Моли кимна с разбиране.
— Пийнете ейл, докато чакате, милорд. — Той й посочи чашата пред себе си и тя я напълни догоре. — Повярвайте ми, ще намеря хората, които търсите. За да получа тази златна монета, съм готова да изтръгна сведения дори от уличните плъхове! — Пиърс се засмя и й махна с ръка. Проследи я с поглед, докато се провираше между ревящите мъже, после се облегна на стената и отпи голяма глътка ейл. Кръчмата беше отвратителна, но бирата беше добра.
Джефри го погледна с очакване.
— Какво ще правим сега?
— Ще почакаме. — Пиърс вдигна чашата си. — Наздраве, стари приятелю.
После се огледа с безизразно лице и видя, че всички моряци го наблюдават, опитвайки се да преценят шансовете си. Дали щяха да посмеят да го нападнат, за да му отнемат парите, които носеше в кесията си? Те бяха много, но трябваше да имат предвид, че насреща им е богат, могъщ лорд, който пътува само с въоръжена охрана. А и трябваше да се опасяват от жестокото отмъщение на закона, който наказваше безмилостно убийството и ограбването на влиятелните личности. Каквито и да бяха съображенията им, те стояха на разстояние и чакаха.
След известно време един раздърпан моряк се приближи отстрани и Пиърс се обърна рязко. Сабята му се вряза в брадичката на непознатия, преди той да е успял да вдигне пистолета си.
— Пусни оръжието, момче, или ще ти докажа колко добре умея да пронизвам враговете си.
Пистолетът падна на пода. Мъжът потърка небръснатата си брада. Беше около двадесет и петгодишен, но изглеждаше двойно по-стар. Животът му очевидно не беше лесен.
— Не ми причинявайте зло, милорд — помоли жално той. Огледа се предпазливо, после се приведе и зашепна: — Може би имам интересни сведения за вас. — След това се настани без церемонии до Пиърс и започна да разказва.
Роуз нямаше представа какво точно трябва да предприеме, затова се зарадва, че старият Гарт бе решил да я придружи. Отначало той яздеше след нея, но тя забеляза преследвача си и го подмами в засада. Гарт вдигна предупредително единия си пръст и заяви — разбира се, с необходимия респект, — че е толкова уплашен от внезапното й появяване, та старото му сърце едва не е спряло да бие. Роуз му заповяда да се върне в къщи, но той отказа да се подчини и учтиво обясни, че всяка жена, която пътува нощем сама, е лесна плячка за долната паплач. Роуз въздъхна и се предаде, защото знаеше, че няма да съжалява за отстъпчивостта си.
Тя бе започнала да осъзнава, че е постъпила твърде необмислено, като се е втурнала сама след съпруга си. За разлика от Гарт тя не познаваше крайбрежието. Той я отведе в най-приличната гостилница, където отсядаха благородниците, преди да прекосят Ламанша. Нареди на слугите да приготвят най-добрата стая, докато господарката чака отвън. След това й поръча храна и я покани да влезе.
Роуз се отзова с готовност. Въпреки тревогата си за Пиърс тя умираше от глад. Настани се удобно пред буйния огън в камината и настоя Гарт да заеме място срещу нея, макар че той бе решил да вечеря в кухнята със слугите.
— Как мислите, къде е Пиърс? — попита напрегнато тя.
Старият слуга я погледна нерешително.
— Вероятно е някъде на пристанището, милейди. Там се навъртат съмнителни личности. Може би е решил да подкупи някои от тях, за да узнае къде са бегълците.
— Добре, тогава ще се нахраним и…
— О, не, милейди. Няма да ви дам в ръцете на онези главорези!
— Трябва да отида там, Гарт. Нали искам да намеря Пиърс.
— Той ще дойде тук по-късно, сигурен съм. Тази нощ няма да предприеме нищо. Имайте търпение, милейди.
