— Да не ви харесвам, милорд? Колко меко казано! Аз ви мразя — заяви тя студено.
— Прости ми, Мелизанда, че не разбрах дълбочината на чувствата ти. Искам само да знаеш, че единственото, което спаси това момче одеве, бе младостта му. Едва удържах меча си.
Страстта и гневът му я уплашиха, не толкова за себе си, колкото за Грегъри. Тя искаше приятелят й да я защити от Конар, но сега се страхуваше. Съпругът й беше по-възрастен, по-твърд и с голям опит. Той беше смел воин, обигран в безброй битки — твърд като желязо и много ловък.
— Нищо не се е случило между нас с Грегъри! — прошепна тя сърдито. Искаше й се да му изкрещи. Изведнъж й хрумна изход. — Ако наистина си толкова загрижен за мен, моля те да анулираме брака си. Бъди сигурен, че…
— Значи нищо не се е случило? — запита той намръщен.
— Нищо! Ако поискаш, Грегъри ще се закълне пред бога. Той е християнин и благородник.
— Моите поздравления! Виждам, че това момче притежава всички качества, които ми липсват!
Не й хареса студенината в гласа му. Личеше, че е вбесен.
— Ако не ми вярваш, говори с него.
— Нямам намерение да говоря с бедното влюбено хлапе.
— Ако имаш някакви съмнения…
— И да имам съмнения, сам ще ги разсея, скъпа.
Боже, той вече почти я докосваше. Сега й се искаше да беше останала в къщата на Ерик, заедно със семейството му, за да се срещнат сред много хора. От тялото му се излъчваше жизненост и топлина. Усещаше дъха му, виждаше яростта в очите му…
Имаше и някакво напрежение в самия него. Стоеше почти неподвижно. Не я докосваше, не посягаше към гърлото й, не я заплашваше и не я удряше. Тя го гледаше в очите и чувстваше взаимното привличане и същевременно яростта му.
Гръбнакът й се вдърви и не можеше да проговори.
— Значи бракът ни бил само формален, така ли? — Гласът му звучеше меко. Чак сега Мелизанда осъзна, че Конар я е чул да казва на Грегъри, че изобщо не се смята свързана с него. В този момент единствено дървото я спаси да не падне. Не можеше повече да издържа на близостта му. Присъствието му я възбуждаше, Искаше й се да крещи, дори да го удари.
— Не е възпитано да се подслушват чужди разговори.
— Бракът е недействителен и аз съм само твой настойник, така ли?
Тя се изчерви.
— Не трябваше да подслушваш.
Мелизанда пое дъх, търсейки накъде да избяга. Възпря я мисълта, че при първото й движение той щеше да я хване, а тя се страхуваше от допира му.
— Казах само онова, което мисля — побърза да заяви тя. — Земята е моя. През всичките тези години ти ми показа, че не ме харесваш. Ако и двамата сме съгласни, лесно можем да анулираме брака. Тогава ще си свободен и ще можеш…
— Да. Земята е твоя. Аз рискувах живота си за нея, но тя е твоя.
— Наследството…
— Спри!
— Проклет да си…
— Спри!
Той бе просто един тирании. Осъждаше я за една безобидна среща с Грегъри, докато сам имаше много любовници, да не говорим за Брена. Изведнъж тя постъпи по най-глупавия възможен начин — замахна с ръка и го удари по бузата.
— Пусни ме! — извика тя, когато той хвана ръката й. Отблъсна се от дървото и се опита да се освободи. Ноктите й се впиха в дланта му, но той сякаш не усети нищо. Гледаше я твърдо и студено.
— Дадох ти достатъчно време да се налудуваш, Мелизанда — промълви със суров и дрезгав глас. — Дадох ти време да пораснеш. Да поживееш. Толкова често ми казваха, че си вече жена, но аз ти давах още време. Е, сега, любов моя, времето за игра свърши. Ти искаш да си свободна и това твое желание ще бъде изпълнено.
