Роуз го погледна учудено, после направи реверанс.
— Благодаря ви, Ваше величество. — Та забърза към изхода на градината, където Джефри чакаше зад кралските постове. — Странно, но той поиска да ви види…
— Най-после ще мога да се закълна… — започна зарадвано той.
— О, кралят не се съмнява ни най-малко в честността ви. Той е убеден, че Пиърс е невинен. Обеща да ми помогне, но ме помоли да имам търпение. Давам му една година, не повече. Ако дотогава не предприеме нищо, аз ще взема нещата в свои ръце. — Тя млъкна рязко и сведе глава.
— Какво ще предприемете, милейди?
— Нямам представа — отговори честно тя. — Вероятно ще се опитам да примамя Джером в някакъв капан. — Тя потрепери и бързо сведе глава, за да скрие болката си. Все още не можеше да се примири с мисълта, че Пиърс е умрял с омраза в сърцето.
— Отивам при краля, милейди. Ако имате нужда от мен, ще бъда винаги близо до вас.
Тя му кимна и побърза да се върне в покоите, които беше обитавала при първото си идване в двора. Когато понечи да отвори вратата, чу тихо повикване и видя Гарт да бърза по коридора.
— Ето ви най-после, милейди! Приготвих всичко за довечера и даже бях започнал да се тревожа, че ви няма толкова дълго.
— Какво имаш предвид, Гарт?
— Вие ще се настаните в покоите на починалия си съпруг, милейди. Това е съвсем естествено.
— Прав си, Гарт — прошепна с мъка тя и го последва.
Огънят в камината беше запален и в стаята беше приятно топло. Роуз се огледа, благодари на стария прислужник за усърдието му и заяви, че възнамерява да си почине. Прибра се в спалнята си, отпусна се на голямото легло и се загледа с невиждащ поглед в тавана. Спомените се върнаха и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тази нощ щеше да се наплаче до самозабрава — а от утре нататък нямаше да пролее нито сълза. От утре щеше да мисли само за детето си. Тя щеше да възстанови доброто име на Пиърс Дефорт и да отмъсти за смъртта му, все едно как. Преди това обаче трябваше да се върне във Вирджиния, да потуши болката си, да събере нови сили.
Джефри Дараунт не беше виждал отблизо своя крал, откакто се бяха върнали в Англия след възстановяването му на трона. Ала Чарлз притежаваше добра памет. Той улови ръката на мъжа, който коленичи пред него, и бързо му помогна да се изправи.
— Станете, стари приятелю! Миналото е живо в паметта ми и ви уверявам, че никога няма да забравя вярната ви служба. А сега ми кажете…
— Когато пристигнахме в Хънтингтън Манър, лорд и лейди Брайънт бяха вече мъртви, кълна ви се, Ваше величество!
— Значи вие не сте се отделяли нито за минута от лорд Дефорт?
Джефри се поколеба.
— Той ме помоли да чакам на вратата… но съм абсолютно сигурен, че не е убил никого! Времето беше твърде малко, а и намеренията му бяха други. Дано Всемогъщият…
— Мисля, че ви разбрах — отговори меко кралят. — Аз също вярвам в невинността на Пиърс. Той не би нападнал в гръб и самия дявол.
Джефри го погледна объркано.
— Значи вие също не се съмнявате, че убиецът е друг? Защо тогава…?
— Ще открием истината, но ни трябва време. Искам да чуя от вас всичко, което се случи през онази нощ.
— След като успяхме да се изплъзнем от войниците на констейбъла, лорд Дефорт ми заповяда да тръгна в друга посока. Скоро разбрах, че е искал да отиде при лейди Роуз. Аз препуснах право към замъка Дефорт и няколко от мъжете, които трябваше да го арестуват, се опитаха да ме преследват. Желанието ми беше да му осигуря известна преднина. Оказа се обаче, че те са успели да го намерят. Някои хора твърдят, че господарката е повикала пазителите на закона в гостилницата, но това не е вярно.
