— Чак сега ли се сети, че трябва да се прибереш в крепостта?
— Моля те, ако…
— Твърде късно е да се молиш. — Промърмори той и сините му очи проникнаха в сърцето й и в душата и. — Страхувам се, че за анулиране на брака ни и дума не може да става.
Сега тя го разбра съвсем ясно.
— Не! — опита се да го отблъсне. Думите й замряха в целувката му.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Когато тръгна да търси Мелизанза, Конар бе твърдо решен да я накаже.
Тя не го посрещна заедно с всички останали и първото му желание беше като я намери, силно да я дръпне за косата. Искаше да й причини болка.
След като я видя обаче, бързо промени намерението си.
По време на дългата им раздяла тя коренно се беше променила. При последната им среща приличаше на ранно напъпила роза и всички се досещаха, че ще се превърне в хубавица. Но промяната беше невероятна. Сега Мелизанда беше висока, стройна и грациозна жена. Заоблените й форми внушаваха сдържана чувственост. Детските бузи вече ги нямаше. Под дългите гъсти мигли светеха най-красивите виолетови очи, които Конар бе виждал. Мелизанда нямаше равна по хубост. И беше негова съпруга.
Това момиче беше невероятно. Не само го предизвикваше, но искаше и да го победи. Високо вдигнала брадичка, с блеснали очи, вперени в неговите, тя бе убедена, че няма никаква вина към него.
Поиска да се анулира брака им.
Конар разбра, че трябва да я притежава. Сега! Това беше единственият начин да й докаже, че бракът им е действителен. Ожени се за нея и зае мястото на граф Манон. Земята бе негова, крепостта — също, сега беше ред на Мелизанда. Съдбите им бяха свързани.
Той я желаеше с неизпитвана досега страст. Тя лежеше под него, студена и мокра — плътта й като мрамор, устните й като рози. Той целуна тези устни.
— Моля те! — прошепна тя. — Разполагаме с толкова много време. Та аз дори не те познавам. Не съм свикнала…
— Да се целуваш? — попита нежно той, отново докосвайки устните й. — Със саксонеца, изглеждаше доста уверена.
Мелизанда се опита да се отдръпне, но гърдите му я притиснаха.
— Нямаш никакво право…
— Наистина ли?
Срещна искрящите виолетови очи.
— Толкова години ме пренебрегваш и се забавляваш с други жени.
— Съжалявам, че съм те пренебрегвал. С това вече е свършено.
Устата му отново докосна нейната, ръката му я погали по бузата. След това се спусна по съблазнителните извивки, чувствайки мекотата на плътта й. Тя го отблъсна с ръце. Извиваше се и се дърпаше, но той не отстъпи нито инч. От нея се разнасяше дъх на хубаво вино и прясна трева. Той я целуна по-дълго, жаден, възбуден, търсещ езика й. Сърцето му биеше лудо. От гърлото й се откъсна стенание и той освободи устните й, очарован от влажната им сладост. Устата й остана леко отворена, а в очите й се бореха проклятие и копнеж.
— Нима искаш това тук, в гората?
— Обичам поточета и дървета. Люлеенето на клоните, приятният полъх на вятъра. А мисля, че това е любимото ти кътче за срещи с мъж.
Мелизанда поклати отрицателно глава.
— Беше просто изблик на сърдечност…
— Аз също обичам сърдечността, милейди — увери я той с твърд глас.
— Един жест на приятелство…
— Аз също чакам такъв жест.
— Беше само приятелска целувка…
— Дори не беше целувка — изсмя се Конар подигравателно.
— С теб е друго — извика Мелизанда.
— Така е — промърмори той, — и вярвам че ти оценяваш разликата.
— Но мечът ти ще ръждяса в тази вода!
— Скоро ще го прибера в ножницата.
Мелизанда пребледня. Това доказа на Конар нейната невинност.
— След толкова много време! — прошепна тя, усетила колебанието му. — Не тук, не сега, не по този начин!
За първи път в очите й имаше само молба. Това трогна дълбоко сърцето му и той усети студената вода, която просмукваше дрехите им.
— Ако не сега…?
— Моля те!
Той поклати бавно глава, чудейки се какво иска да спечели Мелизанда е отлагането.
— Какво ще получа в замяна? — попита той меко. — Ти просто искаш да ми избягаш, Мелизанда.
— Ще бъда готова довечера — обеща тя. — Всичко ще бъде както пожелаеш.
— Защо искаш да спечелиш време?
Страстен пламък блесна в очите й, когато му напомни:
— Чакала съм години, милорд, не виждам какво значение имат няколко часа.
— Мелизанда, за мен е от значение. Чудя се само дали наистина трябва. Може би ще си намериш друг млад нехранимайко и ще тръгнеш с него.
— Как смееш… — започна тя ядосана, но замълча като се сети в какво положение я бе заварил. — Не е имало никой друг.
— Е, тук са моите братя.
— Те са твоя плът и кръв — промърмори тя тъжно.
— Струва ми се — каза той, — че ще умра, ако сега те пусна. — В гласа му звучеше присмех над самия себе си.
— Толкова пъти си ме изоставял без никакво съжаление.
— Да, но сега всичко е различно. Ти си се променила.
— Ще се опитам да не те разочаровам — побърза да обещае тя, опитвайки се да се измъкне. Усети поредната си победа.
Това няма да й се отдаде толкова лесно, реши Конар. Надвеси се отново над нея.
— Искам жена ми да ме желае, любов моя — заяви й той — Да е изкъпана, благоуханна и тръпнеща от страст.
Тя замълча, чакайки да я освободи от прегръдката си.
— Обещай ми, Мелизанда.
— Да, обещавам.
Конар знаеше, че нещо в него ще умре, ако сега я пусне, но стисна зъби и потисна желанието си. Тя му обеща…
Какво ли щеше да стане? Дали го очаква върховна наслада или измама?
Той скочи и й подаде ръка.
— Мисля, че е по-добре за яздим заедно, твоят кон ще ни следва.
Мелизанда винаги се противопоставяше на всяко негово предложение, но този път замълча и той усети, че тя цялата трепери от студ. Потеглиха нагоре по потока. Намериха коня й, той хвана юздата и го поведе с тях към крепостта.
Мелизанда мълчеше, опитвайки се да не се допира много-много до него. Когато стигнаха крепостта, влязоха през портите и спряха пред замъка. Тя го попита с подозрение:
— Какво те накара да дойдеш?
Конар не отговори и тя се обърна да го погледне в очите.