Тя успя да освободи ръката си.
— Аз искам да се върна в моя свят, в моя дом, при моята земя, но без теб!
— Домът и земята вървят заедно с мен, защото съм твой съпруг, Мелизанда.
— Аз ще успея да получа анулиране на брака, независимо дали искаш или не.
За момент настъпи тишина. Конар беше стиснал устни, очите му бяха като от лед.
Вдигна крак и стъпи на един камък. Мелизанда не знаеше какъв дявол се е вселил в нея, но усещаше, че неговото присъствие я кара да се държи така глупаво и безразсъдно. Тя се хвърли отгоре му и успя да го събори. Това я изпълни с ликуване. Великият принц Конар — повален в потока с изкаляна мантия. Тя се обърна, готова да избяга, но усети пръстите му да се впиват в края на синята й памучна туника, която носеше върху роклята си.
— Пусни ме! — извика Мелизанда, дърпайки туниката.
— Никога няма да те пусна — отвърна той.
След миг тя се намери във водата заедно с него. Дъхът й секна в прегръдката му. В следващия момент скочи на крака и отново хукна.
Затича през потока запъхтяна, молейки се да успее да му избяга. Трябваше да намери някакво убежище, където да успокои сърцето и духът си.
Удари си крака в един речен камък и се забави за момент. Помисли, че той я догонва, обърна се, но зад нея нямаше никой. Заобикаляше я само гъста зелена гора. Тук-там между клоните проникваха слънчеви лъчи. Мелизанда присви очи, опитвайки се да го съзре сред дърветата, след това се обърна и продължи да бяга.
Изведнъж го видя. Той беше пред нея. Изпреварил я беше на гърба на Тор. Мелизанда простена и се втурна обратно. Бойният жребец продължи по реката, за да й отреже пътя. Тя отново промени посоката и той пак се оказа пред нея.
— Какво виждат очите ми! Великият Господар на вълците се нуждае от кон, за да хване собствената си жена?
— Запомни, скъпа, аз използвам всички средства, за да получа своето. И отново ти напомням, че никога няма да те пусна да си отидеш.
Той скочи от коня, под ботушите му шуртеше вода. Мелизанда успя да се отдръпне, но се удари в един камък и политна към водата. Конар я сграбчи точно преди да се удари и я изнесе от потока. Тя цялата трепереше от студената вода и от допира на ръцете му.
Той я остави на земята и се надвеси над нея.
— Пусни ме да си вървя — прошепна Мелизанда.
— Казах вече, че никога няма да те пусна.
Тя се опита да го спре, като опря ръце в гърдите му, но беше твърде късно. Взря се в тези дълбоки сини очи, търсейки истината. Прехапа устни, когато той се наведе още повече над нея, повдигна ръцете й и ги прикова високо над главата.
Почувствала бе същия студ при първата им среща. Сега усети всички огньове на ада в себе си. Дишаше учестено, сърцето й биеше лудо. Въпреки вътрешния огън, трепереше. Погледна тези изсечени викингски черти на лицето му, особените очи, релефните мускули на ръцете.
Мислеше, че винаги го е мразила. За свое учудване разбра, че не е точно така. Негодуваше срещу онова, което беше направил с нея. Той я провокираше и тя изпитваше нужда да го предизвиква.
Сега, когато той беше отгоре й, тя се уплаши, но не както друг път. Всъщност не се страхуваше от него, страхуваше се от себе си, от начина, по който той я караше да се чувства. Тя разтърси глава.
— Най-умното е да анулираме този брак. Ти винаги си държал повече на собствената си страна и винаги първата ти мисъл е за нея. Има толкова други неща, които желаеш — успя да изрече Мелизанда.
— Не желая нищо друго освен теб — възрази той.
— Време е да се връщаме — Мелизанда за последен път се опита да се измъкне. — Всички ни чакат. Не са те виждали толкова време.
