— Чувала съм. Мисля, че през последните месеци си изучил из основи това изкуство.
— След като научих за бебето, смятах да почакам, за да мога да те съблека бавно и с удоволствие. Но ако не си в състояние да се справиш сама, ще пожертвам малко време и ще…
— Много ти благодаря. Мога и сама да се преоблека.
— Тогава го направи. Бързо!
— Първо трябва да ми кажеш дали ще се върнем във Вирджиния.
Пиърс вдигна вежди.
— Мила моя, ти продължаваш да се правиш, че не разбираш. Аз съм този, който поставя изискванията. Облечи се бързо! — Той й обърна гръб и излезе от каютата.
— Върви по дяволите! — изсъска тя. Кога най-после щеше да узнае дали се връщаха в Джеймстаун?
Тя се разрови в сандъка си и облече скромна рокля от сив памук с тесни черни ширити. Докато сваляше фустите, в главата й започна да се оформя чудесен план. Този път мъжът й не беше спуснал резето отвън. Тя щеше да излезе тайно на палубата и да се скрие в някоя от лодките. И къде щеше да избяга? Безумно дръзко начинание, но не неосъществимо.
Тя се облече и изскочи от кабината. Смая се, когато забеляза, че никой не й обръщаше внимание. Очевидно всички мъже на борда бяха загубили ума си. Те тичаха един през друг, развиваха въжетата, спускаха и вдигаха платната. Мъжът й стоеше на кормилото и крещеше някакви заповеди. Какво ставаше, за Бога?
Сега не биваше да губи време. Тя изтича към кърмата и огледа внимателно въжето, за които бяха вързани лодките. Дали щеше да се справи? Да, можеше да скочи, а после внимателно да спусне въжетата. Това щеше да й струва доста време, но екипажът беше зает и никой нямаше да я види.
Решена на всичко, тя събра полите си и скочи в малката лодка. В същия момент отекна оглушителен гръм и корабът се залюля. Лодката се наклони застрашително.
— Испанецът ни обстрелва, капитане! — извика един от матросите.
Господи, не! Беше се появил трети кораб, точно тук, в необятното море… Проклет испанец! И веднага беше започнал да стреля.
— Огън! — изрева Пиърс.
Когато оръдията на „Лейди Мей“ дадоха залп, лодката се залюля още по-силно. Роуз изхвърча навън и падна във водата. Ударът беше толкова силен, сякаш се беше стоварила върху каменна стена. Тя усети как пропадна в леденостуден мрак. Дробовете й горяха. Зарита отчаяно с крака, за да се издигне над водата. Искаше да види светлина. По дяволите, къде беше светлината?
Застанал на мостика, Пиърс следеше внимателно маневрите на противника. В началото екипажът му беше видял само флага на Убиеца на дракони, не и английския кораб, който се намираше зад него. Щом го откриха, испанците започнаха да стрелят.
Бихме могли да ги заловим без усилия, каза си мрачно той. Не, сега не беше време за морски битки. Той трябваше да отиде във Вирджиния, да види сина си, да го отведе в Англия.
— Дайте залп и от двата кораба! — изрева той. След минута оръдията изгърмяха и испанският кораб се разтърси из основи.
Точно тогава прозвуча страхлив вик:
— Човек зад борда! Човек зад борда! Господи, капитане, жена зад борда! Лейди Дефорт!
Роуз! Каква лудост беше извършила пак? Дали беше избягала от кабината и сега се опитваше да се отдалечи от кораба? Насред Атлантика! Студен страх го стисна за гърлото.
— Продължавай огъня! — обърна се той към Шон.
Неговата смела Роуз… Нима щеше да я загуби, след като едва я бе намерил отново и бе узнал, че има син? Пиърс се затича покрай релинга, видя водовъртежа, който се беше образувал след падането й, и скочи след нея.
Ледените вълни го приеха в прегръдката си, солената вода опари очите му. Той се огледа търсещо на всички страни, гмурна се дълбоко и остана под водата колкото можеше по-дълго. Издигна се на повърхността, за да поеме въздух, и я видя съвсем близо. Жена му плуваше равномерно и очевидно се опитваше да се отдалечи от кораба.
— Роуз! — изкрещя задавено той.
Тя се обърна и смарагдовозелените очи бяха бурни като развълнуваното море. Изведнъж едно неприятелско гюлле се заби във водата точно между двамата, надигна се огромен фонтан и Пиърс загуби жена си от поглед.
— Роуз! — извика отчаяно той и заплува колкото можеше по-бързо към мястото, където я беше видял за последен път. Стигна до нея в мига, когато лицето й се скри под водата. Потопи се дълбоко и успя да увие ръка около кръста й. Измъкна я на повърхността и вдигна лицето й над водата. Тя се закашля и опита да си поеме дъх.
— Дръж се здраво! — изпъшка той.
Скоро от кораба спуснаха лодка и Шон загреба с всички сили. Той изтегли първо Роуз, после протегна ръка на капитана си. Пиърс се прехвърли през ръба на лодката и коленичи пред жена си.
— Роуз! Роуз! — Той я прегърна и тя се отпусна на гърдите му със затворени очи. Вече не се давеше, дишането й беше почти нормално. Пиърс повтаряше като замаян името й, разтриваше ръцете й, потупваше я по бузите. След известно време очите й се отвориха.
— Велики Боже! — прошепна с болка той. — Какво ти стана? Наистина ли рискува живота си само за да избягаш от мен?
— Не…
— За малко да успееш!
— Не! Скочих в лодката и всичко щеше да бъде наред, ако се беше задоволил само с един плячкосан кораб за този ден.
— Говориш глупости! Аз не съм нападнал проклетия испанец. Той откри огън веднага щом ме видя.
— Пада ти се! Защо продължаваш да си играеш на пират?
— Ако не се беше опитала да избягаш…
— Нямаше да го направя, ако ми беше обещал да ме отведеш във Вирджиния, при моето бебе.
Шон се покашля предупредително.
— Може би ще отложите този спор за по-късно, Дефорт. В момента имаме други проблеми.
Това беше вярно. Английският кораб беше застанал отстрана на „Лейди Мей“ и екипажът отвеждаше заложниците на борда.
— Погрижи се за милейди, Шон! — заповяда Пиърс. — Велики Боже! Нямам нито превръзка на окото, нито шапка, нищо!
— Голият пират — промърмори Роуз.
Пиърс я погледна унищожително, после се хвана за едно въже, което висеше наблизо, и се изтегли на релинга. Един от моряците го чакаше със сабята и шапката, Мануел му подаде превръзката. Пиърс беше мокър до кости, но трябваше да носи всички атрибути на Убиеца на дракони.
Гордо изправен, той излезе пред заложниците, десетина испански дами и господа на път към Картахена, както обясни капитанът, възрастен мъж с къдрави сиви мустаци.
— Защо ни нападнахте? — попита ледено Пиърс.
— Реших, че ще имам предимство, ако открия огъня.
Пиърс смяташе да държи поредната си реч и да освободи заложниците, но чу зад гърба си тихо повикване:
— Убиецо на дракони!
Роуз стоеше точно зад него. Мократа рокля беше залепнала за тялото й и очертаваше изкусителните му форми.
— Милейди! — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Бъди така любезна и ми разреши да решавам тези дела сам.
— Моля те! — прошепна с мъка тя. — Моля те, освободи тези хора!
Какво си мислеше тя? Нима наистина го смяташе за убиец на невинни хора? Сигурно беше повярвала на слуховете, които хората му нарочно бяха пуснали из пристанищните кръчми. По дяволите, трябваше веднага
