плячка. Това предупреждение я накара да се усмихне предизвикателно и да го попита с преднамерена невинност:
— Опасно за кого? Аз съм наследница на тази земя, аз трябва да се грижа за хората там и да я пазя, а Конар ме заточи чак отвъд морето!
— Това не е заточение — увери я кралят на Дъблин, но от този момент започна да я цени още повече. — Просто обстоятелствата го налагат. Ти скоро ще се върнеш в къщи — обеща й той. — Вече си пораснала. След време ще имаш синове, които ще те наследят и когато Конар го няма, ти ще управляваш земята, на която толкова много държиш.
При тези думи Мелизанда пребледня. Не можеше да каже на човека, който се отнасяше е нея като роден баща, че последното нещо, което би си пожелала, е да има деца от Конар. Спомняше си само студения син огън в очите му през онази нощ, когато лежаха с часове един до друг; респекта и възбудата, които й вдъхваше.
Тогава Конар беше прекарал нощта при любовницата си и затова се прибра късно.
Тя мислеше, че викингът иска да се върне сам във Франция, за да продължи да живее със стройната блондинка, гадателката, без да го е грижа за нея.
Мелизанда не познаваше всички страни от характера на Конар, но в едно беше сигурна. Той с железен юмрук ръководеше живота й. Тя прекарваше половината от деня да го мрази и в най-смелите си сънища го побеждаваше в отрит двубой с меч в ръка, а той на колене я молеше за пощада.
Откакто срещна Грегъри обаче, реши, че би пощадила Конар, ако се съгласи да анулира брака им. В мечтите си тя виждаше как се завръща победоносно във Франция с Грегъри и двамата живеят щастливи заедно, грижейки се за хората и земята според заветите на баща й. Понякога се чувстваше виновна, защото семейството на Конар, макар че следеше с орлов поглед всяка нейна стъпка, я обграждаше с внимание, превръщайки заточението й в удоволствие. Разбира се, тя не можеше да замине за Франция направо от Дълбин. Това беше невъзможно. Но откакто получи писмото на Конар и реши да дойде тук, все мислеше как да намери начин да се върне в родината си.
Жената на Ерик, Рианон, беше русокоса красавица, много внимателна, грижовна и забавна. Мелизанда криеше от нея чувствата си към Конар и внимаваше да не каже лоша дума за него. Рианон й даваше пълна свобода. Гостенката прекарваше голяма част от времето си с Дария, която имаше буен характер като братята си, но въпреки всичките си лудории се ползваше с доверието им. Мелизанда намери в нея най- добрия си приятел.
Напускайки Франция, тя загуби и всичките си приятели. Мари де Трес остана на френския бряг, Регвалд също. Той й липсваше много, макар тя да го смяташе за тираничен настойник. В родината останаха и Филип и Гастон. Мелизанда редовно им пишеше, но откакто пристигна при Ерик, нямаше отговор. Сигурно писмата не се препращаха от Дъблин.
Мелизанда избягваше компанията на Ерик. Това не беше трудно, защото тук всички непрекъснато вършеха нещо. Рианон бе прекрасна домакиня, Дария също кипеше от деятелност. Крепостта приличаше на кошер. Тук, на морския бряг, процъфтяваше оживена търговия. Постоянно пристигаха и отплаваха кораби. Мелизанда се занимаваше и с малкия син на Ерик, Гард, и с бебето Алеана, дъщеря му. А и винаги имаше някаква работа в двора на крепостта.
Мелизанда харесваше и Мергуин. Мъдрият старец я очароваше. Той беше висок и много слаб, почти съсухрен. Наметката му вечно се вееше на вятъра заедно със сребристобялата му коса, а брадата му стигаше до коленете. В очите му се четеше мъдрост. Цветът им беше почти сребрист като на косата му. Тези очи виждаха и разбираха всичко.
Той често я поглеждаше с неодобрение, но въпреки това Мелизанда го харесваше. От време на време я порицаваше и предупреждаваше да не върши глупости, но двамата често разговаряха за историята на Ейре, на Англия и дори за нейната родина. Разговаряха и за бъдещето. Мергуин й напомняше за Регвалд и чрез него тя се чувстваше свързана с родината си. Единствен старият гадател не намираше приятелството й с Грегъри за невинно.
