— Не боли чак толкова много! Знам, че всичко ще бъде наред. Ако умра, ангелите ще дойдат да ме вземат. Както дойдоха за брат ми Даниел. Той умря при Гетисбърг и сега е там горе в рая, така че ако умра, няма да съм сама.
— Няма да умреш! Трябва да живееш. Разбра ли ме? Навън те чака майка ти. Плаче още от вчера. Така че трябва да оцелееш, за да спре да плаче.
Но малкото момиченце умря въпреки старанието на лекаря, въпреки целебното докосване на ръцете на Рианон. Тия бе до леглото му, когато малко преди разсъмване момиченцето напусна този свят. Беше толкова красиво дете, с много нежни мигли и с устни, червени като ягоди. Изглеждаше като заспало в смъртта. Тия го прегърна и заплака — отказваше да повярва, че това дете си бе отишло завинаги. Така я завари лекарят й и каза, че майката иска да бъде с детето си. Тия седеше вцепенена в кабинета на лекаря и чу, когато извикаха фотографа. Знаеше, че това бе обичаен ритуал — да снимат за последно починалите деца, за да ги помнят родителите им. Докато държеше на ръце детето си, за да го снима фотографът, майката плачеше неудържимо. Детето изглеждаше спокойно, като заспало. Въпреки това сцената бе толкова ужасна, че Тия едва издържа.
Двете й снахи се прибраха в къщата, за да приспят децата си. Риса също отиде при своя малък Джейми.
Тия излезе от болничните помещения. Не можеше повече да остане вътре — щеше да й прилошее. Но дори и навън като че ли продължаваше да чува стенанията на злочестата майка. Струваше й се, че тези скръбни вопли щяха да я преследват до края на живота й.
Когато най-сетне настъпи утрото, тя съобщи на Рианон, че е готова да тръгне за Ричмънд.
Надяваше се така да внесе някаква ободряваща промяна в ежедневието си. Междувременно се получи известие, че документите за пътуването на брат й са получени в Сейнт Огъстин.
Иън щеше да отплава с един кораб на янките, акостирал в пристанището.
Скоро след това Тия също потегли на път, като се измъкна от града и пое надолу по реката, за да се качи на един кораб от флотата на южняците, който все още можеше да преминава незабелязано през морската блокада, наложена от янките.
На смрачаване Тейлър навлезе в лагуната с лодката, спусната от борда на кораба. Въпреки късния час пак му се стори, че някой го дебне отнякъде. Гребеше сам, тихо и предпазливо. Според плановете му същата нощ трябваше да се върне на борда на кораба.
Когато излезе от лодката, той бе готов да се закълне, че на брега го очаква засада, но този път нямаше неприятни изненади. Само Дженифър изтича да го прегърне, когато той изтегли лодката на пясъка.
— Тейлър! Тейлър, какво става? Моля те, веднага ми разкажи всичко! Всичко ще бъде наред, защото те ти имат доверие, защото…
— Дженифър, престани! — Джеймс Маккензи застана зад дъщеря си.
Тийла също беше там.
— Пусни го да излезе от водата и да се прибере в къщата! — скара й се тя. — Нощта е студена. Да влезем вътре.
Но Тейлър видя изпълнените с болка очи на Дженифър и странна мъка сви гърлото и стомаха му. Тя обичаше този янки, когото бе спасила от морето. Никога не го бе очаквал; първият й съпруг бе убит при Манасас. Тя бе тъгувала дълго и неутешимо за него, но сега, когато видя очите й, чу гласа й, долови страстта й и загрижеността й…
— Дженифър, те взеха документите и телеграмите и приеха обяснението ми, че той е твърде болен, за бъде преместен.
— О, Тейлър. — Младата жена се хвърли към него, целуна го по бузата и силно го прегърна. — О, Тейлър!
— Джен, Джен — тихо се опита да я успокои Джеймс. — Той все някога ще трябва да се върне…
— Не, сър — прекъсна го Тейлър. — Тъкмо заради това се забавих толкова дълго. Нося заповед за уволнението му. Позволих си волността да заявя, че Майкъл Лонг повече няма да може да служи на каузата на янките. Разбира се, аз се заклех, че той никога няма да вдигне оръжие срещу Федерацията.
— О, Господи, трябва да кажа на Майкъл! — Дженифър отново го целуна по бузата. — Тейлър! Тейлър, толкова съм ти благодарна.
Тя побягна към къщата.
Тийла и Джеймс останаха, втренчили погледи в Тейлър.
— Заради дъщеря си ти благодаря от все сърце — рече Джеймс.
Тейлър се усмихна.
— Е, трябва да призная, че доста се поколебах дали да не докладвам, че е мъртъв. Струваше ми се добра идея. Но един ден войната ще свърши и аз не искам никой от нас до края на живота си да бъде преследван заради тази лъжа. Страхувах се… това беше много рисковано, но рискът си струваше.
— Хайде, ела да отидем в къщата — предложи Тийла, пристъпи към него и го хвана за ръката. — Нощта е студена. Имаш нужда от топла храна и легло, за да си починеш.
Тийла, с удоволствие бих споделил вашата трапеза, но трябва да се върна на кораба. Имам заповед да замина за Вирджиния, а искам да прекарам известно време с Тия в Сейнт Огъстин.
Тийла сякаш внезапно пребледня.
— Хм… ами нека първо да хапнем, нали нямате нищо против?
Обърна се и забърза към къщата. Тейлър погледна към Джеймс и се намръщи.
— Какво става?
— Получихме още едно писмо от Риса. Тия е потеглила към Вирджиния, за да бъде с Брент в болницата в покрайнините на Ричмънд.
— Тя… какво?
— Може би е смятала, че ще отсъстваш по-дълго. Имало е кораб, който щял да отплава надолу по реката…
— Бунтовнически кораб? — рязко попита Тейлър.
— Да — призна Джеймс. — Но не е корабът на Джеръм — побърза да добави. — При сегашните обстоятелства той сигурно щеше да й откаже да я качи на борда. Наистина не знам подробности. Това е всичко, което научих от писмото на снаха си.
Сякаш ледена ръка стегна сърцето на Тейлър. В гърдите му се надигнаха едновременно и страх, и гняв. Прилоша му. Дяволите да я вземат. Той й вярваше.
Извади от вътрешния джоб на мундира си документите, които носеше — писма и заповедта за уволнението на Майкъл Лонг, — и ги подаде на Джеймс.
— Сър, моля да ме извините, но няма да мога да вечерям с вас.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам да открия съпругата си.
— Но тя ще бъде на територията на Конфедерацията.
— Свикнал съм да я залавям на територията на Конфедерацията.
— Пази се, Тейлър, много се пази.
— Да, сър, ще се пазя.
Той оттласна малката лодка от брега, скочи в нея, взе веслото и яростно загреба.
Какво, за Бога, правеше тази жена? Каква безразсъдна игра играеше този път? Дали примамваше други войници, за да ги поведе към засада? Нямаше значение колко бе ловка, бърза, внимателна и хитра, в крайна сметка щяха да я заловят.
В гърлото му заседна корава буца. Не можеше да я загуби…
За миг спря да гребе и се втренчи в тъмното кадифе на нощта, заслушан в тихия плисък на вълните. Сърцето му се изпълни с мъка и болка.
Затвор. Да я отведе в някой от затворите на Федерацията. Това изглеждаше единственото решение.
