Тия вдигна ръце.
— За какво говорите вие двете? Май ще ми трябва глътка уиски вместо този чай, освен ако някоя от вас не благоволи да ми обясни какво става тук.
— Сънувах един сън — промълви Рианон.
— О, Господи, не! С кого бе свързан — с братовчед ми Брент? — попита Тия, разтревожена не на шега. — Може би той е в опасност? Не може ли да му напишем писмо? Не, по-добре ще е да му изпратим телеграма.
— Не става дума за Брент — обясни й Рианон.
— Тя е имала видение за някакво малко дете, живеещо в голяма бяла къща. Видяла го е да пада от балкон.
— Ти познаваш ли това дете? — попита Тия.
— Алайна ми каза, че познава къщата, която й описах. Риса го потвърди. Става дума за Белия дом на Конфедерацията. Детето е син на президента Дейвис.
— О, но… сигурни ли сте в това? — изуми се Тия.
Измъчената Рианон бавно поклати глава. Надигна се и нетърпеливо закрачи из малката стая.
— Не, разбира се, че не съм сигурна. В нищо не мога да бъда сигурна. Вече написах писмо… баща ти ме увери, че ще го предаде на един офицер, който ще може да го достави на Варина Дейвис. Но какво ще си помисли тя, когато получи писмо от някаква напълно непозната жена? Може въобще да не го прочете. Или ако го прочете, да си помисли, че съм луда, и да не обърне внимание на предупреждението ми. Тогава…
— Какво? — попита Тия.
— Ох, не знам… Това е най-странният сън, който съм сънувала някога. Веднъж си казах, че вероятно ще полудея от тези мъчителни сънища. Толкова ме измъчват виденията за бедствия, страдания и катастрофи, които не мога да предотвратя. После твоят брат ме убеди, че благодарение на моето прозрение понякога все пак мога да помогна да бъде избегната поредна злополука. Този сън ме споходи на няколко пъти. Последния път, докато се мятах в леглото и се опитвах да се събудя, видях лицето на някакъв човек, толкова натъжено лице… и той изведнъж ме заговори…
— И после? — настоя Тия. — Какво стана после, Рианон?
Тя сви рамене.
— Каза ми, че някои неща са фатални и не могат да бъдат избегнати и в никакъв случай не трябва да се правят опити за тяхното предотвратяване.
— Рианон, кой бе този човек?
— Мисля, че беше бащата на детето или с други думи — самият президент Дейвис.
— Значи ти си мислиш, че този твой ужасен сън за смъртта на детето неминуемо ще се сбъдне?
— Не знам! Но едно дете ще умре, а аз не мога да понеса тази мисъл! — извика Рианон.
— Толкова много хора умират — тихо се намеси Риса. — Това е част от живота, Рианон. Смъртта е част от живота.
— Но вече умряха прекалено много хора, повечето от тях съвсем млади и невинни. Да спасим това дете за мен е един от начините да се противопоставя на тази кървава война. Чувствам, че мога да съм полезна поне в това! — настоя Рианон.
Тия се вгледа замислено в нея.
— Някой трябва да отиде при Варина Дейвис.
— Ти я познаваш — обади се Риса. — Президентът Дейвис беше военен министър, преди да започне тази лудост. Баща ти и братята ти бяха приятели с него. Преди войната ти си посещавала неговия дом.
— Да, бях там няколко пъти преди началото на войната, заедно с моето семейство. Но ти също си ги посещавала в Белия дом на Конфедерацията, където живеят в момента. Ти си била там с Джеръм в първите седмици след обявяването на войната. Освен това си съпруга на прославен герой от армията на Юга…
— И дъщеря на генерал от армията на Севера. Освен това аз… аз не съм сигурна дали ще мога да издържа това пътуване — заяви Риса. В гласа й се прокрадна извинителна нотка.
Тия усети как хлад пролази по гърба й. Не, тя нямаше да се опитва да убеждава Риса на всяка цена да замине. Не биваше да пътува, ако очакваше още едно дете. А пък Конар, малкият син на Рианон, беше едва на няколко месеца.
— Ами Алайна… — смутено промърмори тя.
— Алайна не е добре — обясни й Рианон.
— Не е добре?
Рианон сви рамене.
— Алайна също е бременна.
— Бременна? Да не би жените от рода Маккензи да са решили да осигурят възпроизводството на населението на целия Юг? — горчиво попита тя.
— Тия! — възмути се Риса.
— О, извинявай. Толкова съм объркана, че не съобразих…
— Да не би да се страхуваш, че Тейлър ще ти се разсърди? — попита я Рианон.
— Сигурно се страхува — процеди Риса и се вгледа втренчено в лицето на Тия.
Тия внезапно се озова в положение на отбрана, като малко дете, принудено да измисля оправдания, за да не изпълни нарежданията на възрастните.
— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, че той сега не е на бойното поле, замина, без да ми обясни поне с няколко думи. Така че няма причина да не мога да посетя Брент, само че…
— Иън сигурно няма да й разреши да замине — заяви Рианон и сви рамене.
— Да, по всяка вероятност Иън няма да остане тук задълго — съгласи се Риса. — Чух, че изтеглят много офицери и войници на север от Флорида, защото се готвела нова офанзива. Генерал Грант твърди, че войната трябва да прилича на истински ад, и възнамерява да го постигне.
— Сякаш досега не беше — недоволно промърмори Тия.
— Така че Иън ще бъде затрупан с нови задължения. А освен това трябва да се грижи за Алайна. Ако се окаже възможно да се измъкнеш оттук, преди той да потегли на север, не трябва да пропускаме тази възможност.
— Добре, всичко ще се реши тази нощ — рече Рианон, отново обхваната от нервни тръпки и видимо обезпокоена. — Сега най-разумно ще е да отидеш да се наспиш. Ще отложим решението за сутринта. Мисля, че все още разполагаме с достатъчно време.
Достатъчно време…
Но на Тия не й бе нужно да чака разсъмването, за да приведе в ред мислите си.
Тъкмо се пъхаше в леглото, когато на вратата се почука. Оказа се, че късно вечерта се бе случило поредното нещастие — премазан бил кракът на някакъв мъж, синът му пък си ударил ръката, а седемгодишната му дъщеря също пострадала сериозно.
Лекарят Жан Буве беше опитен млад хирург. Тия му помагаше през цялата нощ. Наложи се да бъде ампутиран кракът на мъжа. Ръката на момчето се оказа счупена, но лекарят я намести и каза, че има надежда момчето скоро да оздравее. Обаче борбата за живота на момиченцето продължи до сутринта. Тия се опитваше да вдъхне кураж на детето, което за нейна изненада се оказа доста храбро.
— Боли ли те? — попита го Тия. — Лекарят ще облекчи водките ти. Нали знаеш, че лекарствата много помагат?
Момиченцето й се усмихна плахо.