— Отново повтарям, милейди — каза Мергуин твърдо, — той е тук.
Грегъри се намръщи и отмести поглед от внезапно пребледнялата Мелизанда към Мергуин. Извади краката си от водата и се усмихна любезно.
— Кои е тук?
— Конар Мак Олаф — избърза да отговори Мелизанда.
— Нейният съпруг — добави внимателно Мергуин и се поклони ниско на Грегъри.
Мелизанда махна с ръка и се опита да обясни.
— Всъщност не съпруг, а настойник.
— Братът на Ерик? — учуди се Грегъри.
Мелизанда бавно пое въздух, задържа го и после издиша.
— Няма от какво да се страхувам — каза тя, гледайки Мергуин.
— О, разбира се! — възкликна Мергуин с усмивка. — Милейди не се страхува от нищо, нали така?
Мелизанда стисна зъби, без да сваля очи от него.
— Точно така — увери го тя. Не, не се страхува, повтори си отново сама. Само беше силно разочарована и ядосана. Конар толкова решително се отърва от нея и я изпрати далеч от дома й. И сега, когато най-после тя се радваше на малко свобода, той се появяваше отново. Е, добре, тя не е вече дете. Той не може повече да й заповядва. Тя ще се срещне е него, когато сама пожелае.
— Надявам се, че се прибирате в крепостта — предположи Мергуин притеснено. — Сигурен съм, че корабите вече са пристигнали и съпругът ти ще се зарадва, ако го посрещнеш.
— Не виждам защо трябва да бързам.
Грегъри стана, погледна я, но си личеше, че е учуден.
— Навярно…
— Навярно какво? — извика тя. — Мергуин, ако искаш можеш да отидеш и да го посрещнеш. Предай му поздравите ми, а аз ще се прибера след малко. Аз… — тя замълча за миг и потръпна при мисълта, че пристигна тук под лъжлив предлог и че Конар е дошъл специално за нея.
Ако преди години я бе оставил у дома й, както тя желаеше, сега нямаше да се налага да я търси.
— Ще предам на Конар извиненията ти и ще му кажа, че скоро ще се присъединиш към него — каза Мергуин. — Много скоро!
— Аз не искам… — започна Мелизанда, но Мергуин си беше тръгнал. Тя разбра, че за него няма значение какво мисли тя. Той беше служил вярно на Ард-Рий, след това на дъщеря му и съпруга й. Щеше да служи вярно и на Конар. Той очакваше Мелизанда да се вслуша в съвета му.
Въздъхна дълбоко, гледайки след отдалечаващия се старец. Обзе я безпокойство. Трябваше да го последва. Не! Тя няма да се върне в крепостта. Не иска да вижда Конар. И няма да се крие зад извиненията на гадателя.
С цялото си сърце съжали, че не успя да избяга от викинга през всичките тези години.
Никога не намери такава възможност. Искаше да се върне като господарка на земята си, при своето наследство.
Грегъри все още стоеше, бос и смешен, гледайки я покорно. Младото му лице беше хубаво и открито.
— Мелизанда, ти ми каза, че със съпруга ти почти не се познавате и че той не те иска. Сега мисля, че трябва да отидеш при него. Само ще влошиш положението си. Длъжна си да си с него, нали си негова съпруга.
Тя се приближи към Грегъри, поклащайки отрицателно глава. Постави ръце на раменете му. Търсеше в него опора. Тя изпитваше топли приятелски чувства към този младеж.
— Може би не трябва да се връщам! — каза тя твърдо и с нотка на отчаяние.
— Но…
— Да, женена съм за него, но това беше единственият начин да спася крепостта си. Току-що бяха убили баща ми, враговете ни превземаха замъка. В последния момент пристигна Конар — силен и непобедим. Помощта му ни беше нужна, но веднага след женитбата се разделихме. Аз бях много млада. Никога не сме били наистина мъж и жена — сподели тя откровено. — Той ми е закрилник, нищо повече. Сега нещата се промениха. Аз съм достатъчно голяма, за да реша сама. Имам прекрасна земя, Грегъри. И тя е моя, не