— Аз също съм убеден в лоялността й, добри ми приятелю. Продължавайте.
— Не бях там и едва по-късно узнах колко смело се е защитавал лордът срещу нападателите си, без да убие нито един от тях. За съжаление те са били твърде много. А после…
— Да? — попита настойчиво Чарлз.
— После се е удавил.
Кралят потърка замислено брадичката си.
— Трупът му не беше открит…
— Нима мислите, че е още жив? — В гласа на Джефри се примесваха неверие и нова надежда и Чарлз си пожела да беше запазил това предположение за себе си.
— Нито дума на лейди Дефорт, разбрахме ли се? Не искам младата дама да изживее ново дълбоко разочарование, ако повярва в тази възможност. Но кой знае… — Чарлз вдигна рамене. — На този свят стават странни неща. Ако откриете, че лорд Дефорт е жив, и се срещнете с него, трябва да го предупредите да се пази. Засега го считат за беглец, който се е изплъзнал от ръката на закона. Предупредете го също да се пази от коварството на Джером. Кажете му да бъде изключително предпазлив и ако реши да се върне в Англия, да не се показва на публично място. Кажете му и…
— Да, Ваше величество?
Чарлз гледаше замислено пред себе си. Пръстите му милваха кората на плачещата върба.
— Уверете го, че неговият крал го обича и не го е забравил, нито ще го изостави.
— Ще го направя, Ваше величество — обеща развълнувано Джефри, коленичи и целуна ръката на господаря си.
— Станете, приятелю — заповяда с усмивка кралят. — И ми обещайте, че няма да кажете нито дума на лейди Роуз.
— Нито дума! — Джефри скочи на крака. — Обещавам също, че ще ви служа вярно до края на живота си, сир!
— Ако искате да ми служите, пазете добре лейди Роуз. Сигурен съм, че тя ще ви създава достатъчно работа.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пиърс научи скоро името на капитана. Родриго Суарес де ла Луз. Преди години един английски пират нападнал кораба, на който се намирал бащата на капитана.
Синът не го видял никога вече и сега си отмъщаваше, като кръстосваше пред английските брегове, залавяше богати англичани и ги принуждаваше да работят като роби на кораба му.
За прикритие, той играеше ролята на честен търговец. Търговията му процъфтяваше. Той пренасяше платове и метални изделия от най-добрите европейски занаятчии в Новия свят и носеше от колониите екзотични плодове, ориз, тютюн и памук. Когато срещаше по пътя си чужди кораби, особено английски, той ги заплашваше с оръдията си, завладяваше ги, обираше плячката и ги изгаряше. От пътниците и екипажа изискваше голям откуп — ако изобщо се съгласяваше да ги остави живи.
Пиърс не виждаше почти нищо от живота на борда, защото го държаха под палубата, в задушна малка каюта. Ала когато испанците подпалваха пленените кораби, затворникът усещаше горещината и мириса на дима. Чуваше дори писъците на умиращите, но не можеше да стори нищо, освен да се хвърля като бесен срещу вратата, залостена отвън.
В тази адска дупка бяха затворени трима души. Родриго беше заловил Джей Канби, когато корабът му потънал край Бермудските острови. Другите двама, Шон Дрейк и Джошуа Таунсенд, бяха откупени от похитителите им в едно английско пристанище. Джей, възрастен мъж с обрулено от вятъра лице, понасяше тежката си съдба със стоическо спокойствие. Шон и Джошуа, и двамата силни, здрави момци, бяха отишли на пристанището с намерението да се наемат на някой кораб и сега понасяха трудно факта, че неблагоприятните обстоятелства ги бяха направили затворници на един испанец.
Омразата, която Шон изпитваше към Родриго, граничеше с мания. Пиърс, който отдавна знаеше, че капитанът изпитва дяволско удоволствие да бичува пленниците си, усещаше дълбоко отвращение. Когато не