Роуз въздъхна тежко и сведе глава. Гарт остави агнешкото бутче, което гризеше, и застана пред огъня, за да стопли ръцете си. След минута тя усети присъствие на чужд човек и забеляза на вратата странна фигура — едър мъж със сиво монашеско расо и плетен шнур на кръста. Главата му беше закрита с качулка.
Той вдигна пръст към устните си и й обърна гръб. След малко влезе гостилничарят. След като хвърли бърз поглед към стария слуга, който стоеше с гръб към него, той подаде на Роуз навит пергамент, който тя побърза да разгърне.
Аз съм приятел, който има да ви каже нещо. Трябва непременно да говоря с вас. Моля ви, ако искате да видите лейди Ан жива, имайте милост към мен! Идете в стаята си, там ще ви потърся.
Роуз скри писмото в чантичката, която висеше на колана й, и погледна към Гарт, който търкаше ръцете си. Той разтри приведения си врат и промърмори уморено:
— Вече съм много стар за такива приключения.
Роуз скочи и сложи ръка на рамото му.
— Прав сте, Гарт. Не биваше да ви уморявам толкова. Идете да си легнете. Аз ще се оттегля в стаята си и ще чакам, както ми препоръчахте.
Мъжът я погледна недоверчиво. Макар че й служеше едва отскоро, той познаваше невероятно силната й воля. Знаеше, че щом си е наумила нещо, никой не може да я отклони от намерението й.
— Най-добре е да легна пред вратата ви, милейди.
— Нима гостилничарят няма свободно легло? — попита невинно тя.
— Разбира се, че има, но аз трябва да ви пазя, милейди. — Решен да остане близо до нея, Гарт изпъна рамене, но Роуз му се усмихна очарователно.
— Нали казахте, че тази гостилница е почтено място? Това означава, че на вратата ми има резе. Освен това аз нося нож в джоба си и няма да се поколебая да го употребя, ако се наложи. Идете си в леглото, Гарт, не искам да спите на студения под. Сигурна съм, че нищо лошо няма да ми се случи.
Мъжът я погледна нещастно и поклати глава.
— Това не ми харесва, милейди. Ако лорд Пиърс узнае, че съм ви позволил да напуснете замъка…
— Нима можехте да ме задържите?
— Трябваше да ви затворя в кулата!
— Нямаше да успеете — отговори развеселено тя. — Затова сега е най-добре да си легнете и да се наспите хубаво. Обещавам ви да се оттегля веднага в стаята си.
— Заклевате ли се?
— Разбира се.
Когато Гарт излезе, Роуз усети угризения на съвестта. Ала след решението си да последва Пиърс тя беше убедена, че и е невъзможно да се държи разумно и да спазва правилата на приличие. Беше длъжна да тръгне по следата, която може би водеше към Ан.
След като изкачи тясната стълба, намери без усилие стаята, която й бяха отредили. Както очакваше, на вратата имаше тежко резе и тя побърза да го спусне. Леглото не изглеждаше особено удобно, но беше достатъчно за претенциите й. Дано само нямаше бълхи. Когато на вратата се почука, тя трепна уплашено.
— Кой е?
— Трябва веднага да говоря с вас, лейди Дефорт! Отворете вратата!
Роуз се огледа колебливо. Ножът беше в джоба й, но за повече сигурност отиде до камината и грабна машата.
— Кой сте вие?
— Приятел. Може би се съмнявате, но това е чистата истина. Отворете вратата, умолявам ви! Животът на лейди Ан е в опасност.
Все още изпълнена с подозрение, тя вдигна резето. След това отскочи назад и стисна машата във вдигнатите си ръце. Облеченият в сиво монах влезе с тихи стъпки и понечи да затвори вратата.
— Не! — извика сърдито Роуз.
— Е, добре. Но не викайте, когато видите лицето ми. Ако верният стар слуга на Пиърс ме види, всичко е
